Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Химическите оръжия не работят. Затова са забранени

Химическите оръжия са отвратителни от морална гледна точка, но освен това не са ефективни.

Kартината "Обгазени" на Джон Сингър Сарджънт показва редица от войници, заслепени от газа, които се олюляват напред в подобие на религиозно шествие...
Химическите оръжия са отвратителни от морална гледна точка, но освен това не са ефективни.

Kартината "Обгазени" на Джон Сингър Сарджънт показва редица от войници, заслепени от газа, които се олюляват напред в подобие на религиозно шествие...

В късния следобед на 22 април 1915 - по средата на Първата световна война - алжирски и френски войници в окопите по Западния фронт, близо до белгийския град Ипр, забелязват жълтеникавозелена мъгла да се носи към тях.

Решили, че мъглата прикрива напредващи германски пехотинци, войниците се подготвят за атака. Всъщност облакът е хлорен газ, пуснат от германците от 6000 контейнера под налягане, пише Марк Пери от "Политико".

Газът напредва, след което обхваща съюзническите окопи като призрачна вълна. Ефектът е незабавен: хиляди войници се задушават и се хващат за гърлата си, тъй като не могат да дишат, след което падат мъртви; хиляди други бягат в паника, като отварят 6.5-километрова дупка в огневата линия на съюзниците.

Атаката при Ипр не е първият път, в който газ е използван в конфликта (и французите, и германците са употребявали сълзотворен газ по-рано през войната).

Това обаче е първият път в конфликта, в който отровен газ е ползван в големи количества. Ефектът от атаката е ужасен, като газът "предизвиква усещане за парене в главата, убождания като от нажежени игли в дробовете и болки в гърлото, сякаш го държи удушвач", както по-късно го описва един войник. Повече от 5000 войници са убити в тази първа газова атака, а хиляди други, куцащи назад с пяна на уста, страдат от болезнените ефекти от газа в продължение на десетилетия.

Това, което се случи по-рано този месец в сирийската провинция Идлиб, имаше същия ефект като газа, използван при Ипр, когато сирийски самолети СУ-22 пуснаха бомби със зарин край град Хан Шайхун.

При атаката загинаха десетки сирийски цивилни, включително 11 деца. Ефектът от зарина, който е смъртоносен нервнопаралитичен газ, са подобни на тези през 1915: жертвите се задушават и повръщат, докато дробовете им се свиват, след което изпитват болезнени мускулни спазми и накрая умират.

И в двата случая употребата на газ е заклеймена от почти всички. След като атаката при Ипр става общоизвестна, лондонският Daily Mirror пуска заглавие, описващо ужаса - "Жестокост, името ти е Германия" - и повтаря темата в получерен шрифт повече от 100 години по-късно, за Хан Шайхун: „Асад отново обгазява деца."

"Отново" е не твърде завоалиран редакционен коментар, защото Хан Шайхун е вторият път, в който Асад е използвал зарин за ликвидиране на цивилни; първият инцидент е от август 2013 г., когато сирийският режим използва нервнопаралитичния газ в атака срещу Гута, предградие на Дамаск, като води до смъртта на между 281 и 1700 цивилни (броят им остава неизвестен), и увреждания на хиляди хора. Снимките на жертвите, гърчещи се в последните си мигове, шокират света.

Президентът на САЩ Доналд Тръмп, който дотогава не беше показвал особена загриженост за цивилните сирийци, заяви, че газовата атака от 4 април е променила "отношението" му към Асад, и разпореди ракетен удар върху въздушна база, където се е съхранявал заринът.

Обратът в позицията на Тръмп порази много наблюдатели, и накара някои да се запитат защо всъщност химическите оръжия провокираха американски ответен удар, когато огромното мнозинство от половината милион сирийци, загинали в гражданската война в страната, бяха убити с традиционни средства.

С други думи, защо забраняваме химическите оръжия, но не също толкова смъртоносни оръжия като картечници и бомби?

Един от отговорите е, че въпреки че газовите атаки са ужасяващи, самото оръжие се е доказало като военно неефективно.

След Ипр, съюзниците снабдяват с газови маски войските на фронтовата линия, които стоят в окопите и убиват атакуващите германци, докато облаците от газ се вият в краката им. И това остава в сила и когато и двете страни ескалират употребата на все по-смъртоносни химически вещества (фосген и иприт), които после са спрени с все по-ефективни противомерки. Оръжието също така се оказва трудно за контролиране.

В няколко добре документирани случая газът, пуснат от войските на фронтовата линия, бива отнесен от вятъра обратно в техните собствени окопи - което придава буквално звучене на понятието "обратен ефект", сега използвано за непредвидени последици от разузнавателна операция.

В края на Първата световна война, преброяването на жертвите показва, че към 91 000 войници от всички страни са загинали при газови атаки - под 10% от общия брой загинали през цялата война.

Картечниците и артилерийският обстрел, както се оказва, са много по-ефективни системи за причиняване на смърт.

Тези числа обаче разкриват само част от фактите. Употребата на газ има огромни психологически ефекти, като добавя нюанс на още по-голямо варварство в и без това варварското клане. "Dulce et Decorum est" на Уилфред Оуен, което описва газова атака, се превръща в емблематичен стих за войната ("ако можеше да чуеш, при всеки удар, кръвта, течаща от разпенените дробове, скверна като рак..."), а картината "Обгазени" на Джон Сингър Сарджънт показва редица от войници, заслепени от газа, които се олюляват напред в подобие на религиозно шествие.

Картината е критикувана заради нейния патриотизъм, но посланието й може би е било твърде деликатно за нейните критици - как слепите водят слепите през безнадежден пейзаж.

Дълго след войната френски ветерани от атаките с иприт носят по лицата си белезите от изгарящите мехури, на местата, запазени за тях в парижкото метро - "за инвалидите от Световната война."

Въпреки че военните командири от Световната война стигат до извода, че ефективността на отровните газове е преувеличена, това не ги спира да ги използват. Германската атака при Ипр сваля летвата на цивилизованост, но британците и французите бързо стигат до същото ниво.

Сър Джон Френч, британски командир на Западния фронт, нарича атаката при Ипр „цинично и варварско незачитане на общоизвестните методи за цивилизована война," след което обаче бързо следва германския пример. „Заради редовната употреба от врага на задушаващи газове срещу нашите позиции," обявява той, „бях принуден да прибягна до сходни методи."

Но дори и в този случай не е имало особени съмнения, че употребата на отровен газ е престъпление, или както един британски военен офицер по-късно отбелязва, „не съвсем феър плей."

След войната Великите сили се споразумяват, че употребата на отровен газ е нещо нередно, но не забраняват напълно химическите оръжия.

През 1925 г. Женевският протокол забранява „използването на задушливи, отровни или други газове и бактериологични средства по време на война."

Споразумението е подписано най-вече от тези, които са използвали газ през Световната война - Австрия, Великобритания, Франция, Германия и Русия (САЩ подписват протокола, но Сенатът го ратифицира едва през 1975 г.).

Протоколът е масово възхваляван като признание от международната общност, че някои оръжия са твърде ужасни, за да се използват, дори и по време на война. Но, очевидно, договорът не забранява производството или съхранението на газ или химически оръжия (като своеобразна неформулирана клауза в духа на "за всеки случай"), и повечето от основните страни, подписали споразумението, продължават да разработват все по-смъртоносни оръжия с отровни газове.

Нито, както се оказва, стигмата, свързана с употребата на газ, спира употребата му в последвалите конфликти.

Твърди се, че британците са използвали газ срещу кюрдите при въстание през 1920 г. в Ирак. Въпреки че тези твърдения остават непотвърдени, министърът на войната по това време - Уинстън Чърчил - се изказва в подкрепа на химическите оръжия. „Не разбирам тази гнусливост по отношение на употребата на газ," казва той. „Аз твърдо съм за употреба на отровен газ срещу нецивилизовани племена."

Бенито Мусолини е на същото мнение.

В края на 1935 г. той одобрява употребата на иприт от италианската армия при инвазията в Етиопия. Последвалите атаки водят до смъртта на повече от 100 000 души. Неформулираната кауза "за всеки случай" остава тихомълком в сила през Втората световна война. През 1944 г. Чърчил, тогава премиер, настоява пред военните командири „много сериозно да обмислят въпроса за употреба на отровен газ."

„Абсурдно е," заявява Чърчил, „да гледаме на този въпрос от морална гледна точка, когато всички са го използвали в последната война без никакви оплаквания от моралистите или църквата." Чърчил отива още по-далеч, като заявява, че единствената причина германците да не използват отровен газ срещу съюзническите войски е, че се опасяват от ответен удар.

Предвид гафа на говорителя на Белия дом Шон Спайсър, че „дори Хитлер" не е падал до нивото да използва химически оръжия като Асад (поразителен пропуск, игнориращ употребата от Хитлер на газ за убийство на милиони евреи по време на Холокоста, за което Спайсър незабавно се извини), заслужава си да се спрем отново на този въпрос.

През годините много обяснения са изтъквани за нежеланието на Хитлер да използва газ на бойното поле, включително хипотезата, че той самият е бил обгазен през Първата световна война и не е искал да причинява същия ужас на другите. Това изглежда маловероятно. По-логичен аргумент е, че Хитлер и командирите му са разбирали ограничената полза от този вид оръжие на бойното поле.

Независимо дали наистина това са били мотивите за нежеланието на Хитлер да използва газ или не, това потвърждава подозренията на активистите за забрана на определени категории оръжия в продължение на години - че военните по света не искат да забранят оръжия, които убиват ефективно, а се съгласяват на забрана на оръжия, от които нямат нужда. Казано с други думи, военните са се съгласили да бъде забранена употребата на отровен газ не защото той е бил ужасяващо ефективен, а защото е бил неефективен.

И все пак американските военни упорито се съпротивляват на забраната на два типа оръжия, които са в акцента на усилията за поставянето им извън закона от международната общност.

В средата на 90-те години военните се противопоставиха на забрана на противопехотните мини, въпреки силната подкрепа за забраната им от влиятелна група от висши военни от запаса и коалиция от неправителствени организации.

Въпросът тогава беше дали американските „умни мини" (които се самоизключват след зададен период от време) могат да бъдат премахнати от арсенала на САЩ, и дали американската армия има нужда от мини в Южна Корея, където се държи солиден запас от тях за употреба при евентуална инвазия от Северна Корея. Освен това основни висши военни тогава са смятали, че приемането на забраната им би създало опасен прецедент - военните да бъдат принуждавани да забраняват оръжия от, по техни думи, леви хуманитарни организации.

Този възглед е отразен в легендарен разговор между тогавашния председател на Генералния щаб Ерик Шинсеки, който е изгубил крака си от противопехотна мина във Виетнам, и сенатор Патрик Лийхи, лидер на кампанията за забраната им.

Двамата разговарят по време на среща на Капитолийския хълм. „Не ги искаме, нямаме и нужда от тях," казва Шинсеки, „но и няма да се отървем от тях."

САЩ също така са се съпротивлявали на опитите за забрана на касетъчните боеприпаси - бомби, които съдържат опасни мини-бомби, разпръскващи се на по-голям регион.

Касетъчните боеприпаси са били използвани масово по време на войната на Балканите, но са оставили след себе си бойни полета, засипани с неексплодирали малки бомби, които са продължили да убиват и осакатяват много след края на войната.

Кампанията за забрана започва със среща на международни делегати в Швейцария в края на 90-те години, по време на която коалиция от делегатите спорят "за" и "против" забраната им. Сред поддръжниците на забраната е представител на норвежкото външно министерство, който пламенно призовава за приемането на договор, забраняващ този тип оръжия.

Насред речта му британски полковник коментира с ехидна усмивка: "Знаете ли защо норвежците са за забраната им? Защото нямат такива боеприпаси".

И британският полковник донякъде е прав: военните по света не искат да забраняват оръжия, които убиват ефективно.

Въпреки че е вярно, че идеята за забрана на противопехотните мини и касетъчните боеприпаси има широка международна подкрепа (162 страни са се подписали под забрана на противопехотните мини, 108 са подписалите Конвенцията за забрана на касетъчните боеприпаси), държавите, които е най-вероятно да използват и двете (САЩ, Китай, Русия и Индия) така и не са подписали. Казано на езика на хората, работещи по тези забрани, този тип оръжия все още не са напълно „стигматизирани."

Това обаче не важи за забраната за отровни газове, която може да бъде проследена като история чак до онзи далечен априлски ден, в който френски и алжирски войници виждат зеленикав облак да се носи към тях.

В следващите десетилетия международната общност решава, че подобна атака е недопустима. Резултатът е, че отровните газове и химическите оръжия официално се определят не като оръжие за война, а като средство за масов терор. Това е потвърдено през 1993 с приемането на Конвенцията за забрана на химическите оръжия, подписана от САЩ, Русия, Китай и Индия - и приета от сирийския лидер Башар ал Асад под международен натиск след атаката срещу Гута през 2013 г.

Твърди се, че Тръмп е бил учуден от решението на Асад да използва зарин, и е питал съветници и приятели какви са техните хипотези за неговите мотиви. Защо той би предприел толкова рискован ход?

Може би най-доброто обяснение е, че нарушаването на международна норма, такава, наложена от ужаса по света от зеления облак край Ипр, е било основната идея.

„Провокирането на ужас е точно това, което е искал Асад да постигне при Хан Шайхун," коментира Хасан Хасан, следящ сирийския конфликт в Института за близкоизточна политика „Тахрир".

"САЩ обявиха, че атаката нарушава много граници на допустимо поведение, и това е истина - Асад не само е атакувал цивилни, но и е изпратил на собственото си население недвусмислено послание: че те са сами, че международната общност не се интересува от съдбата им. Реакцията на САЩ показа, че това не е така."

По същия начин според Хасан реакцията на администрацията на Тръмп е поставила Русия в защитна позиция, като тя неудобно е защитила акт, който е незащитим от гледна точка на това, че Москва е подписала договора от 1993 г.

„Руснаците са много чувствителни към този факт," казва той. „Ето защо те направиха всичко възможно и се опитаха да убеждават всички, че химическите оръжия всъщност са били съхранявани от опозицията. Никой реално не вярва в това, и мога да се обзаложа, че и те не си вярват."

 

Най-четените