Сорос: Как да избегнем Третата световна война | webcafe.bg
Webcafe

Сорос: Как да избегнем Третата световна война

Webcafe.bg, по Джордж Сорос пред The New York Review of Books
28.08.2015, 11:47 (обновена 30.08.2015, 17:22)
джордж сорос

Снимка: © Getty Images

Има опасност светът да се раздели на два съпернически лагера както във финансово, така и в политическо отношение.

След интервюто в две части с бившия държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър, посветено на състоянието на световния ред и начините за разрешаване на кризите, днес предлагаме още една гледна точка по темата - тази на американския финансист Джордж Сорос, формулирана от самия него в статия за The New York Review of Books.

 

Международното сътрудничество е в упадък и в политическата, и във финансовата област.

От края на Студената война насам ООН не е допринесла за разрешаването на нито един сериозен конфликт; през 2009 г. Копенхагенската конференция по проблемите на климатичните промени остави горчив вкус; от 1994 г. Световната организация по търговията не е осъществявала нито една значителна търговска сделка.

Легитимността на Международния валутен фонд все по-често се поставя под въпрос заради старомодното му управление; Г20, създадени по време на финансовата криза от 2008 г. като потенциално мощен инструмент за международно сътрудничество, сякаш са загубили пътя. Във всички области общественият интерес бива изтласкан от какви ли не други конкретни интереси: национални, религиозни, делови.

Тенденцията вече е стигнала до етап, от който вместо за глобален ред ни се налага да говорим за глобално безредие.

В политическата сфера локалните конфликти гноят и се множат. Разглеждани поотделно, тези конфликти биха евентуално могли да се решат, но тенденцията е те да бъдат обвързвани един с друг, така че загубилите в един конфликт лесно да станат печеливши в други конфликти.

Сирийската криза например се задълбочи, когато Русия на Путин и иранското правителство, всяка страна - по собствени причини, се притекоха на помощ на Башар ал Асад и го спасиха.

Саудитска Арабия осигури основното финансиране за Ислямска държава, а Иран подклажда бунта на хутите в Йемен с цел да отмъсти на Саудитска Арабия. Биби Нетаняху се опита да насъска американския Конгрес срещу ядреното споразумение, по което САЩ преговаряха с Иран.

Броят на конфликтите е прекалено голям, за да позволи на международното обществено мнение да оказва положително влияние.

Във финансовата област институциите от Бретън Удс: Международният валутен фонд и Световната банка - вече загубиха монополното си положение. Под китайско ръководство вече се формират паралелни институции. В конфликт ли ще съществуват тези структури или ще намерят начин да си сътрудничат?

Като се има пред вид, че финансовата и политическата област са взаимно свързани, ходът на историята в бъдеще до голяма степен ще зависи от начина, по който Китай ще осъществи собствения си икономически преход от растеж, обусловен от инвестиции и износ, към основано на вътрешното търсене развитие; както и от реакцията на САЩ. Едно стратегическо партньорство между САЩ и Китай би могло да предотврати оформянето на два силови блока, които могат да влязат във военен конфликт.

Как стигнахме до тази точка на глобално безредие?

По времето на Студената война светът беше доминиран от две свръхсили. Всяка от тях поддържаше определена степен на контрол над сателитите и съюзниците си и избягваше пряк военен конфликт с другата свръхсила поради опасността на сигурно взаимно унищожение. MAD (mutually assured destruction), първите букви за английските думи, обозначаващи тази опасност, образуват и английската дума за „луд": системата беше безумна, но действена; позволяваше какви ли не местни военни конфликти, но избягваше световна война.

Когато Съветската империя се разпадна, Съединените щати получиха шанса да останат единствена свръхсила в света и гарант на световния мир, но не използваха този шанс.

САЩ са основани на принципа на личната свобода и не са предразположени да се изявяват като световен полицай.

Всъщност, те нямаха последователно разбиране на понятието за ръководна роля в международните отношения. По време на Студената война водеха двупартийна външна политика, в смисъл, че демократи и републиканци обикновено се споразумяваха за нейните насоки; но след края на Студената война партньорството се разпадна.

Двете партии продължиха да слагат ударение върху американския суверенитет, но рядко успяват да го подчинят на международните задължения. След това, през 1997 г., група неоконсерватори заеха позиция, според която САЩ са длъжни да се възползват от военното си превъзходство, за да налагат националните си интереси и сформираха мозъчен тръст с название „Проект за новия американски век", целящ „да налага глобално американско върховенство".

Но този подход беше грешен: военната сила не може да бъде използвана, за да се управлява светът. След терористичното нападение от 11 септември неоконсерваторите убедиха президента Джордж У. Буш да нападне Ирак със съмнителни доводи, оказали се несъстоятелни. В резултат САЩ загубиха върховенството си.

Проектът за новия американски век просъществува горе-долу, колкото и хитлеровия Хилядолетен Райх: десетина години.

Във финансово отношение се случи тъкмо обратното: постигнат беше недвусмислен консенсус - т.н. Вашингтонски консенсус - по въпроса за ролята на Америка в света.

Америка стана доминираща сила през осемдесетте години на миналия век, под ръководството на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър. Това се радваше на силната идеологическа подкрепа на пазарните фундаменталисти; теоретично имаше и научни основи, коренящи се в хипотезата за ефикасния пазар и теорията за рационалния избор и беше резултатно администриран от Международния валутен фонд (МВФ).

Консенсусът се оказа далеч по-деликатен компромис между управлението на международните отношения и съблюдаването на националните интереси, от убеждението на неоконсерваторите, че военната мощ е най-важна.

Всъщност Вашингтонският консенсус се корени в началния компромис, който лежи в основата на бретънудските институции. Навремето Джон Мейнард Кийнс предлага да се възприеме една наистина международна валута, банкор, но САЩ настояват доларът да си остане валутата на световния резерв и спечелват спора.

По незабравимите думи на Джордж Оруел в неговата „Животинска ферма": „всички животни са равни, но някои са по-равни от другите".

Вашингтонският консенсус даде тласък на свободната търговия и на глобализацията на финансовите пазари. В края на деветдесетте години на миналия век пазарните фундаменталисти дори се опитаха да променят членовете на споразумението за МВФ така, че да наложат конвертиуемост на капиталовите сметки, свободен обмен на валути. Опитът се провали, но, като гарантира свободно движение на финансовия капитал, Вашингтонският консенсус позволи и да се избягва данъчното облагане и регулиране. Това е победа на пазарните фундаменталисти.

За съжаление научните основания на този подход се оказаха зле замислени. Нерегулираните финансови пазари са вътрешно нестабилни: вместо общо равновесие, гарантиращо оптимално разпределение на ресурсите, те водят до финансови кризи.

Това беше драматично демонстрирано от срива през 2008 г. По съвпадение, 2008 г. отбеляза както края на американското политическо превъзходство, така и края на Вашингтонския консенсус. Тя отбеляза също началото на процес на финансова и политическа дезинтеграция, проличала първoначално в микрокосмоса на Европейския съюз, но впоследствие разпространила се в целия свят.

Сривът от 2008 г. оказа трайно отрицателно влияние върху всички икономики в света с едно изключение, което трябва да се отбележи специално: икономиката на Китай.

В Китай банковата система беше относително изолирана от останалата част на света и в по-голямата си част - правителствена институция. В резултат на правителствената подкрепа китайските банки бяха в състояние да противодействат на принудителната външна катастрофа, като обилно кредитираха икономиката.

Китайската икономика измести американския потребител като двигател на глобалната икономика главно, като започна да продава на американския потребител на кредит.

Двигателят не беше особено мощен, тъй като отразяваше съотношението между икономиката на Китай и икономиката на Америка, така че след появата на Китай като международен икономически фактор глобалната икономика се разрастваше доста бавно.

Светът избeгна глобална депресия преди всичко, защото икономистите все пак бяха научили някой и друг урок от преживяното през тридесетте години на двадесети век.

Бремето на дълга и неизтребимите политически предразсъдъци свиха обсега на фискалния стимул в глобален мащаб (пак с изключение на Китай); но Федералният резерв под ръководството на своя председател Бен Бърнанки поде необичайна валутна политика, включваща качествени улеснения - започна да купува акции, което означаваше съществени парични инжекции в икономиката.

Това предотврати опасността свиването на реалното търсене да се изроди в глобална депресия.

Крахът от 2008 г. непряко стана причина и за кризата на еврото. Еврото беше неосигурена валута: то разчиташе на обща централна банка, но нямаше обща хазна. Архитектите на еврото са съзнавали този недостатък, но са били на мнение, че когато той проличи, ще бъде достатъчно да има политическа воля, за да бъде компенсиран.

В края на краищата, точно така беше създаден Европейският съюз - крачка по крачка с пълното съзнание, че такъв подход не е достатъчен, но когато се появи необходимост, тя ще наложи и следващи стъпки.

За съжаление, когато въпросната необходимост се появи през периода между 1999 и 2008 година, политическите условия се бяха променили. Под ръководството на Хелмут Кол Германия оглави процеса на европейска интеграция с цел да улесни обединението на Германия.

Обединението обаче се оказа скъп процес, а германската общественост не показа готовност да поеме допълнителните разходи.

Когато, след банкрута на банката Lehman Brothers през 2008 г., европейските финансови министри обявиха, че никоя значителна за системата финансова институция няма да бъде оставена да банкрутира, канцлерът Ангела Меркел, политик, напълно наясно с преобладаващото обществено мнение, настоя не за колективна отговорност на ЕС, а за индивидуална отговорност на всяка държава-членка.

Това изключи възможността да се създаде обща хазна точно в момента, в който имаше нужда от нея.

Така се сложи началото на европейската криза. Кризите в определени държави-членки като Гърция, Италия или Ирландия по своята същност са варианти на еврокризата.

Вследствие на това финансовата криза се превъплъти в поредица от политически кризи. Различията между държави-кредитори и държави-длъжници преобразиха Европейския съюз от доброволно сдружение на равни във формация на кредитори като Германия и длъжници като Гърция с отношения, които нито са доброволни, нито са равни, и които предизвикват задълбочаващи се политически напрежения.

Европейският съюз започна съществуването си като храбър опит за международно сътрудничество в регионалното управление. След кризата от 2008 г. ЕС беше погълнат от вътрешните си проблеми и не подкрепи с авторитета си международната икономика.

Съединените щати също насочиха вниманието си към вътрешните си проблеми, макар и по малко по-различен начин. И в Европа, и в САЩ това доведе до западане на международното сътрудничество в глобален мащаб.

Тъй като западните държави са крепостта на преобладаващия световен ред, намаляващото им влияние създаде вакуум във властта в международни измерения. Целта на какви ли не регионални структури, устремени към властта и на недържавни актьори, склонни да използват военна сила, е да запълнят този вакуум. Въоръжените конфликти се умножиха и разпространиха от Близкия изток до други части на Азия, Африка и дори Европа.

Като анексира Крим и установи сепаратистки анклави в Украйна, Русия на Владимир Путин отправи предизвикателство както към сегашния световен ред, зависим от подкрепата на западните сили, така и към ценностите и принципите, върху които е основан ЕС.

Нито европейската, нито американската общественост напълно съзнават колко сериозно е това предизвикателство.

Президентът Путин цели да дестабилизира цяла Украйна, като ускори нейния финансов и политически срив, за което ще отрече всякаква отговорност, а в същото време ще се въздържи от окупирането на част от Източна Украйна, която при това положение ще зависи от руската икономическа подкрепа.

Путин демонстрира предпочитанието си, като на два пъти превърна една сигурна военна победа в прекратяване на огъня, застрашаващо с дестабилизация цяла Украйна. За съжаление, независимо че успехът му е временно явление, той има успех в в намеренията си, както можем да видим, сравнявайки примирие „Минск две" с „Минск едно".

Целта му в момента е да използва Украйна, за да сее раздор и да печели политическо влияние сред държавите-членки на Европейския съюз.

Сериозността на руската заплаха се съотнася пряко към слабостта на Европейския съюз. ЕС успя да "изгази" финансовите и политическите кризи, но в настоящия момент е изправен пред не една, а цели пет кризи: Русия, Украйна, Гърция, имиграцията и предстоящия референдум за членството на Великобритания в ЕС.

Товарът може да се окаже непосилен: на риск е изложено самото съществуване на Европейския съюз.

Също толкова крехко е и международното управление в глобален мащаб.

Има опасност светът да се раздели на два съпернически лагера както във финансово, така и в политическо отношение.

Китай вече започна да изгражда паралелни финансoви институции, включително Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции, (AIIB); Азиатската инициатива за облигационни фондове; Банката за ново развитие (бившата банка на BRICS); и Инициативата Чианг Май, която е азиатска регионална многостранна структура за валутни размени.

Дали двата лагера ще преминат или не границата, ще зависи от това как Китай ще се справи със задачата за икономическия си преход и как ще реагират САЩ.

В това отношение Международният валутен фонд може да изиграе положителна роля. МВФ се отказа от задълженията си спрямо Вашингтонския консенсус, но акционерите в контролния пакет на бретънудските институции - между които САЩ, Великобритания, Франция и Германия - нямат желание да се откажат от контролния си вот и да допуснат по-съществено представителство на държавите от развиващия се свят.

Те действат късогледо, тъй като не признават промените, настъпили в относителното съотношение между различните икономики и по-специално настъпателното развитие на Китай.

Не е много вероятно същите тези акционери да се откажат от контролните си позиции, колкото и затруднения да им създават; МВФ обаче има възможността да изгради тясна връзка между двата лагера.

Възможността произтича от факта, че в края на 2015 г. предстои редовен одит на структурата на механизма за специалните права на тираж (СПТ) на Международния валутен фонд. СПТ е международен резервен актив, създаден от МВФ през 1969 г., с цел да допълва съществуващите официални резерви на държавите-членки.

Китайският RMB - renminbi, с други думи, китайският юан, не е напълно равностоен и не може да бъде включен в СПТ, но изискванията за включване не са толкова стриктни, колкото смятат всички. Японската йена беше допусната да се присъедини по времето, когато още не беше нашироко използвана в търговския обмен; франкът беше включен, когато френските капиталови сметки бяха строго контролирани; а саудитският риал беше въведен по времето, когато беше напълно обвързан с щатския долар.

С годините критериите за включване се промениха, но и в момента включват (1) наличието на голяма държавa-износител и (2) "свободно използваема" валута. Последният термин твърде често се тълкува погрешно като необходимост да се наложи пълна конвертируемост на капиталовите сметки и гъвкавост на обменните курсове; в случая обаче не става дума за това. Вярно е, че структурата на СПТ преди включваше валути с малка или несъществуваща конвертируемост на капиталовите сметки.

Днес китайското ръководство подема сериозни инициативи юанът да бъде включен в СПТ кошницата и МВФ гледа на това с разбиране. Оповестено е например, че юанът "вече не е обезценен" и не изисква пълна и предварителна либерализация на капиталовите сметки, а предпазливо и постепенно темпо на реформи, което да гарантира гладко функциониране на СПТ и запазване на финансовата стабилност на Китай.

Сега много зависи от позицията на правителството на САЩ, които имат право на вето в МВФ - независимо, че ръководството на МВФ взема всяко решение, отнасящо се до СПТ кошницата, с мнозинство от само 70%.

Ако отворят вратата пред юана, САЩ ще направят съществена отстъпка, защото ще му позволят да стане потенциален съперник на долара. В замяна САЩ биха могли да изискат подобни отстъпки от страна на Китай, но това би бил грешен подход.

Отношенията между двете велики сили не са игра, в която един печели, а друг губи - печалбата на едната страна не води непременно до загубата на другата. Китай иска юанът да получи статут в СПТ не за да зарадва или да нарани САЩ, а по вътрешни причини, които са само непряко свързани с върховната амбиция на Китай - да измести американския долар от ролята му на доминираща в света валута.

Китай търси възможност да използва финансовата либерализация като мотор за растежа на китайската икономика.

Китай желае да задълбочи пазара на правителствени облигации и да го отвори за международни инвеститори, за да даде възможност на централното правителство да изчисти лошите дългове на местните органи за самоуправление, които са изпаднали в несъстоятелност; желае също така да ограничи излишната уравновиловка в икономиката, като подпомогне конверсията на дълга в собствен капитал.

Включването на юана в кошницата на МВФ би улеснило процеса, а успехът на тази операция автоматично би увеличил значението и влиянието на юана в световната икономика.

Американското правителство би спечелило малко, но би загубило много, ако тълкува отношенията с Китай като игра на печалба и загуба.

Иначе казано, американското правителство няма големи възможности за пазарлък. Естествено, то би могло да възпрепятства напредъка на Китай, но това би било много опасно.

Китайският президент Си Цзинпин лично отговаря за икономиката и за националната сигурност.

Ако пазарните реформи се провалят, той е в състояние да съчини някакви външни конфликти, за да запази единството на страната си и собствената си власт. Това би могло да тласне Китай към единство с Русия не само във финансово, но и в политическо, и във военно отношение.

В такъв случай, ако външният конфликт ескалира във военен сблъсък с някои от съюзниците на САЩ, например Япония, не е преувеличено да се каже, че ще се озовем на прага на трета световна война.

Факт е, че както в Русия, така и в Китай военните бюджети се разрастват бързо, а и в САЩ остават съществени.

В случая с Китай превъоръжаването би било най-сигурният път към разрастването на вътрешното търсене. Китай вече демонстрира военната си мощ в района на Южнокитайско море, действайки едностранно и често недвусмислено войнствено, което буди напълно оправдано безпокойство във Вашингтон.

Въпреки това са необходими поне десет, ако не и повече години, за да е готов потенциалният руско-китайски съюз директно да се конфронтира със САЩ.

Дотогава можем да очакваме продължаване на хибридните военни действия, както и разпространение на делегираните войни.

И САЩ, и Китай са жизнено заинтересовани от постигането да разбирателство, защото алтернативата е несмилаема. Предимствата на едно постигнато в крайна сметка споразумение между Китай и САЩ ще е от полза за бъдещето и на двете държави. Неотдавна на двустранна основа беше постигнат реален пробив по въпросите на климатичните промени.

Без да търси подтекст в необвързващите представителства и обещания, поети от двете държави, споразумението вдъхна по-голямо доверие в неотдавнашните опити да се контролират промените в климата. Ако този подход бъде възприет и в други области на енергийната политика, както и във сферите на финансите и икономиката, заплахата от военен съюз между Китай и Русия ще бъде отстранена и изгледите за глобален конфликт съществено ще намалеят. Струва си да се опита.

По време на последното си държавно посещение в САЩ през 2013 г., президентът Си говори за „нов тип отношения между великите сили". Оттогава въпросът нашироко се обсъжда в Китай. На свой ред президентът Обама би трябвало да очертае собствената си визия, като прокара разделителна линия между Русия на Путин, в която върховенството на закона беше изместено от силово управление, и днешен Китай, който не винаги съблюдава върховенството на закона, но зачита договорните си задължения.

Руската агресия налага твърдо противопоставяне; Китай, точно обратното, трябва да бъде насърчаван, като му се предлага по-конструктивна алтернатива, да избягва пътя на военна агресия. Подобен подход би могъл да доведе до положителна реакция.

Съперничеството между САЩ и Китай е неизбежно, но трябва да се държи под контрол, който да изключва употребата на военна сила.

Не е речено, че едно такова дългосрочно споразумение, равностойно на стратегическо партньорство между САЩ и Китай, ще се постигне лесно. Двете държави имат фундаментално различни политически системи. САЩ са образувани на принципа на личната свобода, докато Китай няма особено значителна традиция в подобна свобода.

От незапомнени времена Китай се управлява чрез йерархическа структура и през по-голямата част от историята си е бил империя. През последните години САЩ са световни лидери в иновативното развитие на обществените медии, докато Китай е лидер в начините за контрол над тях. От края на Студената война насам Китай много повече от Русия успява в създаването на действена йерархическа система.

Това проличава най-добре, когато се разгледа начинът на разпространение на информацията.

След засилване на ролята на обществените медии, информацията все повече пътува по хоризонтални линии, но Китай действа различно: разпространява информацията вертикално. В държавно-партийния апарат колкото по-висока е позицията, толкова по-обширна е информацията и толкова по-голяма е възможността да се изрази мнение.

Това означава, че партийно-държаният апарат предлага не само възможност за лично обогатяване, но и подобие на лична свобода.

Нищо чудно, че апаратът привлича по-голямата част от най-добрите умове в Китай. Степента в широтата, която осигурява той обаче, е стриктно ограничена с червени линии. Хората са задължени да се движат в мрежа и който прескочи червените линии, може да попадне в ръцете на държавна сигурност и да изчезне без следа.

Хватката на държавна сигурност постепенно отслабва, въпреки че напоследък се наблюдава многозначителен обрат: под ръководството на президента Си неофициално наложените правила, определящи правата и статута на неправителствените организации например, в момента са в процес на сериозно затягане.

Сравнението между „китайската мечта" на президента Си и американската мечта изяснява разликата между двете политически и обществени системи.

Президентът възхвалява успехите на Китай в „подмладяването на нацията" чрез впрягане на талантите и енергията на населението в служба на държавата.

За разлика от това американската мечта възхвалява закаления индивид, който се издига в обществото и постига материално благополучие, като преодолява пречките, създавани от обществените условности и предразсъдъци, или от злоупотребяващи с пълномощията си власти, или просто от лош късмет. САЩ биха желали Китай да приеме американските ценности, но китайското ръководство смята тези ценности за подривни.

В това отношение Китай има повече общо с Русия, отколкото със САЩ. И Русия, и Китай се смятат за жертва на американския стремеж към световно господство. От гледна точка на САЩ много неща в поведението на Китай трябва да бъдат порицани.

В страната не съществува независима съдебна система, а многонационалните компании често страдат от лошо отношение в полза на китайски фаворити. Съществуват и конфликтите със САЩ и с други държави в Южнокитайско море в областта на кибер-войната и човешките права. По тези въпроси сътрудничеството ще се осъществи доста трудно.

Напълно съзнавайки тези затруднения, американското правителство въпреки всичко трябва да направи добронамерено усилие да изкове стратегическо партньорство с Китай. Такова усилие би могло да включва набелязване на сфери на общ интерес, както и на области на съперничество. Първите биха спечелили от сътрудничество, вторите - от пазарлък „танто за танто". САЩ имат нужда да развиват двупосочна стратегия, която да предлага едновременно бонуси за сътрудничеството и бариери пред непривлекателния пазарлък.

Сферите на сътрудничеството могат да се окажат по-широки, отколкото изглежда на пръв поглед. Например сътрудничеството с Китай с цел успех на финансовите реформи на президента Си определено е в интерес и на двете държави. Успехът на реформите би задоволил аспирациите на все по-разрастващата се средна класа в Китай.

Той дори би могъл да позволи на Си да облекчи някои от ограниченията, които въведе неотдавна, а това на свой ред би разширило възможността за успех на неговите реформи и би подобрило глобалната финансова стабилност. Слабото звено в този подход се крие в това, че както осъществяването, така и проследяването на този процес на реформи се намират в едни и същи ръце.

Търпимостта по отношение на критики от страна на медиите и на гражданското общество би засилило невероятно ефикасността на президенските реформи. Това важи особено за подетата от президента антикорупционна кампания. И ако поеме по този път, Китай ще става все по-привлекателен за САЩ като стратегически партньор.

Евентуалните преговори между САЩ и Китай не биха могли да приключат до октомври 2015 г., когато бордът на МВФ трябва да разгледа състава на СПТ кошницата. Реалистично погледнато, процесът по приключването на подготовката ще продължи до държавното посещение на китайския президент във Вашингтон през септември.

Но много би могло да бъде спечелено, ако крайният срок за СПТ бъде продължен до 2016 г. Тогава Китай ще бъде домакин на срещата на Г20; освен това 2016 г. ще е последната от управлението на администрацията на президента Обама. Изгледите за стратегическо партньорство между САЩ и Китай биха мобилизирали всички политически сили и от двете страни в подкрепа на международното сътрудничество.

Ако добронамерените опити се провалят, САЩ биха напълно оправдани в усилията си да развиват достатъчно силно партньорство със съседите на Китай, което китайско-руският съюз няма да посмее да предизвика чрез военна сила, тъй като очевидно ще отстъпва пред стратегическо партньорство между САЩ и Китай.

Евентуалното партньорство със съседи на Китай би ни върнало към Студената война, но и това е за предпочитане пред една трета световна война.

Oще: бретън уудс  валута  голямата депресия  девалвация на юана  джордж сорос  дипломация  европейски съюз  ес  китайски юан  кризата на еврото  кризата на китайската борса  мвф  международен валутен фонд  международна политика  световен ред  световната финансова криза от 2008  трета световна война 


Още от Анализ

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 18.07.2010, 15:13

21 Harry | 01.10.201523:19

Много щастлив
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 14.09.2011, 21:56

20 deowin | 01.10.201523:13

>За всяко прасе иде коледа

Утешението на мизерника без перспективи.
Нещо като слаб вариант на Schadenfreude, в който радостта е към хипотетичната и често никога неидваща зла участ на, важно е да се отбележи, винаги и само хора в по-добро сегашно състояние и с по-добри перспективи от тях.
Знаеш ли защо никога няма да тръгнеш да се утешаваш с мисълта за гадостите, които неминуемо ще застигнат бедни албанци (които, апропо, са далеч по-вероятни да се случат)? Защото съществуването на бедните албанци не е заплаха за самочувствието ти, напротив - чуждата мизерия ти е източник на топло усещане в меките части.

Злата съдба на хора като теб е, че влизате метър под земята все тъй убедени и все още очакващи пагубната участ на умните, успелите, хората с перспективи, чието съществуване ви напомня всеки ден за собствената ви мизерия и неадекватност. Колкото по-възрастен е човекът, толкова повече време е имал да набере гнойна жлъч и злост, което е и доволно видимо тук. Единственото, което оставяте след себе си, са преяли със злобата на един мизерен човешки живот червеи.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 18.07.2010, 15:13

19 Harry | 01.10.201522:41

Не знаех за това видео, знаех за стратегията на САЩ за недопускане на сближаване на Германия и Русия, и Европа и Русия, но съм шокиран че някой е имал дързостта да го каже на глас.

Всъщност няма нищо чудно, характерна черта на психопатите, какъвто несъмнено е Фридман, е че не се сдържат да не се похвалят с намеренията и делата си, колкото и да са престъпни и уличаващи ги, този вътрешен импулс е толкова силен, че не могат да му устоят, на него се дължи странното желание на масовите и сериини убиици да бъдат известни, да се говори за убииствата им, да пишат за тях вестнците, до степен да ги залови полицията, неразбираемо за нормалните хора, но е възможно защото психопатите нямат чувство за тревожност и страх, от предстоящите негативни последици от действията им.

Трудно го побира разума, но те са отделна човешка подраса, някои изследователи ги определят като хищническа раса сред нормалните хора.

Има една интересна книга на Хеър „Змии в костюми: когато психопатите ходят на работа“ ( Snakes in Suits: When Psychopaths Go to Work) Горещо я препоръчвам, ѝеър е психолог, занимаващ се с психопатология.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 18.07.2010, 15:13

18 Harry | 01.10.201522:25

За всяко прасе иде коледа. Па вие си и викайте ханука ако щете. Много щастлив
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 14.09.2011, 21:56

17 deowin | 01.10.201520:44

Дай на глупаците обективна и хладнокръвна преценка на световната политическа ситуация, която да не им пасва на радикалния дневен ред, и им гледай сеира.
Та, чета коментари и гледам сеира.
Чакай да направя едни пуканки.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 26.09.2011, 20:46

16 theo | 01.10.201520:34

@Harry, коментар 13:

Ето още нещо по въпроса за американската наглост:

https://www.youtube.com/watch?v=7wakePa705I

Едно кратко 13 минутно видео, изказване на Джордж Фридман от февруари т.г. пред Чикагския Съвет за Глобални Взаимоотношения. Американската външна политика е квалифицирана в прав текст така, както е видна за всички мислещи хора по света. И то от човек, който е доста навътре в кухнята.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 18.12.2014, 19:07

15 Шамито | 01.10.201515:13

Великият Сорос отново се изяви на принципа–На всяко гърне мерудия.Не разбра този човек че парите са необходимо но не е достатъчно условие за формиране на световната политика.Алтернативата на парите винаги ще бъдат идеите за социално равенство.И ще се постигне социален мир когато се осъществи баланс между алчност и борба за оцеляване.За умните това е сложна дилема.Кога ще дойдат наистина умните да разрешат тази дилема?
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 18.07.2010, 15:13

14 Harry | 01.10.201510:17

Ето го:

http://www.webcafe.bg/id_1241212601_Nyama_smisal_da_nakazvash_psihopat

Цитирам: Учените са разчитали на предишно изследване, определило, че в Северна Америка е нужен резултат 30 от 40 възможни точки, за да бъдеш психопат, докато в Европа може да е достатъчно и 25, за да те определят като такъв. Обяснението на авторите е, че тъй като северноамериканците като цяло са по-повърхностни, претенциозни и хаотични от европейците, северноамериканските психопати ще са по-повърхностни, претенциозни и хаотични от европейските си "колеги".

За американската наглост пише още Кърт Вонегът: "Чужденците ни обичат заради джаза. И ни мразят не заради тъй наречената ни свобода, справедливост и така нататък. Те ни мразят за наглостта."
"Безотечественик"

Но вие прочетете цялата статия, американците наистина са откачалници, а имайте в предвид че най-откачените индивиди се придвижват нагоре към властта, чрез безполово размножаване женейки се по сметка за равен нему, ТО АМЕРИКА СЕ УПРАВЛЯВА ОТ КЛИНИЧНО ЛУДИ, С ОБЪРКАН ПОЛ, АМЕРИКАНСКИЯТ ЕЛИТ НЕ СА ЧОВЕЦИ.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 18.07.2010, 15:13

13 Harry | 01.10.201510:10

Слушах Обама много внимателно, не толкова Путин, и други американци слушах, и не мога да проумея гигантската им наглост, когато казват ние сме демократи, вие не сте, трябва да ни дадете всичко каквото имате, всичките си богатства, земята си, ние сме господарите на света, не е възмоно човек да е толкова нагъл и да го каже на глас, на хората които иска да ограби, без да се почувства неудобно, единственото обяснение е че става въпрос за психопатия, за несъзнаване как изглеждаш в очите на опонента си, за психиатрична диагноза "мания за величие", която винаги е комбинирана с "мания за преследване".

Да тези хора са болни, и те са опасност за света и цивилизацията. Има проучване на едни англичани, общо взето хора смятани че имат психични отклонения в Европа, в САЩ се смятат за нормални. Сега ще го намеря...
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 18.07.2010, 15:13

12 Harry | 01.10.201509:58

Абе знаеме тази теза, на интернационалните лихвари, управляващи Америка и Велика Британия, ако искате да няма война - предайте се, да ви ограбим, да правим с вас каквото си искаме, да ви организираме демографска, културна, национална, индустриална, образователна, здравна и икономическа катастрофи, тоест да ви убием, Много щастлив , ако искате да няма война..

Не мерси, каза Путин оня ден в ООН, ако ще умираме убити от вас, непременно ще ви вземем с нас на оня свят, имаме с какво в достатъчно количество, и на Барак Хюсеинович ченето му увисна а ушите му щръкнаха повече.
   

оценка

+1 -0

Стани автор

Моливче
Изпрати текст

Изпращайте материали по темите, които ви вълнуват. Ако ни харесат, ще ги публикуваме след редакция в рубриката "Стани автор". Не публикуваме текстове, съдържащи обидни или нецензурни твърдения, квалификации, расистки определения или заплахи.