Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Интернет ни хвърли на вълците

Живеем в среда, в която всички сме потенциално виновни. Интернет ни разголи напълно и ако имаме късмета да носим името на някой, прочул се с нещо злокобно - да му мислим
Живеем в среда, в която всички сме потенциално виновни. Интернет ни разголи напълно и ако имаме късмета да носим името на някой, прочул се с нещо злокобно - да му мислим

Ако има нещо сигурно около странната катастрофа на Germanwings, то това е, че информацията не може да скрие, нито да се филтрира. Колкото повече недомлъвки - толкова повече се настървява интересът за детайли.

По-малко от 8 часа трябваха на журналистите от New York Times, за да довършат неизказаното изречение на представителя на френското бюро за разследване и анализи на авиационни инциденти, след като първия ден той не каза какво се чува на записа от черната кутия.

На другата сутрин обаче светът го прочете в световната преса, а на обяд прокурорът на Марсилия вече даваше пресконференция и обяви, че единият пилот не е бил в кабината.

Не минава и ден без упреци, че се прибързва, че се раздават присъди без доказателства и тези обвинения не са лишени от основание.

Но истината е, че живеем в риалити и е време да го приемем, колкото и да не ни харесва.

"Информацията е във въздуха, трябва само да се протегнеш и да я хванеш", казваше един от героите във филма "Жега". И това беше в годините преди Google и Facebook.

Днес така наречената частна сфера е по-публична от когато и да било, а казуси като този с катастрофиралия самолет на Germanwings повдигат нови въпроси - въпроси за границите на нормалното.

Живеем в среда, в която всички сме потенциално виновни.

Времето тече толкова бързо, а информацията се набавя толкова лесно, че никой няма време да слуша аргументите на здравия разум, които на всичкото отгоре не звучат бомбастично.

С един клик открихме брата на помощник пилота Андреас Лубиц. А той с друг клик си изтри профила във Facebook. После намерихме пилотския лиценз на Андреас, разходихме се виртуално по улицата пред къщата на родителите му...

Интернет ни разголи напълно и ни хвърли на вълците - и няма връщане назад.

Това че нямате Facebook профил не ви спасява особено, има ви в стотици дигитализирани документи, домът ви е в Google street view, а ЕГН-то ви е на 5 минутен сърч от нас.

Така стигаме до въпроси като този например какво правим с непроверената информация? Съобщаваме ли целите имена на жертвите на катастрофи или на извършителите на атентати?

Защото около всеки виновен има десетки невинни, които лесно могат да бъдат пометени от гнева на тълпата, която не се слави със своята интелигентност още от времето на Густав Льобон насам.

Тия дни, ако се казваш Лубиц, и не дай боже Андреас, по-добре не излизай от вкъщи.

Доста световни медии публикуваха грешна снимка на смятания за виновен пилот.

Да, още един дефект на хипер информираността - колкото по-лесно стигаш до информацията, толкова си по-небрежен към нея.

А приятелката на въпросния нищо неподозиращ човек попаднала на засада от 20 настървени журналисти, жадни за живо месо.

Друг един Андреас Лубиц - журналист по професия, написа в статия, в която пита "Какво сега, да си сменя ли името и как си мислите, ще мога ли да подписвам за в бъдеще материалите си като Андреас Лубиц - име на масов убиец?".

Съвпаденията на имената са неизбежни - те са като непредизвиканите грешки, случайните жертви, рисковете на професията. Там виновни няма.

Но когато става дума за проверка на информацията вече говорим за стандарти и граници, които подлежат на преосмисляне.

 

Най-четените