Онези, които са имали удоволствието да разгледат лондонския Globe, вероятно знаят тази история.
Историята на един актьор-емигрант, който посвещава живота си, за да възстанови отдавна изгорелия театър на Шекспир.
С такова внимание, отдаденост и мисъл за детайлите, че е трудно за вярване.
Всяка колона, пейка и балюстрада по откритата сцена е създадена с ръчен труд. От сламения покрив над ложите, кованите порти и каменния плочник, до балкончето на Жулиета: всичко е изработено така, както са го правили майсторите от 16 век. Няма итонг, фибран и PVC дограма. Няма гръцки тапети и китайски боклуци.
Ако не броим противопожарната инсталация и аварийното осветление при изходите - май няма нищо друго, което да напомня за съвременността, когато си на сцената на "Глобус"-а.
С една дребна подробност: този театър, който е една от най-известните забележителности в града, е построен преди по-малко от 20 години. Работи пълноценно, привлича драматурзи от цял свят, издържа се самостоятелно.
Контрастът е твърде натрапчив: значи можело.
Значи има начин културното наследство да не се обезценява, има как буквално да се възроди от пепелта - при това по частна инициатива.
Има как паметниците да не се превръщат в съборетини и свърталища на дегенерати като Тютюневите складове в Пловдив.
Има как наследството от старите поколения да запази автентичността си, като се съобразява с околното пространство.
Антипримери - колкото си искате, от мегаломанията на "плазата", построена върху Бирената фабрика на Прошек на "Сан Стефано", до стъклено-стоманения абсурд на "Раковска", построен върху родния дом на Стефан Стамболов.
Тук е така. А някъде там, в един малко по-смислен свят, културата живее, без да се превръща в кичозна карикатура на самата себе си.
Значи можело... Тогава защо не се случва?
При това - проблемът изобщо не е в парите. Щом държавата България може да си позволи лукса да харчи по 1 млрд. лева на година за лепене на стиропор по 50-годишни панелни блокове, значи може да си позволи да се погрижи и за културните си паметници.
Оказва се, че собствениците на два от опожарените складове в Пловдив са представили проект за преизграждането им още през 2010 г. Проектът е за демонтаж на старата конструкция, но запазване на стила на фасадата в новата сграда.
Министерството на културата обаче отхвърля идеята им като недопустима - нищо, че по същия модел са обновени десетки стари сгради в цялата страна.
С днешна дата Вежди Рашидов има смелостта (меко казано) да твърди, че "така е спасил ценните тютюневи складове".
Някъде там, в един малко по-смислен свят "спасението" е реалност. Тук "спасението" е оня момент, в който културата се докара до четири голи стени пред самосрутване.
