Като едни своеобразни матросовци, от Съюза на българските художници се хвърлиха да защитават паметника „1300 години България" (или каквото там е не е паднало от него). В това няма нищо нередно, все пак не бива да забравяме, че носещото леко нецензурен прякор произведение на социалистическото изкуство е дело на техен член - скулпторът проф. Валентин Старчев. Творческите съюзи, подобно на мафиотските такива, е съвсем нормално да защитават хората си.
Не бихме се сърдили на СБХ, ако просто бяха казали в отвореното си писмо „така и така, според нас единственият подходящ план за преустройство е този на автора, който е между живите и по закон само той може да си пипа паметника". Даже щяха да имат добър аргумент във втората част на изречението, за първата ми е трудно да кажа.
Само че СБХ не могат с добро. За тях събирането на идеи за бъдещето на недолюбвания паметник до НДК е „нелепа демократичност". Харесва ли ви това словосъчетание? На мен - никак. От него излиза, че има сфери, в които чуждото мнение няма място и важи единствено тежестта на авторитетите. При това не говорим за математика и физика, а за изкуство с всичката му субективност.
Това е мислене от друго време. От години, в които комитети и тричленки са решавали дали си достатъчно верен на партийната линия, за да ти дадат да твориш. Това е онзи исторически период, в който на мястото на войнишкия мемориал се извисява и творението на проф. Старчев. Днес от СБХ питат какво значи референдум, проведен сред 3000 души, но дали навремето някой е питал столичани за „съвременните пластически средства"?
Творческият съюз твърди, че предстои гавра с 13-вековната ни история. Проблемът е, че надали за някого през всичките тези години окултно-комунистическият тотем е символизирал нещо - липсват му мащаба и находчивостта на аналогични монументи от същото време (например този в Шумен), дотолкова му липсва послание, че е трябвало да се напише такова.
СБХ със сигурност го знаят, но за тях въпросът е принципен. Самото наличие на „1300 години България" насред София е доказателство, че „художествено-творческата" каста все още може да се налага над общественото мнение. Загубата на паметника е загуба на статус. Затова и сега се държат с двете ръце за петочлена на проф. Старчев.
