Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

За виденията, мечките и театъра като храм

За виденията, мечките и театъра като храм Снимка: Webcafe.bg
За виденията, мечките и театъра като храм Снимка: Webcafe.bg
За виденията, мечките и театъра като храм Снимка: Webcafe.bg
За виденията, мечките и театъра като храм Снимка: Webcafe.bg

Ивайло Иванов е един от обещаващите млади актьори, който наскоро имах възможност да гледам в постановката Военновременни видения в театрална работилница Сфумато. Представление, кипящо от множество талантливи актьори, които влагат емоция до краен предел.

Ето защо, когато решихме да създадем рубриката Градски истории, в която да ви срещаме с интересни млади хора, които мислят извън клишето и с които е приятно да изпиете по бира, Иво бе един от първите ни избори.

Познавам Иво от кучешката площадка пред нас. Като горд, но начинаещ стопанин на лаещо четириного, неизбежно трябваше да разуча нови места за разходки. На теория изглежда лесно, но асоциирането в група от кучкари не е лесна задача - влизането в BG-mamma e далеч по-лесно. Иво бе един от първите, които ме приеха с отворени обятия и с усмивка ме приканиха да се присъединя към тях и Марлон.

А Марлон е името на голдън ритривъра, който той и Дани (неговата усмихната жена) гледат с любов. Срещнахме се с него в един мъглив следобед в центъра на София, в едно спокойно заведение с големи френски прозорци, които спряха мъглата и шума и ни дадоха възможност да поговорим спокойно.

Отскоро си татко, как се справяш с бащинството и сменянето на памперси?

Ами, това е най-великото нещо на света. Никога не съм си представял какво точно ще е. Много хора са ми казвали, че докато не станеш баща, няма да как да разбереш какво е да бъдеш родител. Няма как да го определя с една дума. За себе си знам, че това е една мисия, която имам да изпълня заедно с Дани - моята жена и негова майка.

А на какво те учи, освен да ставаш рано?

Ставането рано беше на дневен ред и доста преди това, тъй като имаме още едно бебе, а именно куче. Казва се Марлон и е на 3 години, невероятно създание, което много обичам. (смее се). Извинявам се, аз се отплеснах за кучето. А за детето - на какво ме учи Самуил? Учи ме на всичко - да се смея, да ходя чрез него, да се грижа, да обичам още повече. Научи ме колко различни типове страх може да изпиташ- чудиш се защо той плаче, страх те е да не падне, страх те е дали си добър родител.

Марлон и малкият Самуил разбират ли се?

Разбира се, напълно. Честно казано, обаче, кучето леко ревнува, защото игрите в известна степен се пренесоха малко повече към детето, въпреки че се стараем. Заедно сме на разходка, заедно сме вкъщи, ние сме едно голямо пътуващо семейство.

В колко часа ставаш сутрин и кое е първото нещо, което виждаш?

В момента ставането и събуждането покрай малкия е по няколко пъти на вечер. Финалното ставане е не по-късно от 7, първо защото кучето иска да излезне и защото ако стана по-късно денят бива пропилян. Нямам нужда от аларма, защото имам душещ будилник в лицето на една голяма мокра муцуна.

Какво играеш в момента?

Едно представление, което обожавам. Не го казвам просто защото аз играя в него. Представлението се казва Военновременни видения.

Обожавам го заради екипа, който създадохме. Човекът, който ни събра, е Васил Дуев - изключителна личност за мен. Той е десетина години по-малък от мен, но ме води както пълководец своите подчинени в битка... защото неговите спектакли са битка.

Военновременни видения е постановка по Михаил Булгаков, с включени текстове на Ана Ахматова и Сун Дзъ от „Изкуството на войната". Слава богу, продължаваме да го играем вече втора година - за мое съжаление, не толкова често, колкото ми се иска.

Така че, хора, елате, гледайте ни (смее се). През февруари отново сме на сцена, така че може да се оглеждате тогава за билети - може онлайн или на място да купите такива.

Доволен ли си от българската публика? Има ли разлика между столичани и хората в провинцията?

Не съм забелязал да има огромна разлика между публиката в София и в провинцията. И на двете места виждам прекрасни хора, които ръкопляскат с усмивка на нашите постановки и винаги ме зареждат. Ако има разлика в публиката, тя по-скоро идва от вида на театъра. Например, в Сфумато се стараем да разглеждаме по-сериозните теми, по-дълбоките, а не с бързите смешки. В нашето представление например нямаме и „мечки".

Какво наричате „мечки"?

Мечки са т.нар. лица от екрана, чието участие в дадена постановка ти гарантира продаден салон. Не искам да обидя никого - тези хора адски много работят и са безкрайно активни, възхищавам им се като актьори. Но ние не се борим за публика по този начин. За всеки театър си има публика. Ние се надяваме да продължим да имаме публика и този спектакъл да продължи да живее и за в бъдеще.

А в какво още участваш?

В „Лазарица" по Радичков. Играе се в Смолян, но с това представление пътуваме доста из страната. Поканиха ни дори на един от най-големите театрални фестивали в Европа - Експонто, Словения, през следващата година. Надявам се да се случат нещата. Поканата дойде след едно представление, което играхме на друг фестивал във Враца - „Малки театрални форми". Играя също в „Майстори" в театър Смолян.

Смяташ ли, че има разлика в качеството на театъра, откакто взеха да се дотират билетите и да се пълнят салоните?

Разлика има от гледна точка на продукцията. За съжаление, започнаха да се правят доста кофти представления, чиято основна цел са бързите пари. Да направиш едно представление за много кратко време, да вземеш едно лице от екрана, с големи букви да напишеш името му...

Всички ние, които не сме на големия екран, сме изписани в графата „участват още". Нямам нищо против да ми изпишат името последно, но нека поне текстът е хубав, спектакълът да е хубав. Ако имаш добра драматургия и текст, няма значение дали ще хванеш лице от екрана или не.

Дори напротив - за нас е удоволствие да сме на една сцена с човек, който има толкова голям опит и от когото има какво да науча като актьор.

Проблемът е, че ако си актьор на щат, какъвто съм аз, тогава трябва да играеш в това, което ти кажат. А не трябва да е така. Аз, въпреки че съм щатен актьор, успявам да си подбера местата максимално.

Дори ме уволниха от един театър, защото отказах да участвам в продукция, чийто текст не се четеше. Те първо казаха „добре", ядосаха ми се много и след една седмица се обадиха да ми кажат, че съм уволнен.

Това удари ли те или те амбицира?

О, амбицира ме, определено. Че успях да се защитя, принципите и себе си като творец.

Кои постановки би препоръчал да гледаме през този сезон.

Наскоро гледах „Козата или коя е Силвия" на Явор Гърдев - жестоко представление, драматургия и изпълнение. „Живак", Димитър Живков, моноспектакъл в „Нов театър, НДК". Хваща те за гърлото и след това те разсмива толкова рязко и както се смееш, пак те хваща за гърлото. Уникален спектакъл и актьор.

Също Леонид Йовчев в „Гео", който играе Гео Милев в Народния театър. Гледайте програмата и ходете на театър, хора. Но ходете на театър така, както ходите на храм - потопете се в представлението, не пипайте телефона, не яжте пуканки, не говорете на висок глас.

Как реши да станеш актьор?

Нямаше конкретен момент или причина, за да кажа „ще се става актьор". Просто известно време ми се въртеше в главата. Отидох в театъра във Варна, тъй като по това време живеех там. Видях двама актьори и ги питах как се случват нещата. Те ми отговориха, че трябва някой да те подготви, отиваш, кандидатстваш и ще видиш дали е за теб или не.

А кои бяха актьорите, които те посъветваха?

Краси Радков и Виктор Калев. Тогава Калев ми каза: „Отиваш и пробваш. Ако стане - стане. Няма да си задаваш въпроса - ами ако?". И всъщност това ме вдъхнови. Отидох в театъра и попитах кой подготвя хора за Академията. Записах се при Вальо Митев, казах му че нямам опит и се почна. Пиеси, текстове, стихотворения, басни, танци. 30 дни, 30 часа, НАТФИЗ. И ме приеха. А след като влезнах в класа на професор Младенова и професор Иван Добчев осъзнах, че театърът е храм, на който трябва да се посветиш изцяло.

Театър или кино- или и двете?

Определено имам желание да опитам и в киното. Даже преди малко бях на снимки за картотека. Стискай палци. Затова си пожелавам 2016-та в чисто професионален план да бъде годината, в която ще натрупам опит и ще се докосна до киното.

А и киното остава. Докато театъра ти го изигравеш днес и край -остава спомена за постановката изиграна във вторник, декември, 2015, в 19 часа. Как да кажа сега на хората или на сина ми- имаш едно яко представление, сега ще ти го пусна. Докато в киното вадиш филм от 69, 78, 90 и 98-имаш една картотека.

Къде можем да те открием в града?

Задължително в парка. Южният парк съм го припознал като свой. Няма лято, няма зима - винаги съм там. Два часа с господин Марлон сме си заедно, там сме и играем. Тълпата и шумотевицата не са моето място.

Какво четеш в момента - пиеса или книга?

Наскоро прочетох няколко едноактни пиеси на Бертолт Брехт. Трябва да си взема няколко нови заглавия, че малко съм се позанемарил в това отношение. Не искам да се оправдавам, но когато имате дете и куче, не остава много време, защото трябва и да се работи. А когато се прибера, искам да отделя време за всички.

С коя световна звезда би искал да работиш?

С Ал Пачино. Силно завиждам на моя колежка, която се е снимала с него в Ню Йорк. Много звезди са идвали в България, но никога не съм ходил да се бутам да ги снимам или да взимам автограф. Но ако Пачино дойде, ще съм пръв на линия.

И за финал - последното нещо, което си пожела наскоро и в действителност се сбъдна?

Да бъдат живи и здрави синът ми и майка му, когато тя влезе в болницата да ражда. Да се роди цял, с всичко необходимо, да ми върнат и двамата здрави. И слава богу, това се случи.

Ивайло Иванов е четвъртият участник в проекта на Webcafe.bg и Каменица "Нефилтрирано". В него ще ви срещнем с интересни млади хора, които мислят извън клишето, и с които е приятно да изпиете по бира.

 

Най-четените