Ивайло Дичев: Вината на културния ни елит е най-вече в това, че не умее да излъчва лидери | webcafe.bg
Webcafe

Просвещението тепърва ни предстои

Явор Николов 13.11.2012, 17:23 (обновена 17.11.2012, 08:00)

1 от 2 снимки Назад Напред

Сянка на българин

Проф. Ивайло Дичев: У нас няма традиция на независимо мислене поради зависимостта на интелигенцията от държавата и парите

С проф. Ивайло Дичев разговаряме за интелектуалеца - изчезващ вид днес или масовизирана индивидуалност, и изобщо какво да се прави...

След две десетилетия промени, какъв е българският интелектуалец през 2012 г.? По какво можем да го познаем?

Първо нека разграничим "интелектуалец" от близки понятия, например демодираното днес "интелигенция", т.е. хората на интелектуалния труд, например учители, инженери, лекари. Тези съсловия са по определение крепители на социалния ред, т.е. консервативни, част от властта.

Интелектуалецът, какъвто го познаваме от времето на "философите" на Просвещението, е обратното - противопоставя се на обществения консенсус, критикува властта, представлява "малцинство от един човек" според прочутия израз на Оруел.

Интелектуалецът през 20 век се ангажира с някаква кауза, после обаче сменя посоката, прави изявления, понякога греши, понякога става смешен, често си навлича наказания. Основното при него е индивидуалният престиж, набран в сферата на интелектуалния труд - престиж, който той използва не по предназначение.

Например физикът Сахаров се заема да критикува политиката на СССР, лингвистът Чомски - тази на САЩ. Става дума за един вид частна собственост върху престижа, който в този случай се използва за обществени цели. Третата фигура, експертът, също приватизира престиж, само че го продава на частния пазар в лична полза.

Какво става с интелектуалеца днес?

Интелектуалецът се масовизира, милиони хора започнаха да практикуват онова, което преди правеха единици, защитени от заслугите и името си. Всеки блогър действа като интелектуалец, защото в демократичните общества цензурата вече не е легитимна, а техническата лекота на дигиталния свят прави възможно автоматичното приватизиране на престиж - пускам три поста и мислите ми вече са авторизирани, висят в Интернет (сякаш) завинаги.

От една страна - радостна и вълнуваща промяна. От друга масовизирането на индивидуалност и отговорност май е проблем.

Върна ли си интелектуалецът критичния ум - или все още има някакъв самоналожен стремеж към придворност?

У нас няма традиция на независимо мислене поради зависимостта на интелигенцията от държавата и парите. Твърде тънки са духовните общности, твърде зависим е университетът, твърде малък е пазарът на медиите.

Най-очевидната илюстрация на това е липсата на дисиденти по комунистическо време - когато се събраха достойни хора, решени да променят системата в Клуба за гласност и преустройство, те бяха или членове на БКП, или служители в елитни институции, носители на Димитровска награда, активни борци против фашизма.

Просто тук е така - няма достатъчно хора тук, които да преписват на ръка романите на Солженицин, както ставаше в Русия, много трудно е да добиеш престиж извън скромния официален коловоз. Дойде 89-та и никой не извади непубликувани ръкописи от чекмеджето. Въпросът, повтарям, не е в манталитета, а в много скромното културно пространство, в което сме се самооградили.

През 90-те тази конформност продължи на два гласа - едните бяха със СДС, другите с БСП. И никой не смее да мръдне встрани. Вероятно не помните един социолог Румен Димитров, горещ привърженик на СДС, който реши да напише една от първите критични статии, показващи проблемите на раждащата се десница "отвътре". Отлюспиха го (помните ли този колоритен глагол?), обидиха го, та емигрира чак в Австралия.

През последното десетилетие конформизмът вече не е партиен, но затова пък се появи нов императив за покорство: православие и национализъм. Ако някой не е съгласен с обскурантизма на първото или пък с фантасмагориите на втория, просто си мълчи. Не е добър тон да бъдеш критичен в тези деликатни сфери, тиражите падат, избирателите гласуват, пък и дето се казва, понякога си е направо опасно да не те набият. Просвещението тепърва ни предстои.

Често се коментира, че грубата простащина е завладяла обществото ни. Каква е вината за това на интелектуалния елит: писатели, художници, философи и пр., които избраха да станат сценаристи, "коментатори" и прочее легитиматори на популярната култура?

Аз нямам проблем с "простащината", напротив, изследвам я с любопитството. Простите хора потребяват прости културни продукти, сложните - сложни. Въпросът е в това, че педагогическата функция на модерната национална държава тотално изчезна, неолибералите в унес повтарят глупостите на Рейгън, че държавата била проблем, не решение. Ами ето, ликвидирахме държавата - избуя комерсиалната култура, която задуши всичко, защото тя е най-жизнена финансово.

Работата е в това, че няма легитимна позиция, която да подкрепя някаква културна педагогика - единственото допустимо оправдание за изразходване на държавни средства е, че ще се дадат за "българщината" (още една безумна дума!). Само че културата се стреми към универсални ценности, не към "българщина".

В последна сметка резултатът е, че пари се дават за местен протекционизъм, дават се на нашите културни дейци само защото са наши. И понеже не могат да се разберат на кого - раздават на всички по малко, "на калпак", така да се каже. Резултатът обикновено е провинциален, откъдето нов вой за това, че средства на "данъкоплатеца" се пилеят, и културната педагогика на държавата още повече бива стеснена.

Вината на културния ни елит е най-вече в това, че не умее да излъчва лидери. Каквото и да е състезанието - от чалга певицата до градския паметник, от писателя до музейната експозиция - винаги се предпочита да спечелят повече, но по-посредствени граждани, отколкото един, но гениален.

Така е в политиката, така е в науката, така е във футбола... Това ни връща към първата тема - конформността на българската интелигенция. Защо да си създавам проблеми като защищавам една или друга ценност против личните си връзки и приятелства? Проблемът на чалгата например за мен е в това, че се бълват непрестанно безброй звезди, които изпяват по две три песни и изчезват в небитието (или пък в нечия спалня...). Къде е българският Брегович? Няма как да се появи, защото ще има още двайсет като него, между които ще се разпределя вниманието, престижа, наградите.

Когато бях на ваша възраст, все още имаше художествени критици. Повечето бяха партийни, но ние знаехме кои са сериозните и четяхме техните рецензии. Днес такова нещо просто няма, за произведението - като за мъртвец - или добро или нищо! Всичко е (само)реклама. Единственият начин да се ориентираш е да гледаш колко души са го кликнали, лайкнали, мейлвали.

Е да, ама това означава, че се подчиняваме на вкуса на масата - на тази простащина, за която говорите. Няма да има култура, докато не се появят пространства на съпротива и на оценка, при това относително институционализирани, трайни. Но как става това в газообразния дигитален свят? Как става това в среда, където всеки, който що-годе знае чужд език, е готов да емигрира?

Какъв път изминават хората, за да достигнат днес до културата? Как културата достига до тях?

Културата днес е нещо много по-широко от онова, което сме свикнали да наричаме така. Култура е градското пространство, култура е шопингът, култура е храненето... Става дума за кодове, сред които се ориентираме, и индивидуализиращи избори, които правим, въображаеми общности, към които се присъединяваме. Все по-трудно е да кажем кое не е култура, кога не потребяваме някакъв тип култура.

Забелязвам убързяване на културните процеси. Студентите ми рядко гледат филми, по-стари от 5-6 години, вероятно роля за това има способността да сваляш (пиратски) от Интернет. Вследствие на това наместо да общуваш с вечността - както е, когато отидеш на симфоничен концерт или в музея - ти преживяваш изкуството като един вид вестник, информираш се за най-последните неща.

Разбира се пресилвам, но има такава тенденция. Аха, този направил нов филм, я да погледна няколко минути, ясно, имам мнение, свалям друг. Трудно е да накараш млад човек да стои два часа в тъмен киносалон, ютюб е съкратило дължината на нашата способност за концентрация до към 10 минути. Сигурно има някакви позитивни възможности в това развитие, но със сигурност промяната е доста драматична.

Забелязвам бавно завръщане на културата в градското пространство. В края на 90-те градовете бяха сякаш напуснати - хората предпочитаха да стоят пред екрана, а и толкова е мъчително навън, мръсно, шумно, грозно. Културното потребление в развития свят е свързано с излизане, общуване, културата е ритуал на заедност.

У нас засега тази работа се прави от неформални групи ентусиасти, вероятно много от тях са живели в Западна Европа. Изследвания на културното потребление във Франция например показват, че Интернет не само не намалява този вид публично потребяване на култура, а напротив, усилва го.

Тъй че дори това около нас да не прилича на град - нека да си го направим!

Oще: бсп  държава  елит  интелектуалец  култура  лидери  оруел  проф. ивайло дичев  сдс  университет  ценности 


Още от Общество

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 24.12.2012, 22:37

29 alfredobg | 24.12.201223:12

Dora Apostolova има интересна теза, както и Зелен Бетон- с малката разлика, че при него е доста усложнена, бих казал леко излишно. Мнението на Frida (10) ми допадна най-много. Не смятам да изказвам гласност поради себедопускането ми, че не съм достатъчно компетентен, а и поради текущи хардуерни проблеми. Но до посочените по-горе (важи до всички останали също): продължавайте да правите мнението си обществено достояние, не се предавайте.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 15.11.2011, 12:39

28 Мариана Димитрова | 17.11.201213:32

Не Просвещение - Апокалипсис ни предстои!
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 27.02.2012, 16:41

27 Dian Dorev | 16.11.201213:51

Интелеуалец е този които може да отсее зърното от плявата...и да го обесни с прости думи.... Объркан Объркан
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 16.11.2012, 12:37

26 Strelok | 16.11.201213:45

Рядко съм чел толкова обмислен и последователен коментар, като този на Зелен Бетон.

Не съм съвсем съгласен обаче с финалната част. Личността съществува в диалектическа връзка с обществото. Едновременно e част от него и противовес на него. И това важи не само за интелектуалеца, а за всеки. Интелектуалецът се явява частен случай. И ако да се говори за "дълг" е безсмислено, то обратната връзка личност-общество е напълно естествена. Това, че у нас (и по развития свят) консуматорщината на либералната демокрация тотално е обезличила едната посока на тая връзка, е отделен въпрос, ако и съществен.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 03.11.2011, 16:10

25 NannyOgg | 15.11.201223:15

"Основната „видоопределяща характеристика“ на интелектуалеца е, че той ФОРМУЛИРА, ДЕФИНИРА И РАЗВИВА ОБРАЗА НА СВЕТА В ЧОВЕШКОТО СЪЗНАНИЕ – оспорвайки, променяйки и генерирайки понятия, представи, идеи и ценности."

Има твърде редки, напоследък, моменти, в които истинско удоволствие ми доставя формулира мисъл, съвършено ясна. Когато прочетох това по-горе, разбрах, че този е един от тях Усмивка Моментно щастие, но пък безкрайно приятно ...

п.п. Спорно относно втората част от поста - не е длъжен да бъде лидер ... Хм, по-скоро е призван да бъде такъв /лидерството определям по-скоро като позиция, не като първи, водещ и т.н./, нещо такова, не е дълг, а чисто призвание /поне в моите представи/. Обратното - че някак задължително следва да го "чуят" - вид утопия тук, в нашето пространство. При все това - хареса ми и не ми хареса написаното, т.е. събуди възхищение, благодаря Усмивка
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 14.01.2012, 23:48

24 koya sam? | 15.11.201223:11

Блабла...Толкова писания, за да се каже, че интелектуалеца не трябва да се очаква да има водеща роля. Ами, то скоро и интелектуалци няма да има тогава Смее се
А народните будители какво са? Защо им казват будители тогава? Нали се очаква, които виждат да кажат на останалите и да ги поведат. А иначе си е само едно празно умуване. Освем мисъл трябва и действие.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 05.07.2010, 18:51

23 Зелен Бетон | 15.11.201222:03

Явно надвиших някаква граница за дължина. Ето и последната част:
_________________________

А за „стремежа към придворност“ – не бих казал, че това е „стремеж“. По-точно е липса на смелост у потенциалните интелектуалци да бъдат наистина такива. При което пак опираме до интелигенцията, този интерфейс между интелектуалеца и обществото – която, ако е достатъчно солидна, би била източник на такава смелост. Тя обаче по времето на соца беше периодично подкастряна, именно за да не се даде възможност за поява на авангард от интелектуалци. Защото такъв авангард е проблем за всяка обществена система, крепяща се върху догматизъм от какъвто и да е вид (в нашия случай – идеологически).

Имайки предвид всичко това, интелектуалецът НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ НАТОВАРВАН С ОБЩЕСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ – противно на тезата, която изглежда, че защитава Ивайло Дичев; още по-малко пък може да му бъде вменяван дългът да бъде лидер. Интелектуалецът няма някакви специални задължения към обществото – постулатът, че „активната гражданска позиция“ е задължителна, е остатък от соц пропагандата. Той дори не е длъжен да се бори за място и роля в обществената тъкан; ако го прави, това е негов личен избор. Вярно е обратното: обществото (или поне интелигенцията, за начало) е това, което има задължението и отговорността ДА ЧУЕ интелектуалеца – и да се постарае внимателно да осмисли това, което той сочи, преди да реши дали да го възприеме или пренебрегне.

Накратко, да перифразирам и аз Остап Бендер: спасението на обществото е в ръцете на самото общество. Интелектуалците са единични плаващи предмети, които биха могли да му бъдат полезни да се задържи на повърхността и да стигне до бряг; обществото обаче трябва да има достатъчно здрав разум, за да се хване за тях.

В случая на нашия роден т.нар. преход такъв здрав разум липсваше (а и като че ли се правеше всичко възможно редките му проблясъци да бъдат системно обезкуражавани). И интелектуалците почти липсваха, по споменатите по-горе причини. В момента те може да не са повече, но поне са по-смели – и е обнадеждаващо, че вече се появяват и такива, формирали се изцяло в пост-соц периода. Здравият разум на обществото обаче още няма признаци да се е появил. А за него са отговорни не интелектуалците, а триадата политика-образование-медии. „Обезкултуряването“ на обществото започна оттам; пак оттам трябва да започне и „окултуряването“ му наново.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 05.07.2010, 18:51

22 Зелен Бетон | 15.11.201221:58

Изчетох статията с интерес (както винаги чета неща на Ивайло Дичев). Имам обаче принципни несъгласия относно разбирането за това що е интелектуалец и какво е неговото място.

Понятието „интелигенция“ е дефинирано коректно, макар и малко схематично: хората на интелектуалния труд. По-точно, това са хората, чиято дейност (професионална, обществена) предполага и изисква интензивно използване на индивидуален интелектуален ресурс.

Интелектуалецът е друга птица. Той не е просто интелигент с дисидентско призвание (каквото усещане остава от размишленията на Дичев); той е човек, който СЪЗДАВА ДУХОВНА СТОЙНОСТ. Не е задължително да практикува творческа професия, нито дори да създава тази стойност в професионалната си област; нито пък е задължително да е част от обществени механизми за генериране и разпространение на интелектуален продукт. Създаваната от него стойност може да ползват и само шепа хора от най-тесния му кръг, което не го прави по-малко интелектуалец. С това определение се означава специфичен тип индивид, а не обществен статус – макар че на практика се използва предимно за второто, което води до объркване. Титла, длъжност или функция „интелектуалец“ не съществува.

Основната „видоопределяща характеристика“ на интелектуалеца е, че той ФОРМУЛИРА, ДЕФИНИРА И РАЗВИВА ОБРАЗА НА СВЕТА В ЧОВЕШКОТО СЪЗНАНИЕ – оспорвайки, променяйки и генерирайки понятия, представи, идеи и ценности. Интелектуалецът мислено проиграва възможните хипотези за развитие, обобщава събития, предупреждава за проблеми, предусеща тенденции, вижда перспективи. Той не е пътеводна светлина, а този, който върти прожектора. Специфичното е, че винаги стои на дистанция от материалния свят и процесите в него: от една страна, това позволява по-цялостно наблюдение и по-безпристрастен анализ, а от друга – така се избягва вредната (за този тип дейност) взаимообвързаност с моментното статукво на реалността, което е винаги консервативно и конформистко по характер.

Интелектуалецът не е „обратното“ на интелигенцията, както твърди Дичев; напротив, той е нейна ЕМАНАЦИЯ. От своя страна интелигенцията е изключително важна като негова среда: тя е тази общност, която най-лесно може да прозре стойността на разсъжденията му и да се заеме с тяхното разпространение и прилагане. Интелигенцията е прослойката, която от една страна е предпоставка за съществуването на интелектуалеца, а от друга го осмисля: без нея то би било и невъзможно, и безпредметно. Ако в някое племе из джунглите на Амазония някакси се роди човек с висока интелигентност и склонност към дистанцирано, абстрактно и синкретично мислене, той няма да стане интелектуалецът на племето. По две причини: нито има основа за съществуване на такъв, нито самият той може да види смисъл в развиването на тези си заложби и склонности. Такива не на място появили се интелектуалци биват или осмивани, или съжалявани, или низвергвани и унищожавани – примери в историята много.

Що се отнася до това, че интелектуалецът по дефиниция се противопоставя и критикува – няма такова нещо. Той не воюва с властта, той просто НЕ СЕ СЪОБРАЗЯВА с нея; то е друго. Интелектуалецът мисли в плоскост, различна от тази, в която мисли мнозинството (включително и властта) – и двете плоскости понякога се пресичат под конфликтен ъгъл. А понякога не се пресичат въобще, поне в настоящето; тогава интелектуалецът остава неизвестен, докато не дойде моментът, в който обществото е узряло за разсъжденията му.

Интелектуалецът обаче не е неизбежно опонент на властта. Когато самата власт се окаже – поне по заявка – новаторска, прогресивна, разчупваща канони, се случва той възторжено да застава зад нея. Примери: Маяковски и Блок, впрегнали поетичния си талант в пропагандирането на съветската идея; както и „художниците-промишленици“ от него период, които отиват да творят в промишлеността и селското стопанство, водени от стремежа да естетизират обществената среда на великата (както те са смятали) концепция за социалистическа държава. Изобщо, около всяка революция в историята има имена на интелектуалци, увлечени от идеите зад промяната. Една революция фактически представлява процес на силово предефиниране на властта; интелектуалците обаче не са там от желание да властват, мотивите им са значително по-абстрактни. Дори да се окажат сред лидерите на новата власт (Марат, Робеспиер, Демулен), те не остават задълго такива – точно защото мислят в друга плоскост. Можем да се сетим и за имена-емблеми на периода около падането на Стената (включително и български) – макар че малцина успяха като Хавел да се вградят успешно в управленските механизми, без да престанат да бъдат интелектуалци.

Все пак революциите са изключение; типичната власт е защитник на съществуващо статукво, което е настроено срещу радикални промени. ЗАТОВА, НЕ ЗА ДРУГО интелектуалците са видими в публичното пространство най-вече като дисиденти: най-вече от несъгласията им с властта прехвърчат (образно казано) онези искри, които осветяват продукта на един или друг интелектуалец – и съответно самия него. Това не значи, че интелектуалецът по определение и същност е дисидент; по-точно е да се каже, че него НЕ ГО ИНТЕРЕСУВА дали го смятат за дисидент или за конформист, той няма против да бъде което и да е от двете, стига това да му помогне да бъде чут.

Струва си да се подчертае и обратният прочит: това дали някой е дисидент по отношение на властта ПО НИКАКЪВ НАЧИН НЕ ОПРЕДЕЛЯ дали той е интелектуалец или не. Интелектуалецът не е воин, разрушител или съзидател, той съществува НАД тези процеси; резултатът от дейността му може да бъде и конфликт, и разрушение, и градеж – каквото се получи, според ситуацията.

А за „стремежа към придворност“ – не бих казал, че това е „стремеж“. По-точно е липса на смелост у потенциалните интелектуалци да бъдат наистина такива. При което пак опираме до интелигенцията, този интерфейс между интелектуалеца и обществото – която, ако е достатъчно солидна, би била източник на такава смелост. Тя обаче по времето на соца беше периодично подкастрян
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 15.11.2012, 17:30

21 Boris Stavrev | 15.11.201217:31

Добра статия като цяло Усмивка
   

оценка

+0 -1

Регистриран на: 08.08.2012, 09:17

20 pixie | 15.11.201217:14

Учителите - част от властта?! Интересна мисъл. Дали ако бяха част от властта щяха да са им толкоз мижави заплатите? Айде, тя, репутацията им в обществото, е ясна, ама добре поне, че не е такава като на властта.
   

оценка

+0 -0

Стани автор

Моливче
Изпрати текст

Изпращайте материали по темите, които ви вълнуват. Ако ни харесат, ще ги публикуваме след редакция в рубриката "Стани автор". Не публикуваме текстове, съдържащи обидни или нецензурни твърдения, квалификации, расистки определения или заплахи.