Студентката в мен | webcafe.bg
Webcafe

Студентката в мен

Весела Халтъкова 08.12.2011, 13:56 (обновена 09.12.2011, 08:37)
студенти

Снимка: © Getty Images

Един път! Само един път ти се случва! Един път се раждаш, веднъж се целуваш за първи път, веднъж ти е за първи път, само един път те приемат в университета!

Пет години изминаха, мамо. Цели пет. Преди пет години завърших висшето си образование, дипломирах се, от пет години съм магистър. А спомняш ли си как започна всичко? Валеше проливен дъжд и аз бях навила крачолите на белите си дънки, за да не посивеят в реките от кална вода, стичаща се по улиците пред Семинарията в София, където в едно юлско утро трябваше да пиша тема за жената и майката в творчеството на Яворов, която да ме изстреля към Факултета по журналистика.

Ти ме чакаше в кафенето пред залата, препрочитайки наум писаните с неприлежния ми, но все пак четивен почерк записки, чакаше да обявят по радио Хоризонт темата по литература и се питаше с другите напрегнати, пребледнели майки: "Къде е майката на Яворов? Къде е майката?" Майката беше ти - една от тези притеснени, прехапали устни майки, очакващи детето им да излезе от задушната зала, за да го питат: "Какво написа, как беше, как си?"

В този ден нямаше срам - пораснали момчета и момичета се сгушваха в първите минути след предаването на листите в майките си, върнати от страха години назад в детството си, уплашени от евентуален неуспех и потенциално разочарование. А те тръпнеха с нас, майките ни.

Моята майка имаше "шанса" да преживее в трепет и още две изпитания - есето по журналистика "И богатите плачат", втори кръг на приемния изпит, а после да ме очаква в един 30-градусов ден пред самия Факултет, за да изляза от устен изпит. Тя споделяше стреса наред с мен, беше един силен, успокояващ войн до мен, младото войниче, решило да се пребори с изпитната система.

И тогава се борихме отново - пред Стената на плача, на която лепяха резултатите от изпитите и финалното класиране, борихме се със сълзите, които не искаха да ни слушат, когато видяхме, че съм класирана на второ място по успех... Летящ старт.

След старта и успокоението и до днес ме преследва споменът за момчето, което чакаше до нас на спирката. Слабо, рошаво, скейтърско и щастливо, то крещеше: "Един път! Само един път ти се случва! Един път се раждаш, веднъж се целуваш за първи път, веднъж ти е за първи път, само един път те приемат в университета!" То изкрещя това, което аз усещах. И което съпреживяваше майка ми.

Останалото е класика - опознаване на колегите, разделяне по групи, осми декември в Мелник, осми декември в София, купони в Студентски град, тежки сесии, леки сесии, скучни лекции, интересни лекции с доброволно оставане в залата, за да изслушаме професора, срещи с приятели, които се оказват само познати, откриване на колеги, които остават истински приятели, срещи на живо и на хартия с Георги Лозанов и със записките от неговата "Културология" и с Марко Семов и вечната му "Народопсихология", техника на микрофоните и статистика...

Динамика, насищане на сетивата, учудване, умора. Работа: работа за опит и работа за финансиране. Изборът между ходенето на лекции и ходенето на работа. Еретичният въпрос, кое ще ме научи на повече - работата във вестника или ходенето на лекции? Мамо, чакай да ти разкажа... Ти какво мислиш?

...След това не помня дали я питах директно какво мисли - тогава бях взела решението си да замина да следвам в Германия. Родителите ми ме подкрепиха, бях приета веднага след подаването на документите, нямаше нужда да полагам изпит по езика, започвах да следвам Там след няколко месеца.

Бях единственият млад човек в автобуса "за натам", който не плачеше. И за какво? Продължавах да бъда студентка, макар и в една друга система, очакваше ме нещо ново и непреживяно, страшно (но тогава нямах право пред себе си и пред родителите си да се страхувам) и голямо. По-голямо от мен и от възможностите ми, нещо, което можеше да ме изпие, сдъвче и изплюе на парчета, но това го знам днес.

Тогава заминавах на едно ново приключение и не ми се плачеше. Казвах си, че ако не го направя сега, кога? На 25, на 30? Тогава вече ще е късно, сега мога да опитам, млада съм, имам възможността, даже и виза успях да си направя...

Студентският живот в Германия беше... друг. Не по-лош, не по-добър, просто различен. За мен. Тук изборът не работа не беше свързан с трупането на опит, а с елементарното оцеляване. А правото на избор за посещаването на лекциите ми беше отнето. Трябваше да се ходи. Точка.

Тогава още го нямаше приятелят Скайп, а минутата до България от предплатената ми карта беше между 5 марки и 5 евро, когато смениха валутата. Интернет в общежитието ни пуснаха едва след 2-3 години, така че компютърната зала в университета ми беше връзката със света. Не, не със света - за „света" научавах повече отколкото ми беше на моменти необходимо в лекциите по политология - а връзката ми с България.

Колко килобайта има един имейл до майка ти, в който искаш да споделиш искрено всичко и въпреки това претегляш всяка дума, за да не прочете тя между редовете, че си уморен, изнервен, на границата с безпаричието и единственото, което те държи, е съзнанието, че знаеш защо следваш това и че въпреки всичко то все пак ти харесва?

Не съм броила килобайти. Броила съм часове. Часовете на описването, премълчаването, набирането на Истината и изтриването й впоследствие. Не, не е лошо, изобщо не е трудно, е да, малко съм изморена, но... много си е готино даже! Знаеш ли каква интересна лекция имахме по Международна политика? Професорът е бил личен съветник на канцлера! Това те успокоява, нали? Кажи ми, че ми вярваш и че не се досещаш за сенките под очите ми...

След втората година имахме изпит-цедка. Той отсяваше студентите, имащи право да продължат и се водеше като изпит, който се взима от втория път. Статистиката сочеше едни 17 %, които го минавали от раз, но такива никой от съкурсниците ми не познаваше.

Когато излязоха резултатите, аз вече познавах един от 17-те, поглеждайки се в огледалото. Това беше страхотен подарък за мен и за всички повярвали в мен начело с майка ми, в който бях инвестирала литри Red Bull и коктейли кола с нес-кафе, правили ми компания месеци наред нощем (най-спокойното време за учене в общежитието).

Но се оказа, че това е само началото. След това стана още по-сложно, а време за почивка май не намерих. Разбира се, че се прибирах в България през ваканциите, но това беше едно емоционално преживяване, което ме зареждаше, но и изморяваше.

Някъде по това време открих и Дискотеката. Не като начин на забавление, а като начин на изкарване на пари, случващ се в единственото анти-лекционно време от деня и не влизащ в разрез с учебния ми план. Беше дискотека, управлявана от студентска организация на принципа "от студенти за студенти". След няколко месеца смесване на коктейли зад бара бях преквалифицирана на вечерен управител, разпределящ персонала, отговарящ за реда (да, викала съм и полиция) и за оборота в касите, който на сутринта трябваше да се отчете и внесе в банката. Случвало се е след нощна смяна, още неизтрила брокатения грим от очите си, да отида на лекция - не знам защо, но оттогава свързвам медийното право с броката...

Студентската организация преизбираше управителния си съвет, аз не отказах и така си намерих занимание и в нощите, в които не бях в дискотеката. До 3 печатах брошури на копирната машина в бюрото, които разнасях по пощенските кутии до 4. Разбира се не всяка нощ, но помня точно тези нощи, в които съм прескачала сянката си и съм тичала пред нея.

Умората, мамо... Помня я като част от студентския си живот, който съм преодолявала всеки ден. В делириума на съня след 72-часово будуване (организиране на голямо парти + изпит по икономика) си спомням събуждането на следващата нощ с въпроса къде съм и ако да, какво правя там. Разказах ти всичко това едва след като си бях отспала до степен на отново намиране на себе си и този път не ти бях спестила подробностите с почти тридневната липса на сън и стреса на работата, комбиниран с изпита ненавреме. Този път не исках да ти спестявам нищо. Бях горда от себе си и тази гордост трябваше да изтрие притесненията в гласа ти. Все пак ги чух - линията беше кристално ясна...

Не преигравам ли? Не, въпреки че това е било преди повече от 5 години, а спомените, които са ми останали и до днес са невероятни. Не, наистина, студентските ми години са били магична смесица от учене, скоростно писане по лекции, реферати на упражнения и кафета в, преди и след библиотеката, но и смях, приятели, самостоятелност, самочувствие, самоиздръжка, купон, най-нескучната работа, която мога да си представя и като финал на това уравнение - да, личен успех.

Комбинацията е възможна, постижима, реална. Загубите - също. Загубата на време, загубените шансове за престижен, но неплатен стаж в международна институция или семестър в чужбина (различна от Германия и България чужбина) поради финансови причини, загубата на красиви, споделени празници със семейството, "отпразнувани" за минута и 40 секунди по телефона и заменени от електронната картичка в Yahoo...

Но и загубите са част от студентския живот, който не може да е идеален и захаросан, за да е истински. Аз съм го имала - труден, интересен, вдъхновяващ, предизвикателен, изискващ, научаващ. И съм останала себе си, работейки срещу проблемите и за решенията. Това са лично моите решения, чиито парченца друг би подредил в различен пъзел, показващ друга картина на действителността. Моята беше такава и завърши преди 5 години, но студентката в мен още не я е пуснала окончателно да си замине. Ще почака още пет, преди отново да поиска да си ходи. Тогава пак ще си помисля.

Oще: 8 декември  германия  журналистика  мамо  работа  следване  софия  студент  университет  факултет 


Още от Общество

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 01.11.2010, 16:52

14 Thea Atanasova | 10.12.201100:33

Стойо ЛТУ... ДА! Тегавичко беше по заверките... Иначе на мен ми беше доста скучничко в университета, бяхме около 40 жени и 5 мъже... По цял ден карти, кафета и цигари с ДПМ-то, защото те пък бяха само мъже. Колко пъти съм пропускала лекции заради тоя белот... После ме е било яд ама... Чуди се
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 14.09.2011, 21:56

13 deowin | 09.12.201122:20

Приятен за четене разказ.

В отговор на коментара преди мен - това е разказ, не статия. Като ти се дава вкусна торта - по-добре хапни, вместо да се цупиш, че не било мусака.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 14.05.2011, 23:16

12 tytyrytka | 09.12.201121:52

недовършена статия..няма поука.. няма хепи енд... няма оптимизъм.. просто още едно описание на елемента как разсъждава дали Матрицата ще го приеме или изплюе.. жалко за годините ви като лутащ се електрон м/у родината и някъде по на север от нея.. не ви завиждам..ама хич!
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 09.12.2011, 10:27

11 Лина Цветкова | 09.12.201110:27

Страхотно!Браво! Удивителна Удивителна Удивителна
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 26.11.2010, 20:15

10 Лина | 09.12.201100:37

Заради тази статия, отсега-нататък ще гледам по различен начин на 8.ми декември. Разплака ме
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 06.10.2011, 20:00

9 Nqkakva | 08.12.201121:19

оптимистично Много щастлив
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 02.08.2011, 10:53

8 Stoyo Tinkov | 08.12.201119:18

И аз 4 години учих и работих, а и всеки знае за заверките в ЛТУ. Не мога да кажа, че беше толкова трудно, колкото го описват по статиите колегите. И по много работих и от работа на лекции отивах и после пай на работа, но и време за купони оставаха. За това си млад. Трудно е за този, който не иска да го направи. Този, който си мисли, че отива на 4 годишен запой. Но и запоя омръзва. Истината е, че трудното започва след като завършиш.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 18.08.2010, 20:27

7 Оня Дето Го Трият | 08.12.201116:39

Като разказ е добро, браво!
Ама като го запревъзнасят това студенство, сякаш тежък физически труд извършват....Чак пък такива драми от едно приемане или едно завършванеЧуди се
А колкото по-лесно става изкласяването, толкова повече важност му придават на самия процес.
Що? не разбирам
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 23.05.2011, 21:56

6 Лайнол Мастията | 08.12.201116:23

Аплодисменти,Весела!!! Пляскане

Благодаря ти!Докато четях се върнах и в моите студентски години...Ех,какви години само бяха!
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 06.03.2010, 10:06

5 vanko1 | 08.12.201115:25

Пляскане Пляскане браво. да, всеки си избира сам какво иска от живота - бил той студентски или не, и си го следва, браво на тези, които не се оставят на течението. на студенцията - честит празник!
   

оценка

+0 -0

Стани автор

Моливче
Изпрати текст

Изпращайте материали по темите, които ви вълнуват. Ако ни харесат, ще ги публикуваме след редакция в рубриката "Стани автор". Не публикуваме текстове, съдържащи обидни или нецензурни твърдения, квалификации, расистки определения или заплахи.