По-малко свобода, повече конфликти: Български медиен мониторинг 2011. Така се нарича годишният доклад на фондация "Медийна демокрация", изготвен от екип на Лабораторията за медиен мониторинг. Констатациите в него са поводът - и причината, за интервюто с изпълнителния директор на фондацията доцент Орлин Спасов.
- Липсата на свобода в българските медии днес като че ли вече не е особена новина. Какво е новото, което казва последният доклад на фондация "Медийна демокрация?
Най-тревожното е, че упадъкът на свободата на словото в медиите се превърна в трайна тенденция. Например вече няколко години страната ни се спуска все по-надолу в индекса на "Репортери без граници". За 2011 г. регресът беше с почти 10 позиции и България сега е на последно място по свобода на медиите в ЕС. Не само сме най-бедните в ЕС, но сме и с най-несвободни медии.
Това е опасна комбинация. Новото е в наслагването на неблагоприятни фактори (бедност, харизматичен и силов тип лидерство, ерозия на доверието в политическата система, упадък на образованието, разпадане на базови социални консенсуси, деполитизация на младите и т.н.). Тези фактори се усилват един друг и в крайна сметка ограничават перспективата и за по-демократична медийна среда.
Същевременно един от проблемите е, че формите на медийна несвобода често не се забелязват от публиката. Шаренията по вестникарските сергии, наличието на безброй издания, на много телевизионни и радиоканали, на възможността всеки да изложи мнението си под новинарското съдържание във форумите, лесно хвърля димна завеса пред медийна несвобода.
Самото свръхпроизводство на информация ни кара да мислим, че няма как целият този поток да бъде контролиран. И това наистина е така. От друга страна обаче обемът на специфично политическото съдържание в медиите далеч не е чак толкова голям. Това се вижда най-ясно в електронните медии, но се отнася и за печатните.
Затова тази важна част от съдържанието по-лесно може да бъде контролирана. Достатъчно е това да става по отношение на най-важните и влиятелни канали. Тази задача е доста по-обозрима. Разбира се, не става дума някаква теория на конспирацията, а за най-прозаична прагматика.
Кой е най-големият виновник за медийната несвобода - политическата цензура, собствениците на медиите с техните бизнес интереси, самите журналисти?
Налице е сложна преплетеност на множество фактори. У нас основният проблем е в силната зависимост на икономическите интереси в медийната сфера от политическата конюнктура. Например в "Нова българска медийна група" е налице контрол върху съдържанието, защото има директно наложена политика от страна на собствениците. В момента е практически невъзможно в рамките на тази медийна група да се реализира сериозна критика по отношение на властовото статукво.
Би било разбираемо, ако това се прави по ценностни причини. Но причините не са в ценностите, а изцяло в сферата на интересите. Казано обобщено, да си добре с властта означава да имаш спокойствие в медийния си бизнес. Имаме търгуване на политически срещу икономически комфорт. И това се прави днес от много медии в България. Същото се отнася и за други сфери, не само за медийната.
Поставени при подобни условия на работа, много журналисти са под директен натиск за следване на предварително дефинирани редакционни политики или превантивно си налагат тежка автоцензура, за да гарантират спокойствието, а често направо и хляба си. Ето защо вътрешно професионалното усещане за несвобода е много силно и води до ерозиране на базови ценности на журналистическата професия.
Наскоро беше публикувано изследване, което показа, че едва 10% от журналистите у нас заявяват, че не са били подлагани на политически или икономически натиск. Ако 10% започнат да казват, че върху тях се упражнява натиск, ще трябва много да се радваме!
Неслучайно днес интересът към практикуване на лайфстайл журналистиката се засилва, докато все по-малко стават желаещите да се занимават със сериозни журналистически разследвания. На този фон мнозина започнаха да гледат на "Господари на ефира" като на върха на разследването.
Каква е ролята на четящите? Има ли читателска цензура?
Непременно трябва да анализираме и ролята на публиката, тя е част от цялостната структура на комуникация в медиите. Много често всичко се оправдава с аудиторията. Докато немската пресгрупа ВАЦ все още действаше в България, имах възможност да се срещна с ръководството им. Попитах директно защо не правят по-качествени вестници, които да поемат мисията за известно облагородяване на медийната среда в България и за образоване на читателите.
Отговориха, че изданията са достатъчно качествени, за да има нужда да ги променят, че са тук, за да правят бизнес и да издават такива вестници, от които българските читатели имат нужда и които харесват. Това, че публиката харесва изданията, вече се представя като доказателство, че те са добри.
Тази практика е широкоразпространена у нас. Ръководствата на медиите си представят каква е публиката и какво тя иска, и нататък в практиката се следва тази представа. Щом хората купуват вестници, щом гледат телевизия и слушат радио, значи са доволни и получават това, което съответства на тяхното ниво.
Директното придържане към вкуса на публиката, такъв, какъвто си го представят собственици и отговорни редактори, служи за оправдаване на булевардния характер на повечето български медии. Това е резултатът, когато се опираш на представата за "средната" публика.
Ето защо не бих казал, че от страна на публиката се упражнява някакъв вид цензура, а по-скоро, че определени идеологически представи и конструкции за това какво иска и харесва публиката, се използват като инструмент за цензура. Това, което най-вече се цензурира по този начин, е качеството на медийното съдържание.
Просто повечето медии се отказаха да вървят с няколко стъпки пред публиката си и предпочетоха опортюнистично да я следват. Проблемът обаче е в това, че такава представа за публиката до голяма степен е вече нерелевантна. Отдавна вече няма просто една "публика", пък била тя и "средна" в социологически смисъл. Има множество различни публики, с различна динамика на очакванията и поведенията.
Ето защо таблоидното съдържание на практика тотализира обществото, експлоатирайки по лош начин желанието на хората да се чувстват част от един голям колектив - на нацията, на общността, говореща български език и т.н.
Какви журналисти се формират като резултат от медийната несвобода?
Много журналисти се превърнаха в чиновници, които работят в офис и получават конкретни рутинни задачи. Например да направят две интервюта или да обработят пет новини, за които не взимат хонорари, а им тече заплата.
Журналистиката е вкарана в плана на една технология, която е лишена от идеалния хоризонт на своята дейност: да прави обществото по-справедливо. Работещите в медиите днес са склонни да бъдат по-лоялни към своите работодатели, отколкото към публиката от граждани. Това преобръща оптиката на журналистиката в посока, която не работи в подкрепа на гражданското общество, а на бизнеса и на интересите на собственика.
Какво е мястото на сериозните журналисти и експертите в ситуацията на медийна несвобода? Намират ли изобщо място?
Налице е интересно отношение. Медиите с по-високо ниво почти винаги са и по-свободни. Колкото по-ниско е нивото, толкова по-зависими от различни външни фактори обикновено са журналистите. Фигурата на журналиста-експерт обаче стана доста излишна. Да си тесен специалист в медиите е лукс. Всички трябва да разбират от колкото се може повече области и да са взаимозаменяеми.
Когато това се наложи като принцип, когато медията се откаже от експертизата, тя става заинтересована да предоставя думата директно на политика, бизнесмена или артиста. Нека той да говори. Бумът на интервютата в българските медии е знак за упадъка на анализа.
През интервютата елитите необезпокоявани превзеха медийното пространство и допринесоха за бурния разцвет на един нов жанр - репортаж по телевизионно или радио интервю. Така че у нас малкото останали сериозни журналисти, склонни да заемат критични позиции и да се потят над анализи, са застрашен вид.
С какво се различава несвободата в традиционните медии в сравнение с несвободата в онлайн медиите (социални мрежи, блогове)?
Тук често се сблъскваме с един парадокс. В интернет пълната свобода и липсата на контрол от страна на модераторите може да насърчи изказвания, които де факто пледират за ограничаване на свободата: крайно агресивни и нетолерантни политически мнения, призиви за разправа, расистки изблици, заставане зад крайни националистически позиции и т.н.
Възниква въпросът как медиите реагират на тази парадоксална форма на свобода, която прави и несвободата част от дискурса в електронните форуми. Боя се, че често не реагират добре. Много редакции подхождат доста срамежливо към модерирането или направо се отказват от него.
Нещо повече, понякога са склонни да се съобразяват с тона, идващ от форумите и допускат той дори да влияе върху редакционните им политики. В някои случаи форумите се разглеждат като безвъпросна форма на изразено обществено мнение и като среда, която може да даде оценка за работата на журналиста. Това е много опасно, ако се приема едно към едно.
Форумите са важен източник за обратна връзка с аудиторията, но самите те са сложни структури, в които се преплитат различни степени на компетентност и релевантност на мнението и оценката. Понякога авторите във форумите са толерантни, но често са склонни да налагат диктат. Не бива да забравяме, че форумът е само част от публиката, той обикновено не я представя в цялото й разнообразие и сложност.
Предвещавате ли смърт на свободните медии?
Свободата на медиите навсякъде е застрашена, но не мисля, че дните й са преброени. И в България работят добри журналисти и има малки медийни острови, където свободата и качеството оцеляват.
Проблемът е, че тези медии, както традиционни и така и онлайн, са изтикани в периферията на публичността и затова не могат да бъдат достатъчно влиятелни. Те най-често едва свързват двата края.
Нужно ли да давам очевидните примери за български топжурналисти, избутани по ъглите на телевизионната и печатната публичност? Обидно е, че най-добрите образци на българската журналистика в момента често се създават в мизерни условия. Получава се така, че е налице зависимост между степента на критичност на дадена медия и журналист, и степента на тяхната маргинализираност.
Но съпротивите срещу това статукво могат да тръгнат тъкмо от медийните предградия, от блоговете в интернет, от хората, които вече не желаят да бъдат третирани просто като "публиката".
