Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Възгледите на един 17-годишен за купона

Нашите животи приличат на книжки за оцветяване. Черни контури на бели празни листа Снимка: Getty Images
Нашите животи приличат на книжки за оцветяване. Черни контури на бели празни листа

Тридесет лева си е страхотна оферта за нещо, което мирише от единия край на автобуса до другия. Приятел в нужда се познава, казват. Този, който ми го продаде, и тези като него постоянно са в нужда. Трябват им и нужници всеки път, когато излязат и им замирише на полиция.

Съзнанието ми се опитва да улови ритъма, но едната ми слушалка не работи, а в рейса е прекалено шумно. Пречи и това, че на всяка спирка вдигам глава, за да огледам качващите се. Търся синя риза, син елек, бадж. Както винаги съм без билет. Може да не е коректно и има хиляди остроумни и дори идеалистични оправдания. Аз съм искрен и ще използвам най-простото - спестявам. За книги, за бира. Не харесвам градския транспорт, но ми се налага да го ползвам.

Баща ми ми е казвал, че по комунистическо време също е имало гратисчии - въпреки оная строгота. Най-често в трамвая, където контрольорите се качвали по един-двама. За цял един трамвай си е малко. Ако си достатъчно бърз и успееш да стигнеш до другия край на трамвая, денят ти би бил малко по-интересен и по-опасен. Моят си беше опасен и без това, а тепърва щеше да става интересен.

Рейсът наближи спирката, на която трябваше да сляза, и започнах да разглеждам околността. Трудно е за човек да се ориентира в крайните квартали. И аз съм от такъв, но моят е някакси по-цветен, по шарен, по-подреден. Сигурно всеки мисли така за своя.

Звъня - в противен случай се обричам на дълго лутане из малките между-панелно-блокови улички. Определяме си среща пред магазин за мебели. Същият, в който преди доста години служителите се опитваха да убедят майка ми, че черното е синьо. Аз бях просто свидетел. Какво разбирах от наслагване, натрупване, наслояване и промяна на нюансите на цветовете. Спайдърмен е червен, Супермен син, Батман черен, така разбирах нещата тогава. И сега не ги виждам кой знае колко по-различно. Героите се сменят, търсенето винаги продължава. Всеки знае как изглеждат класическите сини джинси, всеки търси своя герой - и се опитва да бъде такъв за някой друг.

Приятелят ми се появява, носейките пълната представа за купон в днешно време: уредба, колони и върху тях лилав колан със златистожълти пендари. Изглежда, бремето на този вид "култура" не му тежи. Носи колоните така, че пендарите потракват в някакъв измислен от него на момента ритъм.

Апартаментът е на някакъв негов приятел. Бог да поживи финландските дървосекачи или който и да е измислил мобилните телефони. В Куба доскоро им бяха забранени. Ако и България още беше червено-сигнален сателит, и ние щяхме да бъдем лишени от тях.

Пред блока ни чакат още няколко момчета. Качваме се в апартамента под ритъма на дрънкащия пендарен колан. Остава да дойдат само атракции от женски пол. Дотук всички са спортисти: борци, боксьори, джудисти, освен мен. Всеки от тях е поне с тридесет килограма по-тежък от мен. Оставям подаръка си, който ще бъде и принос за доброто прекарване на вечерта, на масата. Оглеждам стаята, където ще си казваме наздраве. Три уискита, три водки. Тежък алкохол. Тежки момчета. Несъмнено и вечерта ще бъде такава.

Няма бира. Сутринта ще бъде неприятна.

Разпределението изглежда така: алкохолът е в хола, наргилето в кухнята, а магията - в двете спални. Изключения не се допускат. Така каза домакинът. Изглежда много напрегнат.

Откъм кухнията идва приятен аромат на череша. Наргилето е запалено. Миризмата на ароматизирания и силен тютюн се усеща в целия апартамент и придава усещане за уют, спокойствие, мислите ни и те се носят леко и плавно. Водим дискусия за Господ, Аллах, духовно-културния сблъсък - Дионис VS Аполон; за приликите и разликите, и по въпроса има ли смисъл да вярваме изобщо. Кълба от аргументи, различия, атеизъм и радикалност, въпроси и отговори, дим и пушек.

Би трябвало да спорим. Но не. Просто разговаряме, така както и всмукваме дим - сладко, с удоволствие. Щеше да е добре всички полемики по тия въпроси да се водеха точно така.

Решавам да пийна малко. В хола намирам старо издание на "Сбогом на оръжията" на Хемингуей. Сега се замислям, че може би една такава книга или нещо от типа на "Кланица 5" на Вонегът биха били от много голяма полза за света. Замислям се дали тези две книги са издавани в арабските страни. Ако ги има, сигурно са някъде между порнографските списания, които са забранени, в кашони в дребни бакалии.

Толкова много книги, а толкова малко хора имат време да четат. Още по-малко човеци, готови да ги разберат и възприемат. Всички знаят едно обаче: Трябва да се печелят пари. Парите са време, а времето е сега! В днешно време прекалено много хора мислят за сега.

Разглеждайки книгата едно от момчетата ми казва:

- Половината от нещата в книгите са глупости, другата половина - измислици, но все пак обичам да чета!

Гениална мисъл или абсурд? Още не мога да реша.

Прекарахме нощта добре, изпихме всичко, а аз успях да изляза на два пъти с един приятел, за да си вземем бира и да проведем анализ върху екзистенциалната морфология и синтаксис на изреченията на нашите животи.

Купонът беше стигнал до момента, в който почти всички спят, а няколко ентусиасти в полуизтрезнялост разискват всякаквотии на по чаша кафе. Момичета и Първия път, Първото сбиване и боя изобщо, автомобили, футбол, музика и т.н. В ТъНъ-то го има и училището, и за какво изобщо учим, преходът и по-специално "мутренския период" и, естествено, парите и властта.

Тези насоки на разговора са свързани помежду си и изхождат една от друга.

Повечето харесваме два-три-четири предмета. Защото са ни интересни, защото ги разбираме. Защото знаем, че ще са ни от полза. Това е проблемът всъщност. Ако всички знаеха защо ще ни трябва занапред в живота да можем да изразим синус на бета от косинус на алфа, и причината ни допаднеше, всички щяха да го могат...

На масата сме четири момчета, трима учат в спортно училище. Да, те определено знаят какво и защо учат и кое и защо НЕ учат.

Говорим си за ползата от ученето - и образованието.

Каква е тя според тях?

Никаква!

Седя и слушам. Отвреме на време се включвам в разговора. Флобер казва, че ако ти харесва да седиш някъде отстрани и просто да наблюдаваш, трябва да седнеш да пишеш. Може би е имал предвид това, че само със седене не се изкарват пари, а писането поне предлага някаква възможност. За да пишеш обаче ти трябва и друго, било талант, било усет, иначе всеки по-мълчалив и наблюдателен митничар би могъл да стане Христо Калчев.

Никаква! Малко шокиращо. Моето поколение не вижда полза от знанието, не го брои за богатство.

Няма как да е по-различно. Всички гледат клиповете, четат за преуспелите, за които се знае, че са престъпници, за укрити милиони от данъци. Виждат парите, колите, жените, къщите и ги искат. Виждат лесния път и вярваш на обещанията. Знаят, че мускулите пораждат страх, а този страх дава пари. Знаят, че няма да е лесно, но при всички положения по-лесно от това да учиш формули, теории, системи, думи, падежи, дати и имена. Кръщават се Ал Капоне и Дон Корлеоне в социалните мрежи, снимат се, държейки незапалени евтини пури до колите на чичовците и бащите си.

Защото те са такива - подражатели. И ние подражаваме на тях, на бащите си.

Едно от момчетата казва, с особено възторжен тон, който тресе кохлеарния ми нерв:

- Тия дни трябва да ходя до затвора да видя чичо ми!

- Защо? - пита някой.

- Е, щото чичо ми е там, лежи за някакви измами, ама той там е цар. В смисъл, че си има телевизор, плейстешън, три телефона, поръчва си пица, като му ходя на свиждане влизам в килията, той си е там, костюми, ризи. Все едно си е вкъщи. Говори с баща ми по телефона, спира за малко, за да поговори с някой надзирател или да му каже здрасти. С пари всичко става.

Интонацията, с която говореше, още е в съзнанието ми.

Защо сме такива? Ето защо! Тези, които трябва да ни покажат къде грешим, или са прекалено обсебени от парите, или просто няма да ги има утре. Ние просто следваме примери, като взимаме най-лошите или най-неподходящите. Ние сме деца, отглеждани и възпитавани от хора, на които им се е наложили да пораснат по-рано и сега не са съвсем наясно какво да ни правят. Тези, които знаят, са прекалено малко - или други като "оня, другия, дето умря, абеее оня собственика ли, кво беше на АПЪЛ".

Нашите животи приличат на книжки за оцветяване. Черни контури на бели празни листа, а ние трябва да оцветим роклята на принцесата или мотоциклета на състезателя.

Урок по танци, стъпките за който са залепени на пода. Учим се сами, защото инструкторите са твърде заети да преследват големите пари в клубове, скутове и пилони. Рано или късно ни писва да следваме едни и същи стъпки на танц, независимо дали сме го научили или не - поне сме видели докъде води, и тръгваме по стъпките на инструкторите.

За радост или тъга, започваме да го правим все по-рано и по-рано...

 

Най-четените