Може ли човек да не „бъде себе си“? | webcafe.bg
Webcafe

Може ли човек да не „бъде себе си“?

Валентин Йорданов
25.03.2017, 08:54 (обновена 11.04.2017, 13:30)
54766776

Снимка: © Getty Images

Да се опитваш да „бъдеш друг" не е ли в крайна сметка също част от „теб"? Защо някои хора избират алтернативи на това да „бъдат себе си" и какво се случва, когато човек най-накрая успее да „бъде себе си"?

„Бъди себе си" е един от доминиращите императиви на поп-психологията. Той е проникнал толкова дълбоко в речника на ежедневието, че по правило затруднява всякаква критичност. Нещата се усложняват допълнително от крайно положителния начин, по който е натоварена представата за всичко автентично в културата ни. И все пак какво точно е „себе си" от израза „Бъди себе си"? Как може човек да бъде нещо друго, различно от себе си? Да се опитваш да „бъдеш друг" не е ли в крайна сметка също част от „теб"? Защо някои хора избират алтернативи на това да „бъдат себе си" и какво се случва, когато човек най-накрая успее да „бъде себе си"?

Тези въпроси са сериозни, най-малкото защото това предписание е станало златен стандарт за всякакви страдания и несполуки. „Бъди себе си" се използва като психологическо швейцарско ножче, а неговата безполезност изглежда няма никакво влияние върху популярността му. Даже напротив, колкото по-непродуктивен е подобен съвет, толкова по-стабилно се загнездва в културата ни. Този парадокс заслужава внимание.

Както с толкова много други неща и тук призивът, изглежда, е да не се мисли - „Не го мисли, просто бъди себе си". Независимо дали човек страда от тревожност и задръжки в отношенията си с другите, или защото се чувства прихванат в омагьосан кръг от повтарящи се проблеми в интимния си живот, често се налага идеята, че това се случва, защото той не е автентичен и няма куража да „бъде себе си", че вместо да повярва в „себе си" разиграва театър и се опитва да бъде някой друг.

Този прочит се затвърждава постоянно от всякакви инстанции, които все по-агресивно прокламират автентичността като лек за всеки неуспех. Винаги ще се намери приятел, колега, роднина или някой от телевизионния екран, който без да задълбава в детайлите на проблема веднага да отсъди: „Просто се отървете от онова, което ви кара да бягате от себе си." Както обикновено и тук поп-психологическата догма няма да се стърпи и ще вкара смелостта и страха в това уравнение: „Вие страдате, защото ви е страх и/или нямате смелост да бъдете себе си." Или още по-баналното: „Ниската ви самооценка (която, естествено, е винаги неоправдана) ви кара да бягате от себе си. Затова просто повярвайте в „себе си", приемете „себе си" и всички врати в живота ще започнат да се отварят пред вас".

В тези прости схемички се разкриват съдържанието и функцията на това понятие. То ни е нужно, за да обозначим едно измислено въображаемо ядро на личността, което да е по правило добро, с неограничен потенциал, положително във всеки смисъл, свободно от тревога и задръжка. Чрез него онези душевни терзания ще бъдат изчистени от всякаква уникалност. От една страна ще се приведат до нещо семпло и стандартно, а от друга - до нещо чуждо, наложено от някой друг, прихванато или наслоено от другаде (може би вследствие на някакво нещастие - това псевдопсихологическо клише в стил Холивуд е толкова сладникаво, че направо горчи!).

Ето защо няма никакво значение колко безполезен е подобен съвет - той изобщо не цели да разреши проблема, а само да съхранява и предпазва един фиктивен идеален образ и да не допуска статуквото да се поставя под въпрос. Каквото и да се случи, чрез него човек ще си запази правото на фантазията, че ако е еди-кога си бил „себе си", всичко е щяло да бъде наред.

Но нарцистичната полза от тези разбирания е достатъчно очевидна, не искам да занимавам читателя с празни приказки. Лесно е да се разобличи колко удобно е подобно схващане за автентичното „себе си". По-важното тук е как постепенно деградира мисленето за човешкото страдание. Онова, което съпътства този елементарен призив просто да „бъдем себе си", е прикритото разбиране за душевните страдания като за чуждо тяло навлязло в иначе безпроблемната човешка същност. Схващането, че тревогата и болезненото повторение могат да се изпарят само чрез един избор, принизява значението на тази част от душевния живот до някаква лесно преодолима баналност или просто до суета. В това разбиране страданието на един ще бъде страданието на всеки друг, всички разлики ще се слеят, а „решението" ще бъде универсално.

Но какво ще стане ако преобърнем този популярен прочит? Какво ще излезе ако видим уникалното в тези страдания като неразривна част от нечия душевност? Онези толкова интимни и трудно назовими преживявания, които са белязали житейския път и тласкат някого към това неусетно да се преобразява в „някой друг", не са ли те в истинския смисъл на думата част от онова, което го прави него? Не е ли този „някой друг" по-интересен и не поставя ли много повече въпроси, от онзи идеален, сладникав и лишен от проблеми образ за „себе си"? Може би точно зад повторението на една безизходица се крият дълбоки мотиви, стигащи до най-личните и най-трудни за осмисляне прояви на субективността?

Но дори и без тези въпроси понятието „себе си" от израза „бъди себе си" бързо се разпада под тежестта на собствения си абсурд. Въпреки това, неговият произход е от изключително значение. То най-вероятно води началото си като реакция срещу една изначална другост, едно влияние от най-неясните извори на душевността, което сякаш не ни принадлежи. Една енигма, за която не може да се поеме отговорност, и която ще трябва да бъде постоянно неглижирана или отричана чрез всички налични средства. Именно така другата цел на „бъди себе си" се разкрива в собствената си противоположност - това е призив да не се признава тази неясна част от душевността като нещо свое, да си затворим очите за онова, което не разбираме, да го отхвърлим или просто да го омаловажим.

В крайна сметка „бъди себе си" съвсем не е призив за отстояване на някаква индивидуалност, някаква присъща само на вас човешка неповторимост, която може да ви избави от някакви несполуки. Напротив, това е призив за конформизъм, защото „себе си" всъщност е предварително и трайно фиксирано понятие, готово за консумация. То е един уеднаквен, стандартизиран нарцистичен идеал, в който само привидно има място за вашата история и за онова, което ви прави вас. Всъщност място няма. Както с толкова много други продукти на пазара за духовни залъгалки, целта и тук е същата - да се обезценят размишленията и духовното търсене и да се сведат дълбоките смисли на човешкото страдание до няколко прости калъпа за масова злоупотреба.

Валентин Йорданов е клиничен психолог и психотерапевт. Поддържа собствен блог: psy-blog.net

Oще: бъди себе си  валентин йорданов  да бъдеш себе си  духовно търсене  конформизъм  омагьосън кръг  повтарящи се проблеми  психологически съвети  психология  човешко страдание 


Още от Общество

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 23.05.2014, 08:51

19 Ivan Bardarov | 26.03.201723:27

Cutter, Mako, peta_wawa, за мен беше чест :)

Благодаря Cutter! Ще погледна :)
   

оценка

+3 -0

Регистриран на: 30.01.2011, 11:20

18 Cutter | 26.03.201723:25

А, забравих - препоръчвам ти да хвърлиш едно око на книгата "Смелостта да твориш" от Роло Мей. Според мен би ти била интересна. Усмивка
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 30.01.2011, 11:20

17 Cutter | 26.03.201723:06

@Бърдаров

По този начин казано съм съгласен с теб. Усмивка
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 27.02.2015, 15:00

16 Mako | 26.03.201721:45

Ivan Bardarov | 26.03.201717:04
Мако, точно примерът с Ван Гог е показателен, че хората занимаващи се с изкуство съвсем не е задължително да са щастливи, здрави и изпълнени с позитивизъм, както ви се иска на вас с Cutter.
=========================

Никъде не твърдя, че хората на изкуството са / или трябва да са/ " задължително щастливи, здрави и изпълнени с позитивизъм". Твърдя само, че за тях изкуството много често е позитивен /в някакъв смисъл/ изход. Конкретно за Ван Гог - да, той няма как / както повечето изпреварили времето си гении/ да бъде вместен в калъпа на самодоволния, успешен бюргер, но въпреки драматичната му съдба, изкуството за него определено е едничък шанс / опитът му за спасително теологическо потъване определено е катастрофален/ - без възможността да рисува / благодарение на помощта на брат му и още няколко добронамерени хора / - със сигурност би си отрязал не ухото, а гърлото още съвсем млад, именно рисуването и любовта на няколкото негови близки хора го спасяват от кармата му на свръхдепресивна личност и го запазват достатъчно време, за да ни остави уникалните си платна...
Така че - нещата са наистина много сложни, особено при гениалните хора. Просто гениалността, освен всичко друго, е очевидно психическо отклонение от нормата. Не съм чувал за голям творец, който се е прославил / освен с творбите си/ и с някаква впечатляваща нормалност. Това е цената.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 23.05.2014, 08:51

15 Ivan Bardarov | 26.03.201721:13

Накратко исках да кажа, че творчеството може да е нещо, което те вади от зоната ти на комфорт и не винаги това може да е приятен процес, но изследователската жилка, доколкото я има у всеки от нас ни подтиква по различни начини да излизаме от настоящото си удобство.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 30.01.2011, 11:20

14 Cutter | 26.03.201720:20

> Мако, точно примерът с Ван Гог е показателен, че хората занимаващи се с изкуство съвсем не е задължително да са щастливи, здрави и изпълнени с позитивизъм, както ви се иска на вас с Cutter.

Думата "позитивно" в случая я разглеждаш ограничено. Къде съм казал, че хората, занимаващи се с изкуство задължително са щастливи, здрави и изпълнени с позитивизъм? Приравняваш "позитивно" с "позитивизъм", а двете са различни неща. Повърхностно е да се мисли, че едно нещо, като ти действа позитивно/добре, значи задължително те прави ухилен, подскачащ и ти е леко на душата. По същата логика и да имаш позитивен идеал, не значи да искаш да сложиш розовите очила и да литнеш в облаците.

> Много от хората занимаващи се с изкуство са саморазрушителни за самите себе си. Много от тях посредством това себеизразяване, което евентуално може да се хареса на другите, всъщност се опитват да преодолеят някакво страдание.

Така е. Точно затова изкуството действа добре на тези хора, защото то им помага малко или много да понесат по-леко това страдание или поне да го овладеят в някаква степен. По-добре понасят обстоятелствата благодарение на изкуството, затова казвам, че то има положителен ефект.

>Cutter, нима не ти е хрумвало, че един вътрешен конфликт може да запали творческата искра и да роди творба, която да няма нищо общо със самия вътрешен конфликт у твореца, а да е просто едно бягство от реалността, което в личен план може би би му донесло временна утеха, но едва ли би разрешило реалният проблем.

Хрумвало ми е, ама това по какъв начин противоречи на нещо от казаното от мен? Казах ти - ключът е в мотивите. Ако мотивът ти да правиш изкуство, е бягство от реалността, естествено, че няма как да помогне на човек и да му реши проблема (отделна е и темата, че изкуството е само изразно средство, а не средство за решаване на проблемите).

>Творческият процес, колкото може да е осъзнат процес, толкова може и да е неосъзнат процес, от който самият автор може да се изненада и самият той да не е в състояние да обясни всеки аспект от творбата си. Самият автор може да не е в състояние напълно да обясни смисъла на творбата си, защото ... о, изненада, самата творба може да не носи никакво послание. Може да е самодостатъчна, сама за себе си, да е някакъв сруг свят със свои правила, които критиците тепърва ще разучават и анализират.

Аз лично не мисля, че има творба, която да не носи никакво послание. Може самият автор да не може да го осмисли или формулира, но подсъзнателно е искал да каже нещо. Сам го каза - може да е неосъзнат и осъзнат процес. Това, че е неосъзнат, не означава, че няма послание. Просто там вече се намесва подсъзнанието.

----------------------------------------------------------------------------------------------

И пак да обобщя същината на това, което ти казвам, защото виждам, че започваш да говориш за други неща, които се отдалечават от първоначалната идея:
Това, което твърдя, е, че човек може да има много причини/мотиви да прави изкуство - вътрешен конфликт, страдание, радост и т.н. Независимо обаче каква е причината, изкуството се отразява позитивно/добре на твореца, защото първо, че му дава някакво изразно средство (по-добре е емоциите да се изливат под някаква форма, отколкото да се сдържат), и второ - носи му някакво трайно или временно облекчение/радост/утеха. Изкуството е просто отдушник/изразно средство, което като такова е по-добре да го има, отколкото да го няма (тоест носи ползи, оттук е и положително).
И другото - това дали изкуството ще ти носи радост или не, вече зависи от мотивите, с които се занимаваш с него.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 20.05.2011, 17:21

13 peta_wawa | 26.03.201718:13

Творбата може и да няма никаква стойност накрая, освен спомен за самия процес на творене, който може би е най ценен за автора.
Наистина много хубава статия, рядкост тук, показателна за падението на психологията, превърната в занаят и изместила професията на начална учителка като най-желана от подрастващите девойки без ясна представа какво искат от "себе си" и живота Смее се ...
Да бъдеш себе си в момента както че ли противоречи на човешката природа, мечтата за развитие и изграждане, придобиване на нови умения ... Да решиш да бъдеш себе си е като да се пенсионираш от мечтите си и да заседнеш на плажа с маргарита в ръка ... Не звучи лошо, но човек е най-щастлив когато работи за нещо - духовно или материално. Пътят до целта обикновено е много по-приятен от самата цел. Някои само така могат да бъдат себе си Усмивка ...
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 23.05.2014, 08:51

12 Ivan Bardarov | 26.03.201717:04

Мако, точно примерът с Ван Гог е показателен, че хората занимаващи се с изкуство съвсем не е задължително да са щастливи, здрави и изпълнени с позитивизъм, както ви се иска на вас с Cutter.

Много от хората занимаващи се с изкуство са саморазрушителни за самите себе си. Много от тях посредством това себеизразяване, което евентуално може да се хареса на другите, всъщност се опитват да преодолеят някакво страдание. Много от тези хора вероятно са свръхчувствителни и на пръв поглед безобидни неща могат да ги накарат да страдат, на което обикновеният, здрав и изпълнен с позитивизъм индивид би погледнал с насмешка.

Cutter, нима не ти е хрумвало, че един вътрешен конфликт може да запали творческата искра и да роди творба, която да няма нищо общо със самия вътрешен конфликт у твореца, а да е просто едно бягство от реалността, което в личен план може би би му донесло временна утеха, но едва ли би разрешило реалният проблем. Творческият процес, колкото може да е осъзнат процес, толкова може и да е неосъзнат процес, от който самият автор може да се изненада и самият той да не е в състояние да обясни всеки аспект от творбата си. Самият автор може да не е в състояние напълно да обясни смисъла на творбата си, защото ... о, изненада, самата творба може да не носи никакво послание. Може да е самодостатъчна, сама за себе си, да е някакъв сруг свят със свои правила, които критиците тепърва ще разучават и анализират.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 30.01.2011, 11:20

11 Cutter | 26.03.201714:16

> Cutter, понякога се отразява добре Усмивка
Само понякога Усмивка

Ами нормално в твоя случай да е само понякога, след като, както сам каза, и ти не знаеш защо го правиш. Естествено, че когато човек прави нещо, което не знае защо го прави и го прави по навик (заради потребност и зависимост), няма как винаги да му носи удоволствие.

> Не всяко създадено нещо е положително за всеки. Не всяка творба е шедьовър Усмивка

Не е задължително една творба да е шедьовър, за да е значима за някого. В изкуствата шедьовър като цяло е субективно понятие, точно защото не всяка творба се нрави на всеки. Но първоначалната идея беше, че творческият импулс (изразяващ се в креативност) се отразява добре на човека, който го притежава, тъй като може да изрази себе си по начина, по който желае (с уговорката, че това изразяване е осъзнато и желано и крайната цел не е да се навреди на някого). Затова е и положителен.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 27.02.2015, 15:00

10 Mako | 26.03.201714:06

Ivan Bardarov | 26.03.201713:48
Мако, ти й придаваш положителен смисъл.
Не всяко създадено нещо е положително за всеки. Не всяка творба е шедьовър
===================
Така е! Но защо една творба трябва да е шедьовър, за да има положително / успешно/ значение - нека не забравяме, че големите неща стават възможни именно благодарение на многобройните опити на хората в областта на изкуството. Няма как да знаеш предварително, че ще създадеш нещо велико - трябва да опиташ. Физически виждаме повече неуспехи, отколкото шедьоври, но само можем да гадаем колко големи неща не са били сътворени поради нерешителността на надарени с гениалност хора...Има и една друга драма в изкуството - неща, които във времето си са оценявани като неуспешни, сега имат огромна стойност, примерът с платната на Ван Гог е азбучен. Така че - не се знае знае ли се!
Що се отнася до конкретиката извън изкуството - там нещата са още по-сложни, добре е да съградиш лагер за бедстващи хора, но концлагерите трудно могат да бъдат определени като нещо креативно в положителния смисъл на думата
   

оценка

+0 -0

Най-коментирани

Стани автор

Моливче
Изпрати текст

Изпращайте материали по темите, които ви вълнуват. Ако ни харесат, ще ги публикуваме след редакция в рубриката "Стани автор". Не публикуваме текстове, съдържащи обидни или нецензурни твърдения, квалификации, расистки определения или заплахи.