Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Лутане, оцветено в боички

Лутане, оцветено в боички

Тези дни една карикатура поразбуни духовете. На нея двама тъмнокожи футболисти на "грандовете" Левски и ЦСКА са уловени в пристъп на расова самокритика да поемат върху плещите си отговорността за провала на клубовете им в евротурнирите. Тоталната импотентност на българския футбол е обяснена с наличието на черни играчи в него.

"В нормалните държави подобна шега води до съдебно дело за расизъм" - гласи един от коментарите под карикатурата, а след тази уместна забележка следва дискусия, която далеч надхвърля традиционната детинска избирателна ксенофобия на футболния запалянко.

Прокарва се тезата за отговорността на малцинствата за състоянието на държавата (и в частност футбола). Уж традиционно толерантният българин за пореден път залита в удобната популистка плоскост на размитата отговорност на различния.

Това, разбира се, не е спорадичен възглед, а проблем, който тлее в недрата на обществото. Но докато ефективността на ромската интеграция е реален социален казус, мотивът за расовата "вина" е нейната фалшива опаковка. А това с нови сили повдига въпроса доколко нашенецът е склонен да обагри проблемите си с цвета на кожата на определена етническа група.

Темата за расата се появява на европейската сцена в периода след Първата световна война и то като антипод на друг популярен по онова време концепт - този за класата. След разрухата, причинена от бойните действия, страните (особено победените) имат нужда от нова голяма идея, която да послужи за основа на обединение. Предишната - приобщаване на всички национални територии в исторически план - е претърпяла провал. Ето как сега делението наши-чужди трябва да бъде на различен принцип.

Съществуват два модела - ляв и десен, като единият застъпва обединението на равните по обществен статут, а другия - по произход. Навсякъде в Стария континент тече такъв дебат, най-характерният пример е Германия, която дълго време се люшка между класовото и расовото разделение, докато в крайна сметка не надделява втория избор.

Ето защо и модерният европейски расизъм се свързва най-вече с немците от началото на 30-те години на миналия век. В България обаче подобен избор почти не съществува. Расата много бързо губи от класата. На културно ниво тук финансовото разделение е много по-мощно от това по етнически принцип. Ето защо новата голяма идея след краха на националния идеал за единство е класовата сегрегация - мотив, който продължава да е активен и след Втората световна война до степен на обезсмисляне.

Напоследък класовите различия в цяла Европа се размиха. Отдавна не съществува ясно изразен пролетариат, който да е в конфликт с буржоазията или големия капитал. Тезата за национално обединение в рамките на един общ съюз също вече не е актуална.

Поради липса на нова голяма идея (екологията така и не успява да изпълни задачата, антиглобализмът е прекалено аморфен), на преден план отново излиза удобният расов мотив. Това обяснява и възхода на крайната десница в редица страни с проблеми.

Ето защо едно традиционно толерантно общество като българското все повече започва да търси отговор на несполуките си в различния цвят.

Класовата сегрегация може и да е демоде, но пък расовата изживява своето възраждане. По този начин провалът на футболните ни отбори някак си естествено намира обяснение не само с безумната политика на финансовите им благодетели, но и с наличието на тъмнокожи играчи.

Убежището и в класата, и в расата е еднакво абсурдно. То е белег на сериозен социален проблем в условията на липсваща идея за посока. И не е нищо повече от обществено лутане, оцветено с боички.

 

Най-четените