"Тука е така! Ако ти изнася!" В памет на Георги Марков | webcafe.bg
Webcafe

"Тука е така! Ако ти изнася!" В памет на Георги Марков

Webcafe
07.09.2017, 10:27 (обновена 08.09.2017, 17:17)
георги марков

В памет на Георги Марков

На 11 септември 1978 г. в Лондон умира един от най-изявените български дисиденти, писатели и публицисти - Георги Марков. Самото му убийство, поръчано от българските служби е станало легендарно - митичният "български чадър" и последвалото натравяне с рицин са изпълненият с мистицизъм край на един забележителен живот.

През годините преди бягството си "на запад" той да е един от любимците и хранениците на партията.

Със съгласие на ЦК на БКП и на Държавна сигурност е назначен за главен сценарист на сериала "На всеки километър" - мегапродукция за времето си и важен лост в пропагандата на партията. Възложено му е било също така да напише пиесата за 25-годишнината от 1944 г., замислена като документален разказ за антифашистката съпротива, като за целта дори е бил допуснат е бил месеци наред да работи в секретния архив на МВР.

Георги Марков съвсем спокойно се е ползвал с привилегиите на това да бъдеш мил на партията. И все пак този живот го е потискал. Именно познавайки отблизо властта, той е виждал гнилото в нея, давал си е сметка за цялата илюзорност, циничност и двуличие на системата. Давал си е сметка и, че обикновеният човек в нея се смачква до нивото на болтче от машината.

Когато пиесата му "Аз бях той" е свалена след само едно закрито представление в Сатиричния театър, той вижда шанса да се измъкне, преди да бъде смлян от тази система, преди да бъде свален и определен като "неподходящ" самкият той.

Така през 1969 г. заминава на гости при брат си в Италия и повече не се връща в родината. И ако преди това е бил известен сценарист, именно след по време на "изгнанието си" той става тази икона за дисидентството в България. Работата му за българските редакции на BBC, радио "Дойче веле" и радио "Свободна Европа" и до днес остават като тежък контрапункт на соцталгията, на хубавите спомени от "Байтошово време".

Както всички избягали българи, Марков е обявен за "невъзвращенец", но е и осъден за "измяна на родината". Книгите му са иззети от библиотеките, филмите по негови сценарии са забранени.

Коментарите му за социалистическия режим от поредицата "Задочни репортажи за България", разобличаващи същността и сърцевината на тоталитарния режим на Тодор Живков, достигат до много хора въпреки заглушаването от държавата. И така до датата 7 септември 1978 г., когато на мост в Лондон "случайно" е одраскан от чадъра на друг минувач. След четири дни Марков издъхва в болницата "Сейнт Джеймс".

След смъртта му емигрантски среди и съпругата му Анабел издават на български и английски "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те се разпространяват като самиздат, а официално са публикувани през 1990 г. През 2001 г. Георги Марков бе удостоен посмъртно от президента Петър Стоянов с орден "Стара планина" (първа степен) "за цялостното му творчество, което заема достойно място в българската литература и драматургия, както и за непримиримата му гражданска позиция по времето на комунизма в България".

Това, което остава и до днес са мислите му и творбите му. Припомняме си избрани цитати от "Задочни репортажи за България".

"И така - Партията е България. И разбира се, България е Партията. Извън Партията няма България. Всеки е българин дотолкова, доколкото е в крак с Партията. Иначе не е никакъв българин - колкото и да обича родната земя, колкото и да се гордее с историята й, колкото и добре да знае българския език! И обратно - човекът може никак да не обича родната земя, да плюе върху историята й и да говори невъзможен български език, но щом е с Партията - той е истински българин и още как!" - из "Мила Родино, ти си земен рай".

"Струва ми се, не мога да твърдя, че единственото масово чувство, изразено от българския народ спрямо друга държава, е това спрямо СССР, и то, най-меко казано, е чувство на неприязън. В своето вътрешно отрицание на всичко съветско българските граждани проявиха неприсъща тям пристрастност. Дори интересни явления в съветското кино през петдесетте години биваха отминавани от българския зрител с ненавист и презрение." - из "Любовта към големия брат".

"Много пъти в партийния език в България се употребява думата „тъпчене на едно място“. Това е израз с отрицателно съдържание и обикновено е част от някаква критика. Но този израз никога не беше употребен за нашата литература и по-специално за официалните и представители. Може би защото би предизвикал обезпокоителни въпроси като: Сред каква обстановка се тъпче? И кой плаща за това тъпчене? Всички, абсолютно всички по-малки или по-големи успехи на съвременната българска литература са били и са извън сградата на улица "Ангел Кънчев" 5*, т.е. извън тесните рамки на партийната поръчка, на решенията, постановленията, резолюциите и призивите на заседаващите другари, извън царството на жабите. Нека припомня съвсем ясно и категорично, че "Железният светилник" беше роден много далече от литературното блато, че най-хубавата поезия и проза на по-младите иде от съвсем друга, бистра езерна вода." - из "Литературното блато".

"Една от най-характерните черти на действителността в съвременна България е ЕТИКЕТЪТ или по-ясно – точното обозначаване на бутилката. Едва ли съществува нещо на света, предмет, лице, събитие, което да не подлежи на някакъв вид партийна класификация. И разбира се, всички тия определения, понякога диалектически противоречиви, понякога вън от обсега на всяко нормално съзнание, имат в основата си две най-прости алтернативи - НАШ или ЧУЖД. Точно затова партийният духовен живот може да се сравни с диво животно от джунглата, което дели всичко само на две – мога да го изям или може да ме изяде." - из "Традиция, новаторство и модернизъм".

"Култът на личността в България пристигна със самолета, с който дойде Георги Димитров. Никога преди това нашата страна не е била свидетел на такъв вулгарен маскарад на човешкото унижение. На изграждането и насаждането на култа трябва да се гледа изключително като на част от общото явление, духовно и физическо, с което се целеше сриването на самостоятелността, човешкото достойнство и самоуважението на всеки отделен българин. Култът за огромното мнозинство от нашия народ не бе израз (с изключение на шапа партийни фанатици) на фанатична почит, страстна вяра или безкрайна привързаност, а на страх. За много хора произнасянето на думите "нашият любим учител и вожд, бащата на цялото прогресивно човечество, другарят Сталин", беше нещо като ваксина срещу терора." - из "Култът".

"Един от елементите на посредствеността е свеждането на нещата до два цвята. Спектърът плаши посредствениците, както ги плашат противоречията. Когато говорим непрекъснато за сива литература и сиво изкуство, трябва да кажем, че сивият цвят, това е цветът на посредствеността. Прави всичко еднакво, униформено, да ти е мирна главата. Посредственост, която се изразява в липса на инициативи, в липса на поемане на отговорност, в липса на рискове, в липса на движение. Истинският цвят на партията не е червеният, защото това е най-жизненият цвят в природата, а сивият – цветът на празното, ялово небе – без слънце и без черни облаци." - из "Действителните промени в тридесет години".

"Щастието също е и в свободата. Свободата да се чувстваш човек, равен на всички човеци, свободата да имаш право на свой глас, свое лице, свой живот. Мнозина познават щастливото усещане, че са се родили и че живеят на този свят, и че това е неповторима привилегия на природата или на Бога. Свободата да живееш така, както намериш за добре, без, разбира се, да вредиш на другите. Свободата да се движиш накъдето искаш, без да отнемаш пътя на другите. Свободата да мислиш, както намериш за добре, независимо от това дали някой е съгласен или несъгласен с тебе. Казват, че всичко хубаво, което има в историята си, човечеството дължи на свободата. Хиляди певци, поети, музиканти, писатели, художници са възпели щастието на свободата. Възпели са го като простор, като светлина, като път." - из "Есе за щастието".

"Разказвали са ми, че преди години някъде в Родопите е имало малка кръчма със странното име "Тука е така". Собственикът на тази кръчма бил груб и свадлив човек и се държал твърде нетърпимо с клиентите си. Всеки път, когато някой от тях се опитвал да протестира, кръчмарят безапелационно му посочвал фирмата над вратата: "Иди и прочети какво съм написал там! Тука е така! Ако ти изнася!" И тъй като най-близката кръчма била на няколко километра, никому не изнасяло. Хората просто се приспособили към условията на "Тука е така". И ние, бивайки по волята на съдбата граждани на народната република "Тука е така", трябваше да свикнем с характерите на нашите управляващи кръчмари. Мисля, че това беше добре разбрано от цялата ни интелигенция. Моят приятел, покойният критик Цветан Стоянов, казваше: "Ние сме тука, а не там. И това е много сериозна разлика!" - из "Избор на позиция".

"Отчитайки с ясно съзнание всички тези дарове, които туризмът донесе в България, аз все пак не мога да избягна собственото си огорчение, че слугинският или робският манталитет на туристическите организатори в България, тяхното угодничество и липса на човешко и национално достойнство при много случаи направиха от срещата между чужденци и българи печално и горчиво унижение за собствения си народ." - "Поклон пред цар Долар".

"Срещата с момичетата с леко поведение (както официално те бяха категоризирани) ми направи много силно впечатление. Имах чувството, че злощастните съдби на тези български дъщери отразяваха по своему прикриваната истина за живота в социалистическа България. Нито за мен, нито за служителите в милицията те бяха случайно явление. Тяхното съществуване не можеше да се припише на „остатъци от буржоазно-капиталистическото минало“, както не можеше да се припише на вражеска пропаганда или идеологическа обработка. Те бяха законни, макар и непризнати рожби на заобикалящата ги действителност. Кой знае защо аз свързвах тези момичета със съществуването на другите, признатите рожби на режима, момчетата и момичетата, преминали през осакатяващата школа на пионерството и комсомола. Съпоставяйки образите на тези два типа млади хора, произведени от една и съща действителност, аз почувствувах по-големи симпатии спрямо момичетата, които срещнах край Лъвовия мост. Защото, както ще видим по-нататък, обществено-политическият разврат в България до голяма степен върви заедно с нравствения." - из "Проситуцията".

"Другият ритуал на култа у нас бе цитатничеството. Цитираше се до посиняване. Не си спомням събрание или заседание, на което всяка минута някой да не произнесе златното клише "Както казва другарят Сталин…или Димитров… или Червенков… Впоследствие започна да се появява името Ленин, а днес като чета българските вестници виждам, че нещата много не са се изменили, защото е "както ни учи другарят Живков"." - из "Култът".

"През лятото на 1948 година всички студенти от нашия факултет се намериха на 45-дневна бригада край Дунава, където правихме тухли. От това време е споменът за първата и най-ярка несправедливост, която впоследствие щеше да стане основен партиен и държавен принцип. Докато ние, обикновените студенти, трябваше да работим по 12 часа на ден с убийствено темпо, партийните другари, които бяха назначени кой знае от кого за командири, се излежаваха по цял ден и играеха волейбол. Имаше някакъв цинизъм в картината на тичащи преуморени студентки, които носеха тежките калъпи за тухли и зад тях, зад мрежата, самодоволните лица на командирите, които си играеха волейбол. Работата бе непосилно тежка и някои от нас платиха със здравето си." - из "Ехо от студентските години".

"Един ден в издателство "Народна младеж" се получи писмо. Струва ми се, че беше от някаква медицинска сестра. С най-наивно учудване тя ни питаше защо издаваме такива черни и страшни книги, които отравяли желанието на човек да живее. Тя заявяваше, че повече не можела да чете книги за политически борби, мизерия, човешки страдания, експлоатация, нито пък искала да чете за трудови подвизи, за стругари, тъкачки, звеноводки и трактористи. И момичето завършваше писмото със следните забележителни думи: "Каквото щете си мислете, но животът и бездруго е толкова тъжен, че обичам да чета книги, в които се разказва за красиви и богати хора." - из "Обичам да чета за красиви и богати хора".

 

* Сградата на Съюза на българските писателите по времето на Георги Марков

Oще: български чадър  георги марков  дисидент  задочни репортажи за българия  комунизъм  социализъм 


Още от Общество

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 29.06.2017, 17:52

4 vikki | 07.09.201722:32

То в другите се учи, но в нашите - не!?
   

оценка

+0 -1

Регистриран на: 19.03.2012, 11:08

3 цезар | 07.09.201722:20

жалко за човека, отишъл си е курбан, но пък това, кето е оставил трябва да се учи в училищата и не само нашите.
   

оценка

+3 -1

Регистриран на: 07.08.2014, 10:44

2 Petio Petkov.1566428002 | 07.09.201714:19

Почти всички избрани цитати от "Задочни репортажи" все едно са писани днес.
   

оценка

+4 -0

Регистриран на: 14.04.2017, 10:49

1 violatоr | 07.09.201712:49

Бивш сътрудник на ДС + Бивш сътрудник на английските тайни служби = Двоен агент;
Инак, най-любопитното около този индивид Марков е, че е използван еднакво успешно като пропаганден коз и от бившото управление, условно наречено "комунистическо", и от сегашното управление, условно наречено "демократично".
Което говори за еквивалентната лъжливост и на двете. Както и за малоумието на масите.
   

оценка

+1 -7

Най-коментирани

Стани автор

Моливче
Изпрати текст

Изпращайте материали по темите, които ви вълнуват. Ако ни харесат, ще ги публикуваме след редакция в рубриката "Стани автор". Не публикуваме текстове, съдържащи обидни или нецензурни твърдения, квалификации, расистки определения или заплахи.