Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Страх и омраза в София

Страх ме е, че въпреки, че се казвам Якоб Яков и в документите ми пише гражданин на Република България, хора като вас няма да го зачетат като аргумент, когато един ден станете нещо повече от чучело на ДПС Снимка: Sofia photo agency
Страх ме е, че въпреки, че се казвам Якоб Яков и в документите ми пише гражданин на Република България, хора като вас няма да го зачетат като аргумент, когато един ден станете нещо повече от чучело на ДПС

Напоследък силната активност на националистическите движения и сипещите слюнка от екраните крайнодесни елементи започна да ме притеснява дори в съня ми.

Бидейки човек от смесен брак, с малка частица еврейско у мен, запечатана в личните ми документи, започнах да се притеснявам за т.нар. етнически мир. Сигурно прекалявам, сигурно преувеличавам, сигурно прекалявам с алкохола напоследък и параноята ме е обзела.

Беше сън. Просто кошмар или нещо подобно. Аз бях във военна част, готвеща се да отпътува за бойното поле. Денят беше слънчев, а всички ние, млади хора в тъмнозелени униформи се разхождахме из Пловдив, където освен лятното настроение, във въздуха витаеше и мирисът на барут.

Жената от интендантството, която ни придружаваше, имаше бялото лице на Ане Франк и същите черни къдрави коси. Когато стигнахме до военния стол, там всичко беше подготвено за нас - обречените. Знаех, че отиваме на война, но не знаех срещу какво. Попитах най-близкото войниче:

Къде отиваме, защо ни изпращат?

Циганите в Бургас са превзели града. Излезли са от гетото и дерибействат.

А докато разглеждах детайлно интериора в залата, в която се намирахме, видях портрет на Волен Сидеров. Човекът, който държеше реч, приличаше на онзи необразован и елементарно мислещ човек, който ми обяснява в истинския живот по "АлфаТВ" какво е либерализъм и колко лошо е то за чистия българин.

Събудих се, облян в пот. Беше три през нощта. Успях отново да заспя и друг кошмар ме споходи. Беше някаква долина в Странджа, в която бях част от партизанска група, бореща се за свобода и равноправие. Влезнахме в някакъв град в полунощ, защото чух звън на градски часовник.

Семейство турци ни прие и ни настани в мазето. Всички те носеха жълт полумесец избродиран на ръкавите им. Спомням си, че в това семейство нямаше мъже, само няколко възрастни жени и децата от женски пол.

Стояхме в избата до сутринта, когато отгоре се чу тропот на ботуши и хора със същите зелени униформи бяха бяха насочили оръжие срещу нас от входа на избата. Разстреляха по мургавите от четата, а мен вързаха и пратиха на разпит, на който ме пребиха. Тук се събудих отново, напрегнат, с избила студена пот по челото.

Обзе ме страх да заспя отново. Сънищата изглеждаха твърде реални. Твърде истински, твърде възможни. Задремвайки отново, със страх, се помолих на Господ, който и да е той, да не ми минават такива мисли през главата, като за по-сигурно минах през кухнята и ударих едно малко.

Един човек, психологически нестабилен, подържан със сигурност като необходимото зло от определена политическа партия, бореща се за незнайно какви права и съмнителни свободи започва да набира все повече и повече подръжници.

Започва да излиза и извън контрол. Развява знамето на, прикрит зад национализма, националсоциализъм. Проповядва илюзионни решения за проблеми, застояващи вече четвърт век.

Обществото търси виновник, изкупителна жертва, а този човек по най-безцеремонния и елементарен начин, зад маската на националите интереси, поднася на тепсия едни български граждани на други български граждани, като прикрито им казва колете, бесете стреляйте - аз ще ви превърна в мъченици на моята кауза.

Върти кампании по интернет, създава частна телевизия, създава репресивен апарат от свой подръжници, които вилнеят наляво и надясно и се опитва да яхне народното недоволство със способите, използвани от почти всяко тоталитарно управление, преди да се възкачи на власт.

Страх ме е от вас, хер Сидеров или Волен ефенди. Страх ме е, че си вярвате, страх ме е, че вече не играете ролята, която ви бяха отредили. Страх ме е, че вече се вживявате в собствената си омраза, породена от комплексите ви за малоценност и липсата ви на образование.

Страх ме е, че вашите подръжници говорят открито за отнемане на изконни свободи от трибуната на вашата телевизия, като обвиняват свободата на словото за повечето проблеми в държавта, че говорят открито за цензура и налитат в области, които не са им по образованието и акъла, и пълнят главата на зрителите с фикции, от които после ще страдат.

Страх ме е, че въпреки, че се казвам Якоб Яков и в документите ми пише гражданин на Република България, хора като вас няма да го зачетат като аргумент, когато един ден станете нещо повече от чучело на ДПС.

 

Най-четените