Говорих си тези дни с дъщеря ми - няма да уточнявам как се казва, достатъчно е да кажем, че тя е представител на виртуалното поколение, което получава повечето си развлечения и информация от мрежата.
Разговорът засегна глобалното затопляне, екологията и замърсяването на храните.
Въпросът беше, че дъщеря ми знаеше някои факти. Или поне смяташе, че знае такива.
Накратко, тези така наречени "факти", които тя беше открила онлайн, бяха изложени не само като огромни и супер значими, но и "потиснати от масовите медии".
Според нея всеки, който е наясно с тези "истини", е принуден да ги игнорира в интерес на властите.
Обясних й, че имам някакъв скромен опит в журналистиката и новинарските медии, и че подобен сценарий, в който тя вярваше, изглежда изключително малко вероятен.
Идеята, че новинарските медии като цяло колективно биха отказали да пишат за нещо, защото то е неудобно на правителството, просто беше лишена от смисъл - не на последно място заради конкуренцията, търсенето на статус и потенциала за печалба.
Да, фактите биха могли да бъдат заглушени, но не и заради таен сговор между редакторите на Daily Mail, Guardian и Today. Те нямат особено много общо помежду си и само биха спечелили, ако отразят важен и значим сюжет.
Чаках като глупачка тя да промени мнението си. Нищо подобно не се случи, даже стана точно обратното.
Тя ми се разсърди и на практика ме обвини, че смятам, че знам всичко. Убеждението ѝ, че има международна конспирация между медиите да се потискат и заглушават неудобни факти, не се промени ни най-малко.
Това, естествено, би могло да не е от особено значение. Или пък би могло да означава много.
Както се оказа, на следващия ден попаднах на статия в New York Times, озаглавена "Как интернет отпуска хватката си върху истината" - много уместно и навременно описание на обществото, съществуващо "след ерата на фактите".
Авторът твърди, че съществуваме във все по-малки "фактови мехури", тоест сами избираме да следваме източници на информация, които просто подкрепят нашите собствени възгледи.
В тези информационни условия децата са забележително лековерни, но и затворени за реалността. Можете да им кажете, че човек слиза през комина, облечен в червен костюм, за да им донесе коледните подаръци, и те охотно ще ви повярват.
От друга страна, можете да им изтъкнете факта, че луната всъщност не е направена от зелено сирене и те ще ви нарекат безсрамен лъжец.
Това объркване по отношение на истината обикновено започва да изчезва, когато децата пораснат и видят, че има не само факти, които съществуват черно на бяло, но и колективно прието познание, което е трудно за доказване, но все пак трябва да се приема на доверие.
Идеята, че Земята е (приблизително) сферична и се върти около слънцето, е до голяма степен приета от всички, но малцина разбират науката, която го доказва.
Това се приема на вяра, като голяма част от утвърдените ни запаси от познания.
Изведнъж осъзнах, докато спорех с дъщеря ми, че колективните запаси от надеждно познание намаляват, въпреки така наречената "информационна революция".
Възрастните, подобно на децата, са склонни да вярват на ирационални неща, а интернет се е превърнал в огромен инструмент за реализиране и затвърждаване на тази тенденция.
Притеснявам се за нашите деца, защото те живеят в свят на рушащо се доверие, на което изглеждат неспособни да устоят.
Университетите все повече угаждат на клиентите, които си плащат, вместо да преподават критично мислене, а познанието придобива характера на възможна, индивидуална екстра, избрана от гама от готови мнения.
С това се обричаме да мислим като деца през целия си живот. И както отбелязва Уилям Голдинг в "Повелителят на мухите" - оставени сами, децата могат наистина да бъдат много жестоки.
