Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Да забравиш да запомниш

Сами сме си създали политическа класа от рецидивисти (в добрия смисъл на думата, ако успеете да го откриете), които преизбираме от слаба памет Снимка: Павел Кучински
Сами сме си създали политическа класа от рецидивисти (в добрия смисъл на думата, ако успеете да го откриете), които преизбираме от слаба памет

Имаме натрапчивото чувство, че този текст вече сме го писали. Нищо чудно и у вас да се породи усещането, че сте го чели и преди. В това се състои трикът.

Когато нещо старо минава за ново, ние хем имаме смътен спомен за него, хем го възприемаме с актуалната му оригиналност заради някои променени детайли. Особено явление, несъмнено объркващо, което позволява всеки път да се правят изводи с временна окончателност, само за да бъдат пренебрегнати, макар и възприети.

Ако това беше проблем само на публицистиката - с мед да го намажеш.

Мащабът обаче е по-голям. Такава е съдбата ни в обществен план. Ние сме обречени да репродуцираме едно и също, но това всеки път ни изненадва, въпреки че всъщност го знаем.

Дали става въпрос за някаква фатална историческа цикличност, в която всичко се повтаря, а трагедията и фарсът отдавна са се слели в неразделима спойка; натрапчиво déjà vu ли е, което показва мощен бъг в системата ни.

Или би трябвало да го отдадем на загубата на краткосрочната ни памет като онзи филмов герой, който имаше идея за това кой е в общи линии, но поради травма в главата не задържаше спомени, та всяка сутрин трябваше да си припомня отначало каква мисия следва, отдавна трансформирана по абсурден начин?

Проблясък. В един друг текст, макар и същия, нарекохме този ефект „мементо-обществото".

Заглавието и сега е подобно, но формално е друго.

Седмица след седмица отбелязваме случки, които са важни, изискват цялата ни сериозност, максималния потенциал от съсредоточаване и анализ, но после внезапно ги забравяме. Продължаваме нататък, сякаш нищо не е било, те рязко са изгубили значението си, дори когато сме ги татуирали върху националното си тяло, уж за да ги помним вечно.

Последното изречение вече е било публикувано, но ние пак го пишем, защото звучи като ново.

Банковият стрес преподреди приоритетите ни заради смътния спомен от нещо вече изживяно. Но заради него ние тотално забравихме изводите, които си отбелязахме да направим след Варненската трагедия, така че да не се повтаря. Всъщност в нейното случване нямаше ли елемент на повтаряемост с някакво друго наводнение?

Забравили сме. Както ще забравим и това. Не го правим от случайна глупост; правим го съвсем систематично; забвението е форма на оцеляване.

Вече сме се клели нееднократно, че трябва да сме по-отговорни към децата си и по-сериозни в спазването на правилата, но след Старозагорския инцидент с Паоло го направихме отново и пак нещата отшумяха. Как смятате, дали всички онези приказки за обезопасяване на Студентски град след поредния смъртоносен побой, контрол на старите сгради след поредното фатално срутване, техническата изправност на возилата след поредната катастрофа са част от спомена ни или част от забравата?

Как очакваме да имаме прогрес, щом никога не довършваме започнатото?

Ами в интерес на истината - не очакваме. Напълно щастливи сме в апатичното си усещане за неизбежна цикличност. И това е като онова, и тия са като ония, ставало е, значи пак ще стане. Затова и в политически план не спираме да повтаряме грешни решения; забравили сме да запомним погрешността им.

Сами сме си създали политическа класа от рецидивисти (в добрия смисъл на думата, ако успеете да го откриете), които преизбираме от слаба памет. Всичко това означава, че е обречена не само революцията ни; по-лошо: ние май не сме способни и на еволюция.

Повтаряемостта е с чудовищни размери и вече не помним временната ни чувствителност към проблемите причината за всичко ли беше или следствието. Ама все тая. Какъвто и да е отговорът, ние скоро ще го забравим.

 

Най-четените