Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Нахалство нахалост

Нахалството е многоизмерено и се проявява в какви ли не нюанси. Общото е, че то бележи страха от оставането нахалост, нереализирането на усилията, пропуска да бъдеш нещо Снимка: Пощенска кутия за приказки
Нахалството е многоизмерено и се проявява в какви ли не нюанси. Общото е, че то бележи страха от оставането нахалост, нереализирането на усилията, пропуска да бъдеш нещо

Истината е, че не ми се пише точно този текст. Обаче трябва. Не в смисъла, че някакво професионална договореност ме задължава ежеседмично да подреждам определено количество думи, за да оправдавам възнаграждението си, а защото се опасявам, че не бива да пропускам възможността да бъда част от актуалните събития и процеси около нас; усещам го като свой дълг, ако щете.

Може би греша в преценката си, центрофугата на неспирното говорене вече се върти така лудешки, че ние престанахме да чуваме; тътенът стана естествен и в един момент открояването на същественото от незначителното се разми, а обективността отдавна се превърна в илюзия. И все пак писането е вид нахалство; упорито отстояване на онова, което намираш за правилно и важно. Не го ли правиш, прахосваш времето и енергията си, пропуснеш ли да ги впрегнеш, значи самият ти си нахалост.

И за да не си нахалост - нахалстваш, макар че отдавна вече не знаеш къде е границата между двете.

Ако това усещане беше строго лично, нямаше да Ви занимавам с него. Някак си се налага впечатлението обаче, че този мотив ръководи цялото обществено-политическо торнадо, което ни върти през изминалите месеци.

От една страна е нахалството. Независимо дали ще го опишете като наглост, безочие, цинизъм (определенията, които получи настоящата власт) или ще го погледнете като дързост, настойчивост, постоянство (лексиката, която протестиращите използват за себе си).

Националното ни езиково богатство допуска всички тези думи, колкото и разнородни да са, да бъдат синоними. И така налице е един нахален премиер, нахално мнозинство, което го подкрепя и рояк нахални негови адепти, групирани по бизнес-интереси, медийни конгломерати или клубовете на пенсионера. Но имаме и нахални протестиращи, нахални окупатори и нахални говорители, които отвръщат на упорството с друг вид упорство.

Нахалството е многоизмерено и се проявява в какви ли не нюанси. Общото е, че то бележи страха от оставането нахалост, нереализирането на усилията, пропуска да бъдеш нещо.

Ако Орешарски хвърли оставката си, то отиват напразно всички онези трикове и мъки, с които бе настанен на поста; ако кабинетът му се срине, нахалост ще са политическите напъни на идеолозите му, но нахалост ще отидат и надеждите на онези обикновени хора, които все още вярват, че настоящата власт е алтернатива на предишната. Затова нахалството за тях е оправдано. Само че не чуждото, а собственото им.

Същото могат да кажат за себе си и недоволните. Замълчат ли сега, спрат ли, всичко дотук е било излишно; нахалост са мечтите на общественото им пробуждане, нахалост е очакването им за промяна в модела. И на нахалството те отговарят с нахалство, но под друга форма. Така опасенията да не си нахалост раждат нахалството, в което се въртим неспирно и в което среден път няма.

Всъщност няма ли?

Явно няма. Затова го има и този текст. Но това не означава, че не е в някакъв смисъл напразен. Иначе казано: нахален нахалост. Напротив, в нахалството си да съществува, той всъщност е излишен. Ама че парадокс. Но така е не само с него, уви. Така е с всичко останало. И нахалството нахалост става начин на живот, в който кой беше по-нахален вече няма значение.

 

Най-четените