Бюрократичният кошмар под маската на американската мечта | webcafe.bg
Webcafe

Major Major* e вечно жив

Ивайло Стоименов 10.04.2010, 16:02 (обновена 30.03.2012, 10:45)
Бронкс полиция

Снимка: © Getty Images/Guliver

Бронкс не е лош на дневна светлина, но полицейските участъци не са дружелюбни...

Случката стана отдавна, но й трябваше време, за да ми омръзне достатъчно да я разказвам индивидуално на приятели и да я публикувам веднъж завинаги.

Юли 2005 г., Ню Йорк, международна конференция в централата на ООН. Коктейлът след първия ден на събитието е на борда на яхта на пристанището на Западен Манхатън, известен като West Side. Около 2:30 ч през нощта партито приключва и аз се качвам на метрото, за да се прибера на противоположния край на East Side.

Сам и за първи път в Голямата ябълка - и леко опиянен от виното, не осъзнавам, че през нощта влаковете не спират на всяка станция. Така неусетно напускам пределите на остров Манхатън и се озовавам в съседния квартал Бронкс, прочут с лошата си слава на опасно място, особено нощем.

Лампичката ми светва, когато метрото излиза над земята и минава покрай стадиона на прочутия бейзболен отбор Ню Йорк Янкис. Слизам на първата възможна спирка твърдо решен да приключа в зародиш непланирания тур за забележителности и ми хрумва идея, която се оказа тъпа - подминавам табелката "Restricted area - do not pass" на края на перона, слизам по няколко стълбички и пресичам релсите, за да мина от другата страна и да хвана влака наобратно.

Опасност да бъда прегазен или да ме хване ток няма, но не осъзнавам друг риск - още преди да съм минал от другата страна, дотичват двама полицаи, които ми слагат белезници, без да се впечатляват от възмущението ми и обясненията, че съм делегат на конференция в ООН и такова отношение...

Отиваме в участъка, където ме питат имам ли дипломатически паспорт и като става ясно, че съм представител на неправителствена организация, ми казват "Жалко за Вас, защото в противен случай нямаше да имаме право да Ви задържим". Силно изнервен ги питам защо просто не ме глобят за глупостта да пресека релсите и да ме пуснат да си ходя.

И идва кофти завръзка: хората се борят с тероризма и случаят е изключително сериозен - какво прави човек с фотоапарат на колана в забранена зона на метрото в 3 през нощта! Събраха ми всичките вещи + 30 долара, тъй като имах общо 130 в брой, а в ареста нямаш право да държиш повече от 100. Отпечатъци, снимки и разпит. След това в килията - поне беше чиста и единична и имах пейка, на която да поспя.

Започнах сутринта усмихнато и със съвършено положителни очаквания, тъй като ми обясниха, че отиваме към съда, където цялата история най-после щяла да приключи. Попитах какво става с вещите ми и полицаят, който ме арестува - офицер Хуан Перес, ми написа адреса на участъка, за да се върна после и да си взема от него фотоапарата, USB стика, кредитната карта, ключовете и 30-те долара.

Качих се на кола заедно с двама млади полицаи - черен и латино, и аз, веселяк, тъй като очаквах  близкия край на интересната преживелица, пуснах няколко шегички като тази, че с тези белезници не мога да си сложа колана, а не искам да нарушавам закона. Моментално спряха колата и този, който седеше на мястото до шофьора слезе, за да ме закопчае. Пуснах още две - как съм мислил да си купя сувенирна фланелка NYPD (Полицейско поделение Ню Йорк), но вече не искам, и че с тези белезници се сещам за...приятелката си. No comment.

Слизаме в съда в Бронкс, където ми правят антропометрични изследвания - теглят ме на кантар и измерват ръста ми. Чувството ми за хумор още си е с мен. За да ме напусне, когато ме напъхват в килия с още двайсетина мъже, сред които аз съм вторият с почти арийски изглед.

Избирам си стратегия да мълча и да гледам лошо, сядайки на пейка в ъгъла. Не се наложи да процедя през зъби, че съм тук, защото: "Пребих един много любопитен" - никой не се интересуваше от персоната ми.

Скоро разбрах, че доста от "колегите" тук са с не по-малко странни прегрешения. Имаше един със същото обвинение като мен: "criminal trespassing" - "навлизане в чужда територия", който отишъл да навести приятелката си в офис сградата, където работела, портиерът не го видял и го спипали по етажите, а момичето вече си било тръгнало от работа, така че той не можел да докаже тезата си. Имаше и неколцина, карали без книжка (зададох си логичния въпрос дали само чернокожите карат без книжка, или белите просто ги глобяват, без да ги задържат, и няма ли някакъв неофициален апартейд). Особено любопитно ми беше какъв е случаят на единственото бяло момче в килията. Хм, ами кучето му ухапало някого.

В шеги и закачки със системата утрепахме няколко часа, като на всеки кръгъл идваха и отвеждаха по няколко "на втория етаж". Вторият етаж звучеше като обетованата земя, защото се очакваше там приключението да свърши. На третия час и аз се изкачих... Ужас - озовах се в нова, по-голяма килия за около 30 човека  и видях познайници отпреди три часа.

Всъщност вторият етаж е "Гара разпределителна" за служебните адвокати, които си избират напълно субективно нечие дело. Така минаха още няколко часа - бях уморен, отегчен и бесен за загубеното време. Поредният адвокат - симпатична млада негърка, се появи с папка в ръка. Метнах се на решетката и й казах: "Моля Ви, вземете ме". И... о, чудо! Тя с усилие прочете от корицата на папката "Ивейлоу" и аз не чаках да се мъчи с фамилията ми, ами потвърдих, че съм аз.

С моята спасителка седнахме в малък кабинет. Тя започна с думите, че няма от какво да се притеснявам, вероятно ще получа лека глоба или в най-лошия случай общественополезен труд. "Какъв труд?", подскочих аз, "Тук съм още два дни и си заминавам".

Оказа се, че професионалистите от полицията не са отбелязали никъде в папката по делото, че съм чужденец. Момичето се разсмя и каза, че в такъв случай няма проблеми и ще трябва да изчакам най-много още час, докато дойде време за съдебното ми заседание.

Преминах на трето ниво в суперриалити шоу - малка килия с още четирима. Атмосферата беше купонджийска като пред уволнение от казармата. Заприказвахме се с Лари от Ямайка, който, разбира се, беше там за притежание на марихуана. Момчетата изглеждаха като хип-хоп група и бяха също толкова шумни, в резултат на което дежурният полицай издрънча с палката си по решетката и изкрещя: "Господа! Пазете тишина! Моля!".

Моят нов приятел му отвърна: "Ама ние не можем! Черни сме!". Тогава ченгето тихо и спокойно каза: "След малко си тръгвате оттук. Ако не млъкнете, ще стоите целите 24 часа, в които мога да ви задържа". Това доведе до мигновен резултат и приглушено мърморене, че някои хора са забравили откъде са тръгнали.

Вече влизам в съдебната зала. Съдията с труд изговаря нещо подобно на името ми, бързо потвърждавам, че съм аз, той удря с чукчето и обявява делото за прекратено. Стоя и гледам умно, след като съм очаквал дълга пледоария в духа на съдебните трилъри. Адвокатката ми казва, че вече мога да си ходя, аз й благодаря и съм толкова ошашавен, че дори забравям да поискам телефона й.

Часът е 4 следобед, вторият ден от конференцията е изцяло пропуснат. Тук историята трябваше да свърши, но не - пак ме чака скиталчество из Бронкс. Хващам метрото към добрия стар полицейски участък и на портала питам за офицер Перес. Двамата полицаи, които са там, казват, че не го познават и не успяват да го открият. Написват ми на едно листче някакъв номер, на който да звънна.

Излизам отвън и се обаждам на този номер, но оттам ми казват, че няма Хуан Перес и да проверя в районното. Влизам отново и за радост се е появил друг полицай, който познава моя човек, и ми казва, че той ще бъде на работа след 11 вечерта.

Така за втора вечер отивам в Бронкс и заварвам на "рецепцията" същия полицай, който ме обискира при пристигането - средна възраст, бръсната глава, безизразно лице, същински майор Майор. Зарадвах му се като на стар приятел и му казвам, че съм дошъл да си прибера нещата, а той ми обяснява, че не знае какво ми е казал Хуан Перес, но си има ред и аз не мога да ги взема преди криминалния отдел да е прегледал съдържанието на фотоапарата и флашката ми.

Все още съм спокоен и обяснявам, че освен всичко друго там са и ключовете ми и аз не мога да се прибера тази вечер. Той ми отговаря: "Разбирам те, но си има процедура". При тази реплика вече избухвам и го питам какво трябва да направя, за да ме приютят и тази вечер, а той ми обяснява, че положението ми е много сериозно и да не се ебавам със случая, защото само преди седмица в Лондон са загинали сума ти хора заради атентат в метрото.

Отивам да спя на пода в хотелската стая на двама украински приятели от конференцията и на сутринта пак съм в участъка. Влизам и учтива полицайка на разминаване с мен ме пита с какво може да ми помогне. Аз промърморвам нещо и посочвам с ръка към моя приятел майор Майор, който отново е на предния пост.

Отивам при него, а той започва да ми се звери, че когато офицер ме е попитал нещо, трябва да отговоря, и продължава: "Всичките ти проблеми, младежо, идват от това, че си много арогантен. Тази държава си има правила и аз, ако дойда в твоята държава, ще се съобразявам с нейните правила!". Аз клатя глава и замечтано му казвам: "Добре дошъл си, непременно се обади, ако дойдеш", рисувайки в главата си брутална сцена...

В крайна сметка ме свързва с великите детективи, които разследват моя случай и те ми казват, че са приключили, обаче вещите ми вече не са при тях, ами са изпратени на друго място, откъдето трябва да си ги взема. Не по-рано от 12 часа на другия ден, което се пада три часа преди полета ми. Получавам ново листче с адрес и телефон.

През последния ден на конференцията си изваждам нов пропуск за сградата на ООН, нови ключове, не правя снимки и не харча много, защото апаратът и кредитната ми карта са арестувани.

В навечерието на заминаването си взимам една кола и отивам на посочения адрес. Оказва се, че това е до болка познатата сграда на съда. Тъй като не знам къде се намира точното място, откъдето да си взема нещата, с питане и много интуиция стигам до врата без надпис на минус втори етаж и се озовавам пред нещо като гардероб на театър, но вместо усмихнати лелки, зад гишето стоят намръщени чичковци. Подавам на единия "ваучера за собственост" и той поклаща глава: "Имате нужда от 42".

В главата ми изниква числото-отговор на всички въпроси от "Пътеводителят на галактическия стопаджия" на Дъглас Адамс, но едва ли е това. Оказва се, че става дума за формуляр номер 42, който трябва да е подписан от АО (Арестувалият ме Офицер), удостоверяващ, че случаят е приключен. Опитвам се да обясня, че летя след няколко часа и нямам време да търся повече Хуан Перес, в чието съществуване вече започвам да се съмнявам. Отново ми отговарят, че ме разбират, но няма какво да направят. Поне могат да ми върнат 30-те долара, заради което попълвам още няколко формуляра и служителят отива да ги изтегли отнякъде. Чакам го десет минути да се върне и си тръгвам, оставяйки му ги бакшиш, защото знам, че самолетът няма да ме чака.

Случката отдавна е зад гърба ми, затова съм в състояние да осмисля изводите от нея - в допълнение към чисто личния, че правилата не е хубаво да се нарушават заради удобство, тъй като пораждат по-голямо неудобство.

Ето и по-глобалните заключения от преживяната антиутопия. Майор Майор е по-жив от всякога, защото като събирателен образ разполага със свои клонинги навсякъде по системата, включително на най-висши постове в йерархията. Майор Майор има властта да ти загуби цял ден и после още няколко без лоши чувства и без да вниква в същността, и ако се отървеш само с това, трябва да си благодарен. България не е чак толкова лоша държава откъм бюрокрация и чиновническа посредственост.

Историята учи, че рано или късно всяка империя, която се е разраствала прекомерно, е завършвала с колапс поради прекаленото усложняване на механизмите на функционирането си. Дано реформаторът Обама намери силите да обърне посоката на пътя, по който върви Америка.

Oще: арест  бронкс  ню йорк  полиция 


Още от Общество

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Стани автор

Моливче
Изпрати текст

Изпращайте материали по темите, които ви вълнуват. Ако ни харесат, ще ги публикуваме след редакция в рубриката "Стани автор". Не публикуваме текстове, съдържащи обидни или нецензурни твърдения, квалификации, расистки определения или заплахи.