Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Архитектите, които проектират... палатки в Хайд парк

Летният павилион на Serpentine Gallery в лондонския Хайд Парк от 10 години дава шанса на някои от водещите световни архитекти да бъдат ентусиасти

Снимка: БГНЕС
Летният павилион на Serpentine Gallery в лондонския Хайд Парк от 10 години дава шанса на някои от водещите световни архитекти да бъдат ентусиасти

Летният павилион на Serpentine Gallery в лондонския Хайд Парк от 10 години дава шанса на някои от водещите световни архитекти да бъдат ентусиасти.

Заха Хадид скоро ще лети за Рим за официалното откриване на MAXXI, изключителната нова галерия, която е проектирала за най-значимата колекция с модерно изкуство в Италия. Aquatics Centre, който тя е създала за олимпиадата в Лондон, също се оформя добре, като извитият му, подобен на вълна покрив със сигурност ще стане икона на игрите през 2012 г.

С проекти в различни етапи на завършване по цял свят, родената в Ирак архитектка сега има толкова много сгради в процес на строеж, че е лесно да се забрави, че само преди десетилетие  не беше изградила почти нищо.

И масово се смяташе, че никога и не би реализирала проект - особено във Великобритания, страната, която е избрала за свой дом. Ето защо за нея е удоволствие да отдели време от натоварения си график, за да говори за... палатка.

Специалната палатка

Това, естествено, е много специална палатка - павилион, ако желаем да бъдем претенциозни - проектирана от Хадид за честването на 30-ата годишнина на Serpentine Gallery през лятото на 2000 г.

Прекрасно драпираната конструкция е била замислена да стои до галерията в Кенсингтън Гардънс за няколко дни, за да добави блясък към голямото й лятно парти за набиране на средства. Хадид вече е била в управителния съвет на галерията - ексцентрична експозиция на съвременно изкуство, разположена в бивша чайна с изглед към Хайд Парк - и печели комисията с точния си поглед за детайли. Тя дори е проектирала мебелировката.

"Всичко беше направено за една нощ", казва тя, негодувайки, че някои от архитектурните критици, които в крайна сметка купуват част от мебелите, са се оплаквали от качествата им. "Те бяха талашитени, и издържаха 10 години, когато се предвиждаше да издържат само един ден!"

Когато казвам на директора на галерията Джулия Пейтън-Джоунс, че всичко това изглежда малко прекалено само за едно парти, тя реагира със същото негодувание. "Ако нещо си заслужава да бъде направено, всъщност няма значение дали е за един ден, за година или за 100 години", заявява твърдо тя. "Тъй като не знаеш кой ще го види, и какво отражение може да има върху живота му."

Новаторският експеримент

Със сигурност това е истина за творението на Хадид. Почти случайно то провокира един от най-новаторските и въодушевяващи обществени архитектурни експерименти в света. На партито Крис Смит, тогава държавен секретар на Великобритания по културата, медиите и спорта, е толкова завладян от павилиона, че предлага той да остане на мястото си до края на лятото - и доколкото кралските паркове са под негово разпореждане, той е в състояние да премине през бюрократичните спънки, за да направи това възможно.

Прави се импровизирано кафене и то се оказва толкова успешно, че на следващата година Пейтън-Джоунс се обръща към полско-американския архитект Даниел Либескинд, чието предложение за спираловидно разширение на музея Victoria and Albert провокира голям шум по онова време, за да проектира друга временна конструкция.

"Беше си риск, тъй като никога не знаеш как хората ще реагират, а това е нещо, което е пред очите на всички", казва Либескинд. "Сега мястото си има биография, с павилиони, създавани от Алвало Сиза и Франк Гери, но тогава беше едва началото. Наистина смятах, че лондонската общественост е по-отворена към съвременната архитектура, отколкото й се приписваше.

И все още мисля, че тази среща е едно от най-творческите, забавни неща, които съм правил някога. В нощта на откриването имаше безброй филмови и рокзвезди, хора, които са митични в развлекателната индустрия. И беше чудесно да ги видя с тази нова архитектура като част от живота им. Лондон е много творчески град. Ню Йорк не прави това, нито пък Париж".

Елегантна, покрита с алуминий конструкция, павилионът от 2001 г. дава на хората шансът да стои в сграда на Либескинд и да изпитат сами усещането за пространство. Спиралата така и никога не е построена заради трудности с финансирането. Но Либескинд започва да строи в Лондон и Манчестър - и неговият павилион спомага за откриването на дебата за архитектурата във Великобритания.

Екип за павилиона - въпреки несгодите

"Понякога проекти, които са ефимерни, имат повече ефект от големи сгради, които съществуват от повече от 50 години", казва той. "За мен павилионът беше шанс да експериментирам. Беше трудно и предизвикателно, тъй като трябваше да строим толкова бързо, нямаше достатъчно финансиране и трябваше да съберем всички материали. Но това ми даде основа за развитие на други проекти. Не беше въпрос само за проектиране на щуротия, нещо само за забавление. Беше наистина развитие на архитектурна идея - и включването на публиката в нея."

Павилионът на Либескинд оставя още едно наследство: екип, който е продължил въпреки всички несгоди да създава павилион почти всяка година оттогава насам. Сесил Балмънд, заместник-председателят на дизайнерската и инженерна фирма Arup (описван от редовния си колега по проекти Аниш Капур като "най-добрия инженер в света"), тясно си сътрудничи с Либескинд за павилиона .

"Мислехме, че би било интересно да покажем какво бихме направили, ако получим проекта за Спиралата", казва той, седейки в офиса на Arup, заобиколен от модели на масивни скулптури, които е създал с Капур за олимпиадата в Лондон. "Приехме го като потвърждение за нашите препоръки да създадем нещо, което би било радикално и интересно. Тогава срещнах Джулия и тя каза, че галерията иска павилионът да бъде като изкуството, което показва: провокация. Това ме заинтригува, тъй като всичките ми неща са опити да провокирам и радикализирам формата".

Балмънд остава тясно обвързан с проекта и е споменаван като съавтор на четири от павилионите, докато Arup осигуряват техническа поддръжка за всичките. Mace, фирмата, която строи "Окото на Лондон", както и други основни сгради, ръководи проекта по строежа всяка година.

Отделът по планиране на Съвета на Уестминстър и служителите на кралските паркове отстраняват препятствията пред реализацията на проекта, докато сър Ричард Роджърс и съпругата му Рут провеждат всяка година частно парти у дома си, за да благодарят на спонсорите и хората от строителните фирми, които предоставят времето и уменията си безплатно. Междувременно братът на Ричард Роджърс - Питър, основател на строителната и предприемаческа компания Stanhope, поема ролята на "уреждащ".

"Основно изпросвам различни неща", разказва Питър. "Говоря със стари приятели, които са добри в обработката на стомана или дърво, или стъкло, или каквото и да е, и им казвам: "Елате и се включете, забавно е, а можете да помогнете, като направите това безплатно или с отстъпка." 

Той очаква с нетърпение редовните срещи на покрива на галерията по време на строежа: "Плащат ми с кафе и сладки", казва той през смях. "Дори съм бил там с трион или дрелка, за да помогна за завършването на павилиона. Просто трябва да имаш желанието да си поизцапаш ръцете и да се включиш в работата".

Разкош сред тревата

За лондончани странните и прекрасни сгради, които се появяват през юли и изчезват с есенните листа, са станали част от летния пейзаж, и този уикенд в Хайд Парк със сигурност ще има много минувачи, които заглеждат през оградата около мястото на строежа, опитвайки се да разберат какво утвърденият френски архитект Жан Нувел ще предложи тази година.

Архитектът се избира от Serpentine, а не с конкурс - и не бива никога дотогава да е строил сграда във Великобритания. От галерията се свързват с него през ноември, планирането започва през февруари, а конструкцията обикновено се реализира за шест седмици, за да е готова за лятното парти.

Бюджетът е минимален, а архитектите получават единствено скромно, символично възнаграждение, каквото галерията предлага при поръчка на ново художествено произведение от творци.

Това обаче е шанс за експериментиране, игра за бързо създаване на интересна нова сграда, с много малко ограничения. Винаги има кафене, което да привлича хората вътре, и сградата трябва да отговаря на регулациите за здравословна среда и безопасност - и да се вмества между многобройните дървета на това място.

Но извън това екипът на Serpentine работи усърдно за реализацията на визията на архитекта в максималната степен, в която е възможно. "Естествено, има и ограничения", казва Пейтън-Джоунс. "Но се опитваме, доколкото е възможно, да ги преодоляваме и да правим нещо, което ще влезе в учебниците по история".

За Пейтън-Джоунс всеки от павилионите е бил приключение, пътуване в творческия процес на различните архитекти. Тя присъства на дискусиите, които позволяват на утвърдения японски архитект Тойо Ито да създаде сграда по подвеждащо прост алгоритъм - триъгълници, вмъкнати вътре и отвън по границите на квадрат - предложение на Балмънд. "Потвърдено е за съмняващите се, че има друг начин да се създаде архитектурна форма", казва Балмънд. И влиянието му беше огромно, тъй като алгоритмичното проектиране вече е навсякъде...

23 метра планина

Година по-късно Пейтън-Джоунс посещава най-големите бразилски сгради, присъства на репетиции на карнавала в чест на ветерана архитект Оскар Нимайер, след което отива в офиса му с изглед към плажа Копакабана и се връща с планове за павилиона за 2003 г.; бразилският президент Лула е сред ВИП посетителите през тази година.

През 2004 г. тя и екипът й смело се опитват да построят високата 23 м планина, която радикалното холандско студио envisaged си представя напълно да покрие галерията. "Опитахме всички възможни начини да го направим", казва тя, все още нещастна заради окончателния неуспех. "Целият екип направи всичко по силите си, а архитектите не можеха да направят повече, но просто стана твърде скъпо".

Вибрациите на формите

Едва ли е чудо, че на следващата година подобният на костенурка дървен павилион, създаден от португалците Алваро Сиза и Едуардо Суто де Мура, е бил сред най-консервативните. Въпреки че Сесил Балмонд остава горд от начина, по който те адаптират средновековната строителна практика на отвори за създаване на шахматна конструкция, вместо прави линии на силуета на сградата.

"Това придаваше реална вибрация на цялата форма", казва той, припомняйки си как е прекарал лятното парти тази година, гледайки не гости като Парис Хилтън и Род Стюарт, а сенките, създавани от дискотечното осветление, върху покрива. "Гледах начина, по който розовите и сини светлини противостояха на сенките, и жизнеността на дървото. Това беше прекрасен и много личен момент".

Мехурът на Колхаас

През 2006 г. Балмонд работи със стария си приятел Рем Колхаас върху вероятно най-странния от павилионите досега. Вдъхновен донякъде от огромната скулптура от плат, за създаването на която Балмонд е помогнал на Аниш Капур, изложена в залата Turbine на галерията "Тейт Модърн", павилионът представлява помещение с гигантска изпълнена с въздух топка, която би могла да се разширява или свива, в зависимост от това как се използва залата.

Това решение също среща много похвали от други архитекти: "Изненадващо е колко много хора се сещат за него, когато пътувам".

Мехурът на Колхаас също така отбелязва завръщането на швейцарския съ-директор на Serpentine Ханс Улрих Обрист, който започва драстично да разширява програмата от събития в павилиона, като кулминацията е в момента целогодишния маратон от събития.

Първо Обрист и Колхаас интервюират 72 известни лондончани за 24 часа. В следващите години те организират публични научни експерименти от творци и архитекти, манифест-маратон и друг маратон, изследващ съвременната поезия.

"Павилионът е място за необичайни срещи", казва Обрист. "Той започва на сутринта, когато тичащите за здраве идват, а хората си четат сутрешния вестник тук. След това хората идват за обяд, провеждат срещи, или просто си донасят лаптопите и работят. Вечер често има събития - и това е място за обмен на идеи и дискусия. Това е едно от най-използваните места в Лондон през лятото, като нещо различно се случва във всеки момент".

През 2007 г. стоманата в летящата чиния, проектирана от художника Олафюр Елиасон и редовния му сътрудник - архитекта Киетил Торсен, се оказва непостижима за осигуряване от британския бюджет. За първи път част от работата се налага да бъде извършена извън Великобритания - и в резултат на това павилионът се забавя, като отваря в края на август и остава отворен до ноември.

Прекрасното приключение

Но Заха Хадид отново се намесва с Lilas, чувствена, подобна на гъба конструкция, която осигурява декора за лятното парти през юли. "Радвам се, че го направих", казва Хадид. "Мисля, че това е чудесна програма. Помня как бях в павилиона на Оскар Нимайер с приятелка и малката й дъщеря се пързаляше по наклоните и се кикотеше. Беше прекрасно".

Франк Гери е единственият архитект, с който разговарях, който не гледа към проекта с необуздана топлота. Дъщеря му умира по време на създаването на павилиона през 2008 г., обяснява той, и в резултат на това той го вижда само веднъж в лондонската му среда.

Има обаче и някои удоволствия за човека, който поставя Билбао на картата с музея "Гугенхайм", и който дава на Лос Анджелис най-близкото, което той може да има до център, с грациозните извивки на концертната зала "Дисни".

Гери има възможност да си сътрудничи за първи път със сина си Самюъл, и особено харесва покрива, който двамата създават, който Сам описва като изглеждащ като облак от пеперуди. Също така той запознава екипа на Serpentine със своя приятел, британския експериментален композитор Томас Ейдс, който открива павилиона с еднократно изпълнение. "Изградих му концертна сцена,' казва архитектът с удовлетворение. 'Макар да беше малка сцена".

След гранзиозния дървен изглеждащ като улица павилион на Гери, дизайнът от 2009 г. на Казуо Седжима и Рюе Нишизава е подвеждащо прост, с алуминиев покрив, отразяващ езерото на Serpentine отсрека. "Мислех си, че ще е свръх-лесно за реализация", казва Питър Роджърс.

"Но защото беше толкова лек, качеството трябваше да бъде наистина добро, за да се получи. Беше налице този известен огледален покрив, отразяващ всички дървета в парка, и беше много красиво. Беше като гигантски плуващ лист, или облак".

Икономическата криза обаче прави осигуряването на материали по-трудно, като фирмите се притесняват да правят големи дарения, докато освобождават членове на екипите си.

"Доста е трудно да похарчиш 100 000 лири за привлекателно творение на изкуството, когато току-що се е наложило да освободиш от работа 50 души", казва Роджърс. "Така че последните години бяха доста трудни. Но Джулия е майстор на изстискването на още малко от всяка схема. Тя не е голям, политически играч. Тиха и кротка е, работи като побъркана, и никога не се отказва".

Архитектът тази година - Жан Нувел, разчита на контекста, за да предложи формата, която сградите би трябвало да имат, вместо да повтаря определен стил. "Нямам творчески речник", казва той. "Опитвам се да открия липсващото парче от пъзела във всяка ситуация".

За да проектира павилиона си, той прекарва известно време в разходки из Хайд Парк, гледайки светлините и пейзажа, но също така и начина, по който лондончаните използват това място. "Това беше много интересно за мен, защото толкова много хора са щастливи и упражняват всякакви спортове, или играят на игри. Градските паркове, които имате в Лондон, са фантастични. Трябва да имаме повече такива в Париж".

В крайна сметка той се спира на яркочервена подвижна конструкция, включваща
огромни транспаранти, които ще контрастират с естествената зеленина около нея и
ще отразяват слънцето, както и ще отразяват червенината на лондонските автобуси,
пощенски кутии и стари телефонни кабини.

Това ще бъде място за веселие, дори с маси за тенис на маса, за да се насърчават забавленията и игрите през лятото. "По-скоро ще прилича на произведение на изкуството, отколкото на традиционна архитектура", казва Нувел. "Въодушевяващо е да създаваш емоция и неочаквани усещания. Надявам се посещаването му да бъде удоволствие".

Заха Хадид казва, че би желала павилионите да имат повече обществен живот след края на престоя си в парка - като си намират нов дом в паркове из Великобритания. Но бюджетът означава, че вместо това те се разглобяват и продават, като възстановяват около 40 процента от цената си, за да се спомогне за финансирането на строежа през следващата година.

Павилионът на Хадид от 2000 г. е дарен на Кралския Шекспиров театър, който го използва като лятно кафене пред театъра в Стратфорд на Ейвън, докато материалите, които са били предназначени само за една нощ употреба, започват да се износват. Останалото попада в ръцете на частни колекционери, въпреки че павилионът на Либескинд се появява наново в Корк, когато той е европейска столица на културата през 2005 г.

"Някога мразех факта, че свършва толкова бързо", признава Балмонд. "Влагаш толкова много в него, и три месеца по-късно вече го няма. Но хубавото е, че той никога не става нещо познато".

Пейтън-Джоунс признава, че понякога се налага да се ощипе, за да повярва, че екипът й е успял да го постигне, година след година. "Ако някой ми беше казал, преди 10 години, че ще моля някои от най-добрите архитекти в света да отделят от времето си, да ръководят проект на миниатюрно парченце земя при спираща дъха скорост, без пари, щях да му кажа, че се е побъркал", смее се тя. "Но това вече се е случило. Това е такъв скок напред с вяра, за всички. Скачаш, и не можеш да гледаш надолу. Това е начинът, по който се получават нещата".

 

Най-четените