Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Николета Л. ми изяде хамстера

Корицата на в. Sun, на която пише "Фреди ми изяде хамстера"
Корицата на в. Sun, на която пише "Фреди ми изяде хамстера"

На 13 март 1986 г. в. "Сън" излиза с голямо заглавие на първа страница: "Фреди Стар ми изяде хамстера".
В статията се твърди, че известният британски комик и актьор Фреди Стар, докато гостувал на приятелско семейство, накарал домакинята да му направи сандвич. Тя отказала, а той сложил домашния ѝ хамстер между две филии хляб и го изял жив.

Това е едно от най-знаменитите вестникарски заглавия в историята на британската преса. Самата страница на този брой на "Сън" днес може да бъде открита на тениски, чаши за кафе, плакати, сложена в рамка, като украса за офис и т.н. Иначе, ако изобщо ви е важно, новината е пълна измислица, но това няма никакво значение - на Фреди Стар и до ден днешен му се налага да отрича да е ял хамстери...
А аз спокойно можеше да кръстя този пост "30 месеца в лайната".

30 месеца. Две години и половина. Толкова време провеждах абсолютно неиздържан в научно отношение експеримент, който за краткост и удобство нарекох #Jебемтижурналистиката.

През ръцете ми всеки ден минават всички национални всекидневници плюс няколко регионални, както и почти всички национални седмичници и доста месечни издания. Това ми е част от работата и в интерес на истината, най-мръсната част от нея, при това в повече от един смисъл. Ще се огранича обаче с това да кажа, че след като си прегледал 15 вестника един след друг прекарваш доста време в миене на ръце - мастилото трудно се маха от пръстите. Разбирайте го както искате.

Стартирах този експеримент, защото ми беше любопитно не толкова колко хора четат вестници (което е най-строго пазената тайна в българския медиен сектор), а това как обикновените хора четат вестниците, как разбират и доколко приемат написаното в тях за истина или поне за интересна информация. Това ми е важно както за ежедневната ми работа, така и защото почти целия си професионален живот съм прекарал или в медиа, или в професия, пряко свързана с медиите. А и защото просто съм ужасно любопитен.

За целта нарочно използвах най-вече статии и дописки, свързани с наши и чужди знаменитости, обществени фигури и бизнесмени, странни явления, криминални случки и скандали и много малко политика, които поствах в нарочно създадени туитър профил и фейсбук страница, задължително с мой собствен коментар към всяка една. Полезното в цялата галимация беше, че чрез това начинание всъщност придобих доста полезно знание за работата на двете социалните мрежи и за това как може да се предлага и промотира съдържание в тях, но не за това става дума.

Неполезното в експеримента беше, че се надявах чрез сатира да мога да постигна някаква мъъъничка, съвсем мъничка промяна. Не в самите печатни медии, защото в България повечето от тях не съществуват по обичайните причини, а поне в част от публиката, която потребява тези медии и информацията, публикувана в тях. Разбирате ли, в своето безмерно несъвършенство аз си мислех, че сатира от подобен характер е в състояние да накара хората да бъдат по-скептични не само към „новината", че котката на Гала има разтройство, а и към по-сериозни неща като например опасни ли са ваксините. Именно. Точно толкова наивен съм.

Накратко, експериментът ми беше пълен провал. Всъщност доста очакван, логичен и закономерен провал. Причините за него са предимно в мен, но за него „обвинявам" и лицата Хегел, Дънинг & Крюгър и Майк Джъдж.

Хегел обвинявам затова, че е формулирал твърде точно принципа, че количествените натрупвания водят до качествени изменения. Например, с натрупването на съдържание и брой постове, започнаха да се случват и други неща. Първо, започнаха да се очертават някакви тенденции в това, което за удобство наричаме „модерна българска журналистика". Второ, добих много интересната възможност да се сблъскам, макар и задочно, с начина на мислене и ползване на онлайн информация на доста разнообразната човешка менажерия, която за удобство наричаме „публика" и „потребители". Тези два резултата са всъщност най-интересното според мен в целия този мой крайно ненаучен експеримент, наречен Jебемтижурналистиката. (Иначе, след две години и половина разполагам и с доста статистика и с още куп безполезна social network информация...)

По въпроса за тенденциите в българското медийно пространство и журналистика едва ли мога да изненадам някого с каквото и да е било, но ето накратко, какво научих:

Преди всичко, държа да отбележа, че все още в медиите работят някои безспорни професионалисти и истински журналисти, а не само неграмотни, слабо подготвени, готови на всякакво словесно блудство, неспособни да разделят сеното от плявата полуидиоти.

Професионалистите обаче нямат нито думата, нито ресурса, с който да се противопоставят на идиокрацията на главните редактори и собственици. Не чух например някой от гилдията, камо ли от редакцията на в. „Труд", да се противопостави на формулировката, че зад псевдонима „Калоян Стоев" се крие „мнението на редакцията на вестника". Това е както правен, така и професионален и морален абсурд, но ей на, мина без последствия и без да чуем гласа на професионалистите.

Макар да мисля, че всъщност няма нищо лошо в „пристрастната" журналистика, когато е ясно заявена като такава, то виждам много лошо в това, че в повечето медии просто безкритично се публикуват откровени неистини, остарели и отречени факти, неточности, че дори очевидни лъжи.

Колкото до съдържанието, все по-голяма част от това, което не е по поръчка и не е старателно подготвена пропаганда, се създава ad hoc, на базата на един единствен източник - понякога е прессъобщение, понякога интервю или изявление на пресконференция, понякога от един-единствен личен фейсбук статус или туитър пост и много често - на базата на слухове или лични интерпретации на събитията на един-единствен „експерт". Проверка на фактите, сверяване с други източници и позоваването на оценката на утвърдени експерти в дадена сфера, тези стълбове на достоверната, обективна и неутрална журналистика, са вече рядко използвани похвати в българските медии.

Един от резултатите от липсата на този базов професионализъм и базов журналистически морал е, че болшинството от авторите на съдържание в българските медии са като онези монаси, които навремето се занимавали най-вече с преписване и размножаване на ръкописи, създадени от други хора. Тоест, това са човечета, които просто рециклират съдържание. Това, разбира се, не е журналистика, това е „ксероистика" в най-добрия случай и тя една от многото причини да смятам, че тези медии са обречени на бавна, мъчителна и жалка смърт.

Да не говорим за такива скучни неща като авторски права, позоваване на източника на оригиналния материал и т.н. (Знаете ли кои са най-публикуваните фотографи в българските медии? Казват се Интернет, Фейсбук и Личен Архив.)

И тук е „вината" на господата Дънинг и Крюгър, които пък са формулирали прословутият ефект, кръстен с техните имена. Говоря за онова, че некомпетентните имали свойството да преувеличават способностите си, а компетентните - да омаловажават реалното си превъзходството си над останалите. Някой наскоро го преформулира в "Тъпите просто не могат да проуменят, че са тъпи, защото са точно толкова тъпи". В резултат, имаме водещи на сутрешни блокове като...

Айде, че ще стане твърде лично, но в резултат, вместо като батковците си от „Гардиън", например, да се опитат да пренесат най-доброто на което са способни от хартиена в интернет среда, българските медии се опитват да привлекат публика с гръмки заглавия с неестествен словоред на цяла първа страница, мътни папарашки снимки „скандали" с хора, които са известни с това, че... са известни. И, да, с мускалчета с „жива" лайняна вода.

Съществуват издания, чието съществуване ще си остане загадка за мен. Има и национални и регионални всекидневници, в които кажи речи всяка статия, от всеки брой можеше да влезе в графата Jебемтижурналистиката. (Как сте, в. „Вяра"?). Заради тях понякога си мислех, че някъде има един мозъчен тръст, създаден с едничката цел и задача да захранва медиите с шизоидно-кретенски новини, от които и публиката да се превърне в тълпа кретени. Което си е чудна конспиративна теория, до която лесно се стига след 30 месеца четене за извънземни под Витоша, какво е казала Ванга и за последните открития на „руски учени".

Разбира се, „виновен" е и Майк Джъдж, създателят на „Бийвъс & Бътхед", но и на трудно откриваемия филм „Идиокрация", чието заглавие е новият ми любим термин. За всички тези явления обаче си има обяснение, разбира се, което просто ще обобщя в едничката дума #КОЙ и повече няма да се занимавам с тях.

Както казах, докато се занимавах с Jебемтижурналистиката много повече ме интересуваше как публиката чете медиите, как разбира написаното в тях, как отсява истина от измислица. Не съм сигурен доколко резултатите, които получих от Фейсбук и Туитър са релевантни и точни, но по коментарите и реакциите (лайкове, фавове, шерване) на публиката заключавам следното:


Хората определено не четат внимателно и не се опитват да разберат в дълбочина и детайл дори най-елементарните текстове, които им предлагат българските медии. Това не значи, че болшинството от хората са малоумни тъпанари. Означава само, че са функционално неграмотни и нямат много-много ясна представа какво да правят, когато някой им тръшне 30 реда информация и снимка.

Вестниците им се струват някак „бавна" медия, статична и в крайна сметка, трудна за консумиране. Има вече достатъчно потребители на информация, които просто нямат навика да четат новини от хартия и се чувстват леко странно, когато разлистват вестник (това обаче не важи за списанията, не знам защо). Едновременно с това, не са малко хората, за които щом нещо го пише във вестника, значи е истина, а ако е в интернет - не е задължително да е истина, но най-вероятно е. „Иначе защо ще го пишат?"

На хората също така не им се занимава с ровене за допълнителна информация и проследяване на източника, цитиран в дадена новина, което си е напълно нормално, но така много от тях вероятно никога няма да разберат какво е, например, The Onion и ще го цитират като източник всеки път, когато искат да докажат колко тъпи са гадните американци-империалисти. После ще се изтъпанят на трибуната в Парламента и ще изнесат дълга реч срещу нещо и някого, базирана на напълно измислено интервю.

Всъщност, важно е, че въпреки неграмотността и зле прикритата, целенасочена пропагандност на огромна част от обявените за най-тиражни печатни медии в България, болшинството от хората някак успяват да не се превърнат в тотални кретени и дори да бъдат поне приблизително информирани за текущите събития. Тук, разбира се, мога и да греша, но се опитвам да не съдя за мнозинството от сънародниците си по коментарите под статиите в Блиц или ПИК. Това, впрочем, според мен е повод за отделно проучване, от което почти със сигурност ще разберем, че българите масово са сексисти, расисти, хомо- и ксенфоби, както и много други неприятни неща, но това е друга тема.


Колкото до българските знаменитости, които най-често са обект на дописките, които поствах, става ясно следното: 99% от „знаменитостите" нямат никаква идея как работят социалните медии и как да се държат в тях, а също, че имаме много сериозен дефицит на качествени ПР-специалисти.

Не е проява на умност да очакваш, че когато постваш в публичен канал какво си правил, с кого си бил и къде, това ще бъде прочетено само от фенове и някой ще зачита „правото ти на личен живот в интернет". Ужасно ми е любопитно също как точно се конвертира в пари това, че например двата най-жълти вестника почти нямат брой без Николета Лозанова или Фики, който и да е той. Мисля, че имам някаква идея, но все пак ми е любопитно, дали въпросната Николета има повече или по-малко запитвания за... за това, с което изобщо се занимава и което продава след поредната статия. Кво, важно си е? Иначе защо изобщо се мъчи тази женица?

Накрая, да кажа, че засега спирам да се занимавам с Jебемтижурналистиката, колкото и да беше забавно.

Не защото отнема много време или усилия, а защото научих това, което исках да науча и вече взе да става досадно, даже неприятно, че дори и нечистоплътно. Това, че често след разгръщането на вестниците се чувствах сякаш съм ринал тор е само част от проблема. Често пъти усещах как тези 7-8 минути на ден с вестниците ме карат да губя и малкото си вяра в човешкия род. Понякога дори се улавях, че се опитвам да си представя как преминава деня на някой от жалките драскачи из редакциите, какво минава през главата им ("О, оная джаз-певица от риалитито е била на купон с некви от неква известна група. Ясно, че пишем, че се е ебала с барабаниста! Аре да видим как ще отрече.") и това също ме притесни. Слабост человеческа...

По-неприятното обаче, е че усещам как мнозина, най-вече по-новите фенове на страницата, я приемат не като сатира, а по-скоро като „преглед на жълтия печат". Като дайджест, който им спестява 50 стотинки и разходка до "лафката". Хората наистина се забавляват с глупостите по вестниците, но чрез мен глупостите вероятно стигат и до още повече хора отколкото са се надявали авторите и издателите им. Разбира се, вината за това вероятно е само и единствено моя, т.е. очевидно не успявам да предам идеята си както трябва. Така или иначе, мисля, че това само по-себе си е достатъчна причина да се откажа, поне засега, да продължа да поддържам това начинание. Благодаря на всички, които са обръщали внимание на тази моя щуротия. Засега обаче - jебем ти тая работа.

*Текстът е публикуван в блога Bunny lava said

 

Най-четените