Смятан за един от най-талантливите икономисти в момента, Томаш Седлачек вярва, че икономиката трябва да бъде хуманизирана.
Неговият международен бестселър "Икономика на доброто и злото" излезе наскоро във Франция, след като пожъна огромен успех във Великобритания, САЩ и други страни. Икономистът разяснява концепциите, залегнали в книгата, в кратко интервю.
В своята книга твърдите, че границите на икономиката, които я определят като точна наука, основаваща се на математически формули, трябва да бъдат разширени, за да допуснат в обхвата си философията, религията и изкуствата. По какъв начин тази идея е нова и какво означава заглавието на книгата?
Имаме склонност да разделяме техническото мислене от проблемите на душевността. Икономиката се гордее с това, че е толкова трудна, колкото е възможно да бъде, а аз се опитвам да докажа, че ако разделите духа от тялото, и двете започват да губят смисъла си.
Класическите въпроси, които си задаваме като икономисти, са: дали икономиката действа? Ефикасна ли е тя? А всъщност трябва да се питаме каква е нейната цел, нейният смисъл.
И какъв е той?
Идеята е да свържем икономиката с други дисциплини. Библията загубва смисъла си, ако я четете само духовно. По същия начин икономиката губи смисъла си, ако гледате на нея само технически. Това се опитвам да постигна с книгата си: да говоря за духа на икономиката и да го направя видим.
Ако искаме икономиката да бъде справедлива, тогава тя трябва да изглежда различно. Ако единствено искаме от икономиката да ни носи богатства, как ще се случи това?
Оставяйки всичко това на невидимата ръка на пазара, пазарът ще започне да ни ръководи. Наричам това недирижиран оркестър. Ако не можеш ти да го дирижираш, той започва да дирижира теб.
Значи трябва отново да въведем етиката в икономиката?
Много се говори за това, че трябва да въведем етиката и човечността в икономиката. Съгласен съм, но икономиката има своя собствена етика: трябва да бъдеш ефективен, рационален и да избягваш емоциите. Няма нищо нередно в това да си егоист и няма проблем нациите да следват собствените си интереси. Всяка система разполага със своя собствена етика.
Наскоро прочетох един разказ за Содом и Гомор. Там основният етичен принцип е, че не трябва да помагаш на никого. В разказа се говореше за две момичета, които дават хляб на един гладен просяк. Когато другите хора разбират, че те са действали против принципите на Содом и Гомор, решават да изгорят едното момиче, а другото да намажат с мед и да обесят от крепостта на града, за да бъде изядено живо от оси.
Нацизмът също има своя собствена етика, както и комунизмът. Същото е и с икономиката. Затова ако не сме доволни с етиката на нашето време, трябва да я променим.
Това да не би да е някаква религия, която трябва да внесе баланс между материалното и духовното в икономиката?
Икономиката сама по себе си се е превърнала в един вид религия. Тя ни казва какво да правим, как да мислим, как да открием смисъл в живота си, как да се отнасяме един към друг и на какви принципи се крепи обществото. В известен смисъл, тя вече има религиозни функции. Ако премахнем математиката от икономиката, ни остава чистият морал.
В "Икономика на доброто и злото" твърдите, че сме се вманиачили по идеята за икономически растеж. Това означава ли, че вие сте против прогреса?
Не съм против растежа или прогреса. Проблемът е, че сме ги превърнали във фетиш. Използвам примери от ниската и високата култура, за да докажа, че ако фетишизираш нещо, то ще те унищожи. Това може да е етиката, може да е икономиката, може да е религията, а дори може да е и най-скъпият за вас човек.
Ако фетишизирате любовта си, тя ще ви подлуди. Това наричам подмяна на субекта с обекта. Създавате нещо, което би трябвало да ви служи и да ви слуша, след което се случва нещо и връзката субект-обект се обръща. Накрая се оказва, че вие служите и слушате нещото, което сте създали с тази едничка цел.
В литературата има много примери за това - от Ам-гъл във "Властелинът на пръстените" до лампата на Аладин. Все още вярвам в това: в началото системата - нека я наричаме пазарна демокрация - е плодородна земя за икономическия растеж. С времето обаче, тя се обърна и се превърна в condicio sine qua non на пазарната демокрация.
Трябва да бъдем благодарни, когато наблюдаваме икономически растеж, обаче ако него го няма, трябва да можем да оцеляваме. Кризата се случи само защото мислим, че цивилизация без растеж би се срутила.
Растежът не се случва през цялото време: в определени години изобретяваме много неща, а в други - нищо. Понякога БВП-то е високо, а понякога се наблюдава нулев и дори отрицателен прираст на БВП.
Има ли нещо позитивно в настоящата криза?
Карл Юнг е казал, че нищо не може да се промени извън кризата, най-малко човешката природа. Това не е криза на Европа, а криза на Западния свят. И Европа, и Америка, и Япония се опитват да се справят с нея по свой собствен начин. Най-важното е да говорим за нея. Дори хората в малките планински села говорят за Европа сега.
Подиграваме се на Америка заради това, че са горди с държавата, която са сътворили. В Европа обаче не се гордеем с това, което сме създали. Кризата принуди Европа да се интегрира по-бързо от всякога. Ако преди 10 години някой говореше за фискален и данъчен съюз, щяха да го обявят в богохулство.
Начинът, по който си помагаме днес, е безпрецедентен. Затова се надявам, че Европа ще излезе от тази криза по-добра и по-силна. В доброто старо време, половината Европа липсваше. За мен кризите са възможност за Европа да се придвижва напред.
А какво ще кажете за евроскептиците и отношението им към Европа и еврото?
В сравнение с 20-те и 30-те години на миналия век, те не представляват сериозна заплаха.
Какво мислите за европейските политики за финансови икономии, които се прилагат от началото на кризата?
Можем да ги сравним с Америка, която все още прави същото, добавяйки повече фискална енергия, повече дефицит и отпечатвайки пари. Тук в Европа се опитваме да се примирим. Знаем, че сме станали зависими от дефицита и че трябва да преминем през болезнено отрезвяване. Ако не направим това, икономиката ще ни съсипе.
Трябва да бъдем конкурентни заради Китай и другите развиващи се пазари. Да, правим мерки за икономии в най-неподходящото за това време. В Давос м.г. темата бе великата трансформация и търсенето на нови модели. Никога не се питаме кои сме, докато не се озовем в проблемна ситуация.
Как си обяснявате факта, че някои немски политици отказват изплащането на дълговете на Гърция и Португалия и налагат фискалната дисциплина?
Дебатът е дали Гърция е пазар или част от семейството. Ако някой от семейството си счупи крак, отиваш и му помагаш, само че ако хлебарят ти си счупи крак, отиваш при друг хлебар. Тук няма лоши чувства, защото не ви пука за хлебаря, а за това, че искате да си купите хляб.
В САЩ нямат проблем с това и правят трансфери от щат в щат в продължение на стотици години, но там не си личи толкова, защото е федерация. Във Франция също го правят - по-силните региони преразпределят пари към по-слабите. Същото правим и в Чехия. Затова трябва да се запитаме кой всъщност ни е съсед - дали само Франция, или и държави като Гърция?
Знаем, че кризите създават възможност за преосмисляне на икономическите модели. Какво бихте посъветвали европейските лидери да избягват, водейки страните си към по-голям дефицит?
Преди няколко поколения европейската политика имаше две ръце, с които да влияе на икономиката - едната управляваше паричната политика, другата - фискалната политика. Казано по-просто, паричната политика е монополът на правителството да печата пари, докато фискалната политика е монополът на правителството да печата дълг. Сега сме отнели паричната политика на политиците и сме вързали ръцете им зад гърба.
Затова сега политиците в Европа вече не могат да печатат пари. Те все още имат една ръка, така че могат да печатат колкото дългове пожелаят - и никой не може да направи много, за да ги спре.
Натискът от Европейския съюз и пазарите не е достатъчен. Пазарите реагират твърде слабо и твърде късно, а целта, по която членките на съюза са се договорили като федерация - а именно страните да нямат дефицити над 3% от БВП, се е доказала като недостатъчно ефективен инструмент за намаляване на дефицита.
Затова и Европа няма проблем с инфлацията - защото се опитваме да решаваме всичко само с една ръка, печатайки дългове. Дебатът сега е дали да освободим и двете ръце, или да вържем и втората ръка. Смятам, че ролята на правителството трябва да е минимална и правителствата трябва да се откажат от контрола си върху нивата на създаван дефицит.
Ако погледнете състоянието на Европа, с какви митове или филми бихте го сравнили?
"Властелинът на пръстените". Елфите и джуджетата се мразят едни други, докато хобитите се обединяват и преживяват заедно трудните времена. Когато всичко е било наред, никой не се е интересувал от Европа. Започнали сме да приемаме за даденост, че имаме мир и търговия.
Идеята за Европейски съюз е била за търговия, вместо война. Втората световна война е била резултат от фетишизирането на идеята за националната държава. Можем да приемем Европейския съюз като отговор на това фетишизиране. Това, което сме направили - и това е бил изобретателен ход, е било да заменим географския растеж на една нация с икономическия й растеж.
Проблемът е, че ние не мислим за БВП на Европа: все още мислим за БВП на Франция, противопоставен на БВП на Франция, противопоставен на БВП на Гърция. Няма съмнение, че замяната на географския растеж с икономически е положителен и добър ход.
Сега, когато имаме растеж в икономиката, можем също да го заменим за растеж в други насоки - като културата, социалното взаимодействие и други важни области.
