Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Наклонената вяра

В търсене на Светлината
В търсене на Светлината

"Много накланят нещата към задължително обучение по религия", заяви преди дни министър-председателят Б. Борисов в Перник. От тази лаконична и леко тайнствена фраза (някъде някакви неща (се) накланят, неясно по силата на какви причини) човек би могъл да остане с впечатлението, че в дебрите на държавната машина група добре осведомени и отговорни личности водят дебат, в рамките на който аргументите на част от групата са надделели.

При всички положения, има процес ("нещата" не стоят на едно място, движат се, накланят се в определена посока, дебатът кипи или поне къкри); има и отговорен фактор, който ще отчете един ден това накланяне и ще вземе държавническото си решение. Картината с мъдрите държавници, следящи внимателно динамиката на "нещата", е красива - с красотата на онзи стил в изкуството, известен като "наивизъм".

Нещата у нас винаги са се накланяли. И сякаш винаги е имало един мъдър фактор (султан, Държавен съвет, "ЦК и лично др. Т. Ж." и т.н.), който в сюблимния момент ги е въздигал от наклоненото в изправено положение. Или ги е донакланял до пълната им съсипия.

Но докато при взаимодействието с тайнствените накланящи се неща държавата у нас би могла да се позове на присъщата си роля на регулатор на определени обществени процеси, напоследък някои нейни представители открито играят ролята на Първоизточник, Всеподател и легитимиращ фактор на едни други "неща" - например личната и колективната вяра.

През април т. г. министърът без портфейл Божидар Димитров заяви в Бургас: "Ще намеря свети мощи на всеки, който построи църква". Мощите, тленните останки на християнските светци, се превръщат вече в част (вярно, немонетарна, но осезаема) от държавния бюджет, средство на държавната политика в областта на храмовото строителство и на вероизповеданията. Очевидно някъде съществува таен държавен склад за християнски реликви, откъдето съответното ресорно ведомство поетапно (именно поетапно, другари) ще снабдява със светини, ще доставя святост, на практика - ще освещава новите храмове.

Пред очите ни държавата се превръща в сакрален ресурс - и то буквален, физически осезаем. Благоуханен. Светите реликви ще влизат в храмовете ни чрез десницата на държавните мъже - благочестиво и властно. И отново - красота. И отново - асоциации за стил в изкуството, този път - сюрреализъм. Тук вече "нещата" дори не се накланят. "Нещата" просто са сринати - в бездната на колективната ни глупост.

Коренът на допустимостта на подобно държавническо поведение в България е впит в основите на нашите възпрятия за природата на държавата. И на политическото изобщо - защото, докато в повечето страни политиката се възприема понякога като наука, понякога като изкуство, у нас тя е преди всичко тъмен ритуал, в центъра на който стои властно Богинята-Държава-Майка. Мачизмът на нашите политици е "естествен" и закономерен - защото е необходима допълваща сакрална функция спрямо това женско божество. Женско, защото ражда, кърми и храни.

Политическата кариера в българските условия е придвижване (разбирай - стремглаво и агресивно пробиване на път) към центъра на онова, което народът нарича "държавна софра" - вездесъщата гръд, уютната пазва, осигуряваща неконтролирана пряка консумация и комфорт. Политическият герой на деня е едновременно сукалче-младенец и обладаващ любовник, мускулесто дете; първично-прям до наивност и безапелационно фертилен, невинен и целеустремен "мъж в разцвета на силите си".

Тази житейска и политическа философия, този обществено-държавен модел и поведенчески стереотип, задаващ параметрите и на личностите, и на обществените им институции, навярно може да бъде класифициран научно с методите на антропологията, социологията и културологията. За непретенциозен текст като този обаче предпочитам да употребя само една чепата, проста и достъпна думичка, за да предам усещането си за сърцевината на съвременната българска държавност.

Думичката онагледява справедливо фундамента на онова, което наричаме "политическо представителство" - реалити-шоуто, наречено "парламент" (в който дори това депутатите да присъстват и гласуват лично се оказа непосилна задача за възможностите на българската демокрация). За институции като президент, правителство, съдебна система дори не се налага да говорим - телевизиите изпълняват чудесно ролята на панаирджийски будки, предлагащи ни ежедневната порция безплатно freak show.

Думичката, която се изкушавам да използвам, е "чалга".

Едно символно събитие от м. юни тази година запечата края на българския преход. Чалга-концертът пред храм-паметника "Св. Александър Невски" маркира ясно и недвусмислено резултата от "демократичните промени". В духовния център на България, в пространството, откъдето прозвучаха първите чисти и детски думички на прохождащата демокрация; пред Храма, фокусирал надеждите и копнежите на едно цяло поколение за истина и свобода, полуголи вакханки най-после поставиха нещата на истинските им места в символния център на страната. Тийнейджърите се напиха и уринираха зад паметника на незнайния воин. Неистовите крясъци на певачките очертаха ясно въжделенията на хората, призвани да бъдат строителите на утрешна България - коли, леки жени и неистова консумация на всичко, което този живот има да предложи.

Видяхме как "народното сърце" тупти в ритъма на чалгата. Ако посредствеността е липса на вертикала, чалгата е вертикала, обърната надолу. Към анатомичната област под кръста. Смисловият център на народната душа се оказа силиконов имплантант.

Според една крайна конспиративна теория, чалгата е замислена в тайните кабинети на илюминатите-масони като неразделна част от стратегията за изкуствено опростачване на българското население. Идеята е младото поколение да бъде облъчвано с продуктите на силиконовата и пластичната хирургия, в съчетание със затъпяващи звуци и възбуждащи сексуалното желание простички посланийца за сцепени дънки.

Едно-две десетилетия подобно облъчване би осигурило психологическа атмосфера в страната, подходяща за безбурно функциониране на лесно управляема политическа и пазарна система, в която жителите ще бъдат освободени от необходимостта да разсъждават за нещо друго, освен за осигуряване на нови дънки за цепене и да сведат хоризонтите на мечтите си до пазаруване в мола и купуване на кола като в поредния чалга-клип.

Според друга също така крайна, но не конспиративна теория, чалгата е естествено порождение на природния талант на българина, еманация на най-съкровеното в неговата колективна душа. Изкуствено приспиван 50 години от т. нар. естрада, след промените българският гений закономерно ражда чалга, както розовият храст ражда рози, а мушмуловото дърво - мушмули.

Навярно истината е някъде по средата; навярно има масони-илюминати, които просто си падат по чалгата, макар да ми се струва по-логично такива хора да си падат по Мусоргски, Вагнер и Бела Барток, каквото и да означава това последното.

Чалгата клонира своите идоли, клонира и феновете си. Чалгаджийките са еднакви въшно и вътрешно; излезли от един калъп, чиято единствена функция е да осигури привидно разнообразие на едно и също съдържание.

Но проблемът на "музиката" чалга е извън самата музика. Чалгата е гордият връх на един миризлив айсберг, разпрострял основите си сред битаци, женски пазари и мизерни панелки - мизерни повече с вътрешната си, отколкото с външната си материална нищета. Духовната основа на чалгата е подмяната на християнското понятие за Рая с ориенталския Кеф. "Чалгарят гледа телевизия и си мисли, че Раят е някъде там", пише един потребител във Фейсбук. И тази подмяна има последици, пронизващи нива далеч отвъд музикалния вкус и стила на обличане и поведение.

И наистина - представата за мястото ни в световния порядък, за природата на душата ни, за смисъла на живота ни и за целите на обществата, които градим и държавността, която пораждаме - именно в сферата на тази обществена и личностна космогония националната ни душа днес е забравила дори да срича, камо ли да мисли и говори.

Наскоро случайно се заслушах в едно интервю по "Дарик" с Азис. Водещата на предаването "Челюсти" се опита да му говори лично - и в голяма степен успя. Получи се тъжно и мрачно интервю. Васил-Азис каза много неща, сред които запомних ето тези: в личното си време и пространство той не слуша чалга, включително собственото си "творчество". Всичко около него - от грима, роклите и името, през "музиката" му, та до сексуалната му ориентация - всичко е старателно измислен и продаван имидж, образ, лъжа. Той е принуден да живее тази лъжа, защото от нея си вади хляба - своя и на мнозина около него. Всъщност, той презира хората, заради които се прави на чучело. Изпитва и някаква смътна вина - защото съзнава, че съблазнява "ония малките", като им продава пошлата изкуствена версия на самия себе си; тревожи се дали изобщо някога ще може да прави музиката, която самият той, а не продуцентите му, би искал да прави. Звучеше безнадеждно и отчаяно. Заяви, че влезеш ли веднъж в този бизнес, нямаш избор. Запомнете това.

А сега заменете Азис с който и да е политик, чалгата - с политическото словоблудство - и ще получите същата зловеща и зловонна картина. Живеем в лъжа, за която честно си плащаме - в брой или в години от живота си, под формата на данъци, под формата на изборно гласуване; като стоим пред телевизора или просто като решаваме да се махнем оттук.

Всичко това е чалга - крах на вертикалното измерение в живота ни, маргинализация на центъра и централизация на маргината, загуба на хоризонт и перспектива, колапс на всичко свято, красиво и смислено в душите ни и замяната му с всичко пошло, грозно и бесновато. "Става въпрос за хора без дух, а само с чалга-самочувствие. Когато един човек изгуби духа в себе си, става чалгар" (коментар във Facebook). Чалга-самочувствието у нас ражда чалга-политика, чалга-закони, чалга-правосъдие, чалга-здравеопазване, чалга-образование.

За съжаление, ражда и чалга-религиозност.

(продължава)

Бел.ред.: Очаквайте втората част на статията на Пламен Сивов, озаглавена "Религиозната чалга".

 

Най-четените