Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Да се изучава ли вероучение в българското училище?

Как да запалим вярата? Снимка: БГНЕС
Как да запалим вярата?

Аз съм възрастен, по-точно, стар човек и в качеството си на такъв ми се иска да разкажа какво се правеше за възпитанието и образованието на децата в духа на Православната Църква в годините преди 9-ти Септември 1944 година. Разбира се, аз мога да говоря за това какво се случваше в моето семейство, едно от еснафските (на занаятчиите и дребните търговци) семейства, които, така или иначе, преобладаваха в градовете по онова време.

Възпитанието в религиозен дух започваше още от Светото Кръщение. Което не беше нещо за развлечение, формално и без последствия, както е сега, а събитие, което натоварваше родителите със задачата да възпитават децата си от най-ранна възраст в ценостите на християнството.

Между първите стихотворения, на които те ни научаваха, бяха двете стихотворения на народния поет Иван Вазов: "Аз съм българче" и детската молитва "Дядо Господи, прости ми...", която напълно в съвременен дух, завършваше с молбата ни Дядо Господ да даде: "...мир, любов на всички хора, и добро на наш народ."

По този начин нашите родители ни създаваха навици да се молим, нещо, което е, доколкото аз знам, единственият начин за общение с Бога.

За нашето възпитание в религиозен дух допринасяха и изданията за деца по онова време: „Детска радост", „Християнче", както и детското вестниче „Пътечка". Имало е и други издания , но за тези бяхме абонирани децата в нашето семейство. С подходящи разказчета и стихотворения ние се запознавахме с основните принципи на християнството: великодушие, милосърдие и любов към ближния.

Няма да коментирам значението на личния пример на нашите родители и близки.

Така че, преди да тръгнем на училище, ние бяхме запознати с основните събития в живота на нашия Спасител от Рождеството до разпъването Му и Неговото Възкресение. Бяхме запознати и с тези от притчите, които бяхме в състояние да разберем. Бяха ни създали навик да се молим всяка вечер преди лягане, което правеха, разбира се, и нашите родители. Мога да твърдя, че в предучилищната възраст биваха положени основите на нашето религиозно възпитание

Що се отнася до религиозното образование, което като всяко обучение и тогава беше предмет на училището, мисля че то се налагаше, тъй като в голямата си част родителите ни не бяха много образовани и в часовете по вероучение малките християнчета можеха да получат допълнителни сведения по книгите от Новия и най-вече от Стария Завет.

Сега, когато родителите са общо взето много по-образовани и при желание Светото Писание може да бъде във всеки дом, трябва да се прецени дали да се натоварват допълнително децата в училище с нещо, което те, с помощта на своите родители, могат да научат у дома си. Не говоря за тези, които чувстват призвание да станат свещеници. Когато навършат пълнолетие и осъзнаят твърдо своето призвание, за тях са отворени вратите на Духовната Академия и Богословския факултет на СУ.

Още повече, като се водя от опита на моето поколение, струва ми се, че образование в религиозен дух, без предшестващо възпитание, не може да постигне резултати. Божието Слово не е достатъчно да бъде разбрано и запаметено, както е при останалите учебни дисциплини в училището.

Опитът с насаждането чрез училището на комунистическата идеология в продължение на тридесет и пет години недвусмислено показа, че пътят на идеите към човешкото сърце не минава през черните дъски, тебешира и задължителните часове.

Ценностите на християнството могат да намерят своя път към сърцата на децата само чрез грижите и личния пример на възрастните още, образно казано, с майчиното мляко.

Там е пътят към възвръщането на нашия народ към вярата. Въпрос е доколко свещенослужителите от нашата Църква са в състояние да изпълнят тази мисия.

Не бих искал да съдя нашите свещенослужители, но ми се струва, че на тях им липсва съпричастност към проблемите на своите енориаши.

Бил съм на много погребения, при които се извършва опело от свещеник, но не си спомням нито един случай, когато той да да се обърне пряко към опечалените близки на починалия: родители, съпрузи, деца... и да поговори с тях като се опита да облекчи мъката им, да им помогне с Божието Слово да намерят сили да живеят с нея.

А това са хората, които най-лесно стават жертва на ловците на души от най-различните религиозни секти, които се нароиха у нас.

В Светото Писание много ясно е казано, че ако искат да служат на Бога, свещнослужителите трябва да служат преди всичко на ближните си.

По професия аз съм инженер и за първи път ми се случва да се опитвам в публичното пространство да изкажа мнение по въпрос, който е далече от моята професия. Правя го, защото от прочетеното и чутото в различните медии ми се струва, че много хора не разбират, че от 1944 година до днес много неща, да не кажа почти всичко, са се променили и новото време иска своите нови решения.

Оставам с надеждата, че в нашата страна има достатъчно хора на духа, чиито съвети ще бъдат чути и няма да се допусне с погрешно решение окончателно да бъдат отблъснати младите хора от духовното.

 

Най-четените