Преди да стана на 22 | webcafe.bg
Webcafe

Преди да стана на 22

Борислава Спасова 08.06.2011, 12:35 (обновена 09.06.2011, 08:29)
Сянка

Снимка: © Васил Танев, Sofialive.bg

Винаги има по някой спасител до всеки от нас

Понеже напоследък ме болят очите от статии за това колко ужасен е светът и колко са противни хората, а не съм съгласна, ви пращам този текст...

Ден преди да стана на двадесет и две, светът никак не ми се струваше приветлив. Знаете как понякога - освен парите, не ви стигат нито силите, нито обичта, нито дори часовете за сън.

Как хората, с които работите, съвсем правдоподобно играят идиоти, приятелите ви си имат собствените проблеми, (евентуалният) университет ви тика в ръцете билет за Терминал едно, около вас нараства броят на бездомниците, лудите и мъртвопияните.

И как сутрин тялото ви тежи почти толкова много, колкото завивката и мислите ви взети заедно. Как всичко, всичко заслужава просто да се предадете...

Сигурно се досещате, онази въпросна сутрин закъснявах. За контролно, ама от онези, важните, дето ги правиш при най-демотивиращите преподаватели, от които зависи явяването на единствения изпит, без който не може да се мине в горен курс, да се "вземе" общежитие и т.н.

Ще спестя подробностите и мислите си от злополучното утро... Представете си как, недоспала, тичам след жълтото чудо 280. Хващам го! Дори успявам да седна, да разтворя "Пътеводителя (на галактическия стопаджия - бел.р.)", да надуя радиото и да си помисля, че все пак имам своите 20 забавни минути до университета и ако не друго, днес ще мога да им се насладя.

Чудесна мисъл, бих си я помислила пак, особено в комбинация с Артър и Форд, които тогава се чудят какво общо имат жабите със смисъла на живота. Чудесна тема, която сигурно би ме забавлявала до края на деня, карайки ме тихичко и лудо да се усмихвам в моментите, когато си казвам "Без паника!". (Практически съвет: не четете "Пътеводителя" в градския транспорт, ако нямате или не знаете, че нямате необходимия документ за пътуване.)

Така, в щастливо неведение, че останалите пътници в този момент се наслаждават на общуването с друг тип фантастични герои, аз не разбирам, че идва Моментът. На истината.

Когато изведнъж неумолимото лице на първия контрольор отправя към мен с невероятно любезен и най-вече приветливо-човеколюбив тон любимата на всички столичани по(д)кана "Билети и карти за проверка".

Тогава осъзнавам едновременно няколко неща. Първо, виждам горила. Второ, имам карта. Трето, тя не е в мен. Четвърто, за разлика от мен тя си почива вкъщи. Пето, автобусът е спрял и вероятно не съм единствената, която закъснява за някъде. Шесто, трябва да сляза. Седмо, последното, преди да спра да мисля въобще, на спирката има още четирима контрольори плюс двама полицаи.

Помня как се опитвам да обясня, че картата ми не е в мен. А пък нещото, което тогава съвсем не ми приличаше на човек, нито се държеше като такъв, иска да му дам сто лева или да отида да ми пишат акт.

Аз, все още пазеща самообладание, му казвам, че няма, защото през последните три години съм била нередовен пътник приблизително седем пъти. Опитвам се да си тръгна (в гласа ми вече има нотка на истерия), той нежно ме дърпа за ръката (в този момент аз се убеждавам, че не съм се излъгала в първоначалната си преценка).

Обяснявам, че работя, уча и не спя, че съм сменила чантите и... Той не иска да ме слуша, понеже навремето нямал пари да се запише в университет. Аз млъквам, понеже едва ли имам повече от него, но нищо не мога да кажа.

Сещам се, че бележката от последното зареждане на картата (която за мен тогава беше "скапаната" карта, също както полицаите бяха "тъпите ви полицаи") е още в портмонето ми. Вадя я. Опитвам се да им я покажа. Дори не я поглеждат (вече са двама). Нищо не означавала.

И ей тогава започвам да плача. Спирам да говоря, или поне така си спомням, и сядам на тротоара. Не мога да направя нищо друго, освен да не спирам да рева. (Със сълзи, както не съм ревала отдавна, от момента, в който разбрах че винаги съм била Никой за своя Някой.)

Мисля си как може да съм толкова глупава, толкова разсеяна и на всичкото отгоре да попадна на най-неприятните контрольори в София. Мисля си как всички са живи и здрави и има толкова по-лоши неща, но не мога да спра да плача. Мисля си как сега трябва да дам толкова много пари, които нямам, че имам сметки за плащане, пък с нещо трябва и да живея. Мисля си още как има хора, дето гледат и деца със същите средства, с които аз не мога да живея...

Да, ей такива неща си мисля и усещам как полудявам малко повече от друг път... Докато контрольорите ме инструктират да не разигравам драми.

Тогава се приближава мъж със червена тениска и цигара в ръка. Спокоен, колкото аз никога няма да бъда. Пита ги какво са направили на девойката. Нищо не са й направили, нередовна е и им се прави на интересна. Разговорът (май) спира, аз все така не мога да се събера достатъчно, че да спра да цивря.

След малко същият човек, с червената тениска, казва, че съм му приятелка. Като съм му била приятелка, да ми кажел да си платя и щели да ме пуснат. После... после минава някакво време (сигурно малко) и идва един контрольор да ми каже да се махам. Платили за мене.

Какво? Те не заслужават! 
Едно билетче само. Няма проблем. 
Да го платя...
Няма нужда.

Идва автобусът и той се качва. Подканя и мен. Аз обаче още не съм дошла на себе си, че да спра да плача и да мога да стана. Автобусът потегля и оставам с любимите си фантастични герои. Те ме призовават да се махам, понеже ги натоварвам.

Понеже плача и изглеждам, сякаш нещо са ми направили. Казвам, че това са си техни лични проблеми и в момента не ме интересуват. Ще стана, когато успея и ще спра да плача, когато вече мога. Искам ли кафе, за да се успокоя. Не, не искам, искам да ме оставят на мира, понеже вече нищо не им дължа. Ама много по-лоши неща имало от това... О, нима?

От онзи ден мина по-малко от седмица.
Дори не казах благодаря. Не реагирах по никакъв начин на чудодейното билетче, не се качих на новия автобус. Не поговорих с човека, който ми помогна да стана. А той нямаше как да разбере, че искам... може би и аз не съм знаела тогава.

Винаги се усмихвам, рядко плача, мила съм с всички, опитвам се да бъда по-добър човек и вярвам че съм, че ставам, че мога да бъда. Също така вярвам, че всеки е такъв. Просто понякога добрата ни част обърква автобусите, качва се в грешния и там билетчетата стават скапани, а полицаите - тъпи.

И така хората се превръщат в горили. И така забравяме да чуем някого. Или да му благодарим. 
Пиша всичко това за себе си, за спасителите и за тези, които обркват автобуси... И искам да ни кажа, че винаги някъде наоколо има поне един човек, който е хванал правилния.

И той може да ви даде билетче. И може да скъса (поне временно) билета ви за Терминал едно. И може да оцвети деня в някакъв хубав цвят, например червено. И може да се окаже, че ви е приятел.

Усмихнете се. Кажете му благодаря. Стиснете му ръката. Особено ако е пушач и го срещнете на спирката между УНСС и Лесото. И се усмихнете на контрольора, понеже той може да не е имал силите и възможностите да следва.

Вие имате дори невъзможната усмивка. Невъзможно билетче за възможните пътници.

Oще: автобус  билетче  карта  контрольор  мъж  спасител  спирка  университет 


Още от Общество

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 07.06.2011, 12:48

38 Фанете ме за кура | 13.06.201115:03

Много хубав, материал. Трябваше да му кажеш БЛАГОДАРЯ още тогава. Една дума не е нищо трудно, нито сложно. Няма оправдание за глупостта, която си проявила. Жалко!!! Защото хората, забравят за благодаря на момента, затова намаляват тези, които протягат ръка. Постфактум не стават нещата!!!
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 07.02.2011, 15:19

37 Огнянов | 10.06.201114:01

Тролфест.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 09.03.2011, 10:49

36 Rodrigo Diaz de Vivar | 10.06.201113:57

Гълъбче, можеш ли да ми опишеш каква доброта искаш?
Няколко човека си вършат работата. Проверяват редовността на документчетата за пътуване в градския транспорт.
И за това, че си вършат работата, ти ги определяш като горили, при това тъпи.
Защо? Не разбирам.
Защото не са повярвали на думите ти?
Ей така докато си ревтунеше на спирката и си говореше с приказните герои от "Пътеводителя", не ти ли мина през ума, че ти си сигурно десетата персона, която има достоверно оправдание за липсата на билетче или карта?
Някои показват мускули, затова "онези" са горили.
Други пък сълзи и сополки, затова пък трябва да се правят на тъпи.
Все професионални качества нужни за тази работа, с този контингент, както въздуха за всяко живо същество.
Ако бяха хилави романтици, билетчета щяха да си купуват едва 10% от пътуващите.
Помисли над това и следващият път ... ей така ... за всеки случай си носи една "десятка" в джобчето.
Може и да го няма Чък Норис с червения тишърт.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 11.05.2011, 21:10

35 Ex Fenerium | 09.06.201123:39

Боренце,голяма грешка кака.Сега те очакват още толкова фекалии.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 09.06.2011, 22:38

34 Борислава | 09.06.201123:27

Мили хора, благодаря ви за коментарите. Наистина са поучителни. Профилът, който сте ми оформили, е очарователен Усмивка Усмивка Усмивка

Сега да обясня (отново): Целта на материала е да каже БЛАГОДАРЯ. Толкоз. Оптимизмът е болен и ще си остане такъв. Тъжно, но трябва да има и такива глупави и наивни хора като мен. Най-малкото, за да можете да заемате своите непоколебими граждански позиции в електронното пространство Усмивка

Няма да ви обяснявам смисъла на думата "самоирония". Само, моля ви, пишете грамотно. Не е толкова трудно, щом аз го мога.

Отивам да поплача на Преслава. Лека вечер! Усмивка

ПС: С доматите се захващам още утре!
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 29.08.2010, 11:58

33 Tutankamon | 09.06.201122:47

Божеее! Любопитно ми беше, какво би написал някой на 22 г., обаче просто наистина в главата на това девойче има само вятър, преминаващ от едното ухо през другото и правещ силно течение в празното пространство по средата. По слабоумно нещо май не бях чела в уебкафето. Не виждам какъв е бил проблема да си плати глоба (билет) от 10 лв., а е трябвало да създава проблеми и истерии, че да се стигне до актове и полицаи, винаги съм се чудила на такива хора, и ще продължавам да се чудя, а те и да реват с часове на тротоара пак няма да им дойде акъла в главата, ама никога и нокй не може да им помогне, било то и с червена фланелка и фас в уста!
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 09.03.2011, 15:40

32 detencetooo | 09.06.201118:12

Добре, и сега не разбрах - тая хвали ли се, че не благодарила на този, който й е помогнал, или се оплаква за тъпотията си, че не си е взела билетче?
П.П. Тъпа и зле написана история! Усмивка Чуди се
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 22.03.2011, 11:43

31 ianchefff | 09.06.201118:11

Абе, човекът с червената тениска си е заслужил наградата, ама героинята не е могла да се качи в автобуса, щото не била спряла да плаче и така.
Една свирка по-малко, една глоба повече.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 12.10.2010, 11:52

30 Dimitar Stamboliyski | 09.06.201115:31

И пак не разбрах, в крайна сметка, това извадка от блог ли е, ако да, откога вебкафето се превърна в подобно пространство. Като че едно време се пишеше за събития и те4нденции, сега заби накъм турлю гювеч!
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 09.03.2011, 10:49

29 Rodrigo Diaz de Vivar | 09.06.201115:24

@Ex Fenerium
"Отчаяния оптимизъм" и "вярата в доброто" от една граница нататък се наричат наивност, след друга дебелоочие, а след трета вече са "безумие".

@Miss Ivano
Наистина не бихте могли да си представите, колко много се нуждаех от оценката Ви.
   

оценка

+0 -0

Най-коментирани

Стани автор

Моливче
Изпрати текст

Изпращайте материали по темите, които ви вълнуват. Ако ни харесат, ще ги публикуваме след редакция в рубриката "Стани автор". Не публикуваме текстове, съдържащи обидни или нецензурни твърдения, квалификации, расистки определения или заплахи.