Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Сърцето на мрака

Дваж по-виновен си, че хлапетата ни ти обръщат внимание, намират те за забавен и са решили да четат именно теб Снимка: Facebook/Емил Конрад
Дваж по-виновен си, че хлапетата ни ти обръщат внимание, намират те за забавен и са решили да четат именно теб

Кой си ти, Емил Конрад, пръкнал се от недрата на интернет джунглата. Ти, който претендираш за пълноправно място под слънцето и социално зачитане от страна на хората, по право колонизирали общественото внимание?

Ние не те забелязвахме, но сега, щом те видяхме, държим да знаеш, че не те харесваме; ти не си един от нас! Защо ли? Защото по определение си някакъв нисш клас медиен абориген, който използва собствената си стая, за да излъчва дивашките си клипове, нямаш достъп до студията на белия човек и ефирът на култивираните не се интересува от расата ти.

Освен това по определение не притежаваш достатъчен умствен капацитет, нямаш чувство за хумор и не си забавен. Не колкото „Комиците" например; или сценаристите на Слави; не колкото авторите на текстове като този и със сигурност не като хората, които ще запълнят коментарните полета по-долу с тежката дума на последната инстанция на цивилизацията.

Ние знаем всичко, а ти какво знаеш, варварино?

Не чакай да те припознаем като свой, защото ние сме твърде елегантно изтънчени в негативизма и мизантропията си, за да допуснем някакъв наивен цветен шаман на клипoве с екзотично име да ни се лигави пред погледа, при това да краде от нечия чужда популярност. Да не говорим, че си си позволил дързостта да напишеш „книга" (хм, кой да предполага, че си можел да пишеш изобщо).

Книгата е свещена, не знаеш ли? Ние се изтрепваме да пропагандираме четенето сред младите, знайни и незнайни родни автори хабят тонове пот и хартия, за да произведат литература и все в името на прогреса. Да, не всички от тях са първокласни, но поне са част от висшата раса на „писателите". А ти не си от тях, нямаш тази възвишена претенция и затова си виновен априори.

Дваж по-виновен си, че хлапетата ни ти обръщат внимание, намират те за забавен и са решили да четат именно теб, вместо да четат нещата, които бихме им препоръчали, ако ни се занимаваше. Та ние на тяхната възраст четяхме съвсем други книги, без някой да ни ги препоръчва.

Кои точно ли? Това си е наша работа, но не четяхме теб, защото ти дори не си бил роден. Ха, как ти звучи този аргумент?! А и да беше роден, по-добре нищо да не четем, отколкото глупостите ти, не че знаем какво си написал.

Виновен си, че не подозирахме, че те има и сега изглежда сякаш не познаваме собствените си деца. Виновен си, че им отнемаш от времето, вместо да се занимават с нещо смислено и да не ни досаждат, докато ние си гледаме нашите работи. Виновен си, че хлапетата нямат вкус и не знаят кое е хубаво и кое лошо, та се редят на опашка за книгата ти.

А дори не могат по погрешка да си купят адаша ти Джоузеф Конрад, защото не е издаван от 25 години. Ама сега вече е късно; всички ще решат, че ти е някакъв роднина и ще развалят класиката, която иначе пак щеше да си седи смирено непрочетена. Така хлапетата трябва от нашето отношение да разберат онова, за което пише Конрад в Конго.

Чакай, не сме свършили с теб още. Виновен си, че търпеливо раздаде автограф на всичките си 6000 фена, вместо да бъдеш истинска звезда и да им теглиш една дълга. Виновен си, че не се вреш по телевизионните студия и не напираш да гостуваш по сутрешните блокове, та така нарочно минаваш под радара на вниманието ни. Виновен си, че си намерил ниша, в която да се чувстваш добре и си виновен, че се чувстваш добре там.

А най-виновен си, че цялото това влияние е напразно, ти само лековато забавляваш тийнейджърите, не им предаваш важни послания за живота. Ех, ако ние имахме твоята популярност, какви неща щяхме да кажем на децата. Или поне на детето в другата стая, което от часове виси на компютъра, докато ние проклинаме настоящето.

Но не, тийнейджърството е отвратителна възраст и адски ни е яд, че знаеш някаква странна формула да държиш вниманието им; формула, за която телевизионните продуценти биха убили, а ние направо бихме разменили нервната си система. Понеже борбата за хлапетата е между теб и нас - кого да слушат повече, а ние имаме да се кахърим за далеч по-важни неща, като изборите в Гърция например.

Ех, Емиле, нож с две остриета е това; един ден ще разбереш, че вниманието на тези неблагодарници е летливо. Те престават да слушат какво им говориш, стават непоносими, искат да са отделни хора. Знаеш ли, съвсем скоро няма да те четат. А и ти скоро ще престанеш да се вдетиняваш, неизбежно ще ти се наложи; животът ще ти го набие в гърлото.

И тогава сърцето ти ще потъне в нашия мрак.

Този урок учат ли го в училище? Не, гаранция. Той се преподава само в обществото, където такива като теб могат да бъдат единствено роби на системата, но не и независими единици. Ти си заплаха за нас, ние не те харесваме и ще се опитаме да те държим в подчинение. А ако не се получи, ако поведеш някакъв бунт срещу нас - тежко ти, ще изпиташ цялата ни ярост, защото явно с игнориране не става.

Всъщност това е най-добрата възпитателна практика, която познаваме. Ако не вярваш, питай хлапетата.

 

Най-четените