Бягство от България | webcafe.bg
Webcafe

Бягство от всичко тук

Йоана Николова , Oт електронната поща на Webcafe.bg 02.12.2014, 16:00 (обновена 04.12.2014, 07:53)
Да избягаш от България

Снимка: © Стоян Георгиев

Избягах от всичко тук, моля ви, не ме съдете

Имам нужда да се изповядам. Да разкажа на хората какво е да загърбиш дома си и да заминеш в чужбина. Нека всички да знаят през какво ще преминат, тръгвайки на път. Нека видят как изглежда отпътуването към непозната страна през очите на едно младо момиче.

Емиграцията не е само мъка, но не е и само радост, нито само красиви гледки. Тежко е. И боли.

Дълго време в България не знаех как да постъпя с живота си, какво да направя, губех си времето, не ме интересуваше нищо, освен купоните, приятелите ми, гаджето ми. Знаех, че не мога да продължавам така завинаги и че времето тече и трябва да променя живота си. Но как? Дали да загърбя всичко и да се впусна в неизвестното или да остана вкъщи, при своето на моменти лудо семейство или да замина и да оставя всички свои приятели.

Трябваше ли да загърбя една сериозна връзка и хиляди спомени, избирайки мечтите си и възможността за едно по-добро бъдеще?

Още помня как тръгнах.

Няма как да забравя сивото ми последно утро вкъщи. Дори не знаех дали да се разплача и да заявя, че оставам завинаги у дома или просто да рискувам.

Може би фактът, че още бях сънена, ме предпази от това да разсъждавам. Качих се в колата, ароматът на кафе в студеното утро ме поддържаше жива. Жадно попивах всяка гледка от дома, планините, реката, хората, все още спящите къщи.

До ден днешен ги сънувам.

Помня как, когато ме изпращаха на автобуса, аз се обърнах да погледна за последно все още усмихнатото си семейство. Те се крепяха едва и не искаха да покажат колко ги боли. Родителите ми седяха прегърнати, брат ми беше прав и гордо помахваше, викайки: "Успех, обичам те!". Помахваше ми и семейният артистичен приятел, леко дистанцирано.

Опитах се да кажа: "До скоро..." но се разплаках и се затичах, за да вляза по-бързо в автобуса. Този момент седя пред очите ми чак докато стигнах до Франция.

Щом слязох на гарата с двата огромни куфара и шепа надежди изведнъж реалността ме удари. Бях сама.

Погледнах към куфарите, не знаех къде се намирам, обикалях, нервничех и накрая просто седнах върху куфара и заплаках, оставяйки се на емоцията.

Какво пък? Нека поне веднъж бъда слабачка и се отдам на страданието и шока.

През ума ми премина мисълта: "Къде си мислиш, че отиваш? Помниш ли как много мечтаеше да свириш на флейта и след месец, два просто я загърби. Сега не е така. Сега си накрай света сама. Твърде далеч стигна, реейки се в облаците".

Събрах си ума, хванах влака, стигнах до новия си "дом".

Видях една огромна, бяла къща с прекрасен, красив двор с цъфнали рози. Казах си: "Може би тези розови храсти ще ме държат жива имаше същите и вкъщи".

Преминах през дълги месеци на дълбока депресия, в които не исках да се храня, да живея, да продължавам. Всеки ден се будех с въпроса: "Защо продължавам?".

Kрепяха ме думите на хората, които обичах и все още ме подкрепяха, макар и от разстояние. Не усещах времето да минава, бях в едно тотално безвремие.

Наблюдавах света през прозореца си, с чашата черно кафе, виждайки как лятото преминава в есен, после в зима.

Някогашните ми приятели не разбираха драмата си, че седейки си вкъщи и живеейки живота си, както винаги, никога няма да видят и изживеят онова, което аз изживях.

И така животът ни раздели с по-голямата част от тях.

Разделих се и с приятеля ми, който беше до мен в продължение на няколко години. Все едно животът ми каза: "За да продължиш напред, ще ти взема всичко, което би те върнало"

Минаха месеци, в които хората около мен се опитваха да разбият стените, с които се бях обградила.

Чувствах се сама, но не исках и да дам на никого възможността да се докосне до мен. Получавах цветя на вратата си, които всеки ден с безразличие изхвърлях в кофата. Комплименти, покани, но имах нужда да се възстановя сама.

И взех живота си в ръце, намерих си приятели, хора, които да обичам и да ме подкрепят. Така по случайност уж, намерих човек, който да ме обича.

Завърших успешно университета по изкуства, намерих си работа, започнах сама да си изкарвам хляба.

Поех глътка въздух. Осъзнавам, че тук ми е добре, но колкото и да ми е сладък емигрантския хляб, винаги се сещам за онова място, в което съм се родила.

За България.

За първата невинна любов и първата детска и сладка целувка в цветната градина, за пресния сок от праскови и домашния ванилов сладолед, за дъжда, за игрите, за дома, в който израснах, за родителите ми, за приятелите ми, за красивите залези през лятото, за писъка на птиците, за аромата на дома, за любимото домашно животинче, което си е отишло от този свят, без дори да мога да го целуна за последно. Не искам да бъде така.

Не искам хората, които обичам, да си отиват, докато аз съм някъде накрай света.

Но не искам и да се връщам на място, където дори не бих могла да уча това, което искам, на място без перспектива, където политиците крадат, където хората са се научили да лъжат, за да могат да припечелят за един хляб.

Забравата е единственото спасение. Дали имам друг отговор? Не.

Следвам мечтите си, пътувам, радвам се на мига. Станах много по-осъзната, мога да разгранича истински смисленото от онова, което е без значение, научих се да ценя нещата, които мислех за даденост.

Ако и ти си решил да бягаш - направи го.

Но знай, че ще боли. Всеки спомен ще те гложди, но с времето ще се оправиш и ще си горд от себе си. Аз съм горда. И винаги когато ме попитат дали си струва да се направи тази крачка, казвам:"Давай! Смело!".

Ето заради това ще бъда поредното дете, загърбило дома, отишло накрай света, само. За да се бори в чуждата земя, да има това за което мечтае.

Заради това, моля ви, не ме съдете.

Oще: бягство  емиграция  изповед  франция 


Още от Общество

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 29.06.2011, 11:50

49 Irina Dimitrova | 09.12.201408:40

Та не я оставихте авторката на мира! Много щастлив Много щастлив
За кое точно ви е яд? Че мама и тати плащат пари, за да я издържат и тя се е заоплаквала ли? Винаги ще има такива хора. От статията поне останах с впечатление, че е успяла да се реализира (а дали е така, само тя си знае).
Не всеки като излезе навън получава от някой "гръб", да гадно е да излезеш и да се бориш сам и да ти е ясно, как някакви ей такива кифли като госпожицата са оревали целия интернет при положение, че не им се е налагало да мислят колко трябва да работят, за да си изкарат заплатата, да си платят квартирата, транспорта и какво ли още не.
Но струва ли си изобщо? Няма да е нито първата нито последната.
Не е мъка да излезеш подкован с парите на родителите си, мъка е да излезеш и да се бориш сам. А точно тези, които го правят не пишат пространни постове за това, просто защото нямат необходимото време за това и се чудят от коя на коя работа да ходят.
Мен също ме подразни поста й, съвсем откровено го заявявам... но не смятам нито да започвам да я обиждам, нито нищо... той живота ще й покаже един ден наистина от какво трябва да се оплаква. Родителите не са вечни в края на краищата и ако до тогава не се е научила да се бори сама.... тогава наистина ще има солидни причини да се тръшка и да реве, ако има пари да си плати интернета разбира се където да си пише излиянията колко зле било само и единствено да учиш, докато някой ти превежда пари по банковата сметка.
   

оценка

+0 -1

Регистриран на: 18.09.2013, 11:56

48 Citizen X | 08.12.201410:54

Малкото момиченце смята за редно да заработва с ваджайничката си (както каваше Марки Рентън) "по социално приемлив начин" за собственото си благополучие. Това труд и пот са за ахмаците. Виж, с дупене и рев, колко лесно ставало...
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 24.12.2012, 15:05

47 Бягащ Вълк | 07.12.201422:49

Като пример една измислена история, с висока степен на вероятност за постигане - продадох старото си Ауди за три хил. лв., с което финансирах пътуването си до Великобритания. Имах перфектен английски, уредих си бързо документите за работа, от един месец и работя. Нищо особено! Живея скромно, заработвайки като общ работник в строителството и постоянно намирайки си почасова работа, най-вече в почистването. На третата година инвестирах събраното във вземането на няколко обекта за почистване, наемайки още четирима, които да работят за мен. Признавам, приходите не са така големи, както съм очаквал, но чисто ми остават около тридесет хил. лв. годишно, повечето от които спестявам!

Има ли причина за оплакване?!
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 24.12.2012, 15:05

46 Бягащ Вълк | 07.12.201422:35

А може би не в толкова тъмни краски?! Животът е живот, и тук, и там. Често е сгромолясването, падането отвисоко, но също така е възможно да се успее. Съществуване на дъното и тук, и там, или амбиция за гонене на резултати. Страхът от провал е това, което ни дели от успелите. Вземаме ново устройство, чиито функции и възможности не познаваме - страх ли ни е да го разучим?! Какво, ако го счупим? Притесняваме се да говорим с непознати, боим се да летим със самолет, да предприемаме действия, да бъдем активни. Нежелание да открием какво е отвъд границата, да поживеем в други културни среди, да не бъдем сметнати за чужди...ами, това е положението! Обединена Европа е тук! Спокойно можем да бъдем британски или датски поданици, принадлежейки към българския етнос, да се учим, да разширяваме кръгозора си, без да се държим като овце от стадо - боящи се да излязат извън кошарата! Слушал съм го и от други - "Ние сме си българи и българи ще си останем!" Ама, има ли правилен избор?! Ако това ви е желанието, кой ви пречи?!

Никой не ни кара дя бягаме, по дяволите! Никой не ни бие да излизаме извън България, да работим мизерна работа и получаваме мизерно заплащане! Ами, недейте! Никой не ни задържа и насила в България, работейки за смешни/прилични пари. Свободни сме и поне донякъде, ръководим живота си!

Нека не правим трагедии заради жертвите, които е трябвало да направим, за да сме това, което сме! Какво толкова сме пожертвали всъщност - България не е Сев. Корея, близките ни не са хвърлени в затвора заради нашето преместване в Кралство Нидерландия, например. Не се подлагаме на изтезания, чистейки къщи в Лондон. Неприятно е, но не и смъртоносно да се товарят каси в складовете на Кауфланд в Германия! Не е с летален изход и да имаш собствен бизнес в Западна държава, макар и за всеки сериозен човек това да не е повод за хвалене, защото зад всяко постижение стои здрав труд.

Ами, в заключение ще кажа, че няма повод за радост (ура, избягах, валят пари от небето), само защото някой е в чужбина, нито от гордост заради това, че е останал в България. Повечето народи дори си приличат, имаме унифицирано законодателство, никой не ни спира да си потърсим щастието някъде другаде! Не виждам други причини за трагедии и оплаквания, още повече милиони хора по света напускат родния дом или страна и отиват другаде да учат, работят, да градят живота си. Къде е причината за сълзите, освен в осъзнаването на факта, че малкото момиченце пораства, излиза от детството си, ще му се наложи да работи в условията на здрава конкуренция, за да постигне своето жизнено равнище?!

Апропо, никой не е карал това момиченце насила да учи в чужбина, нали?!
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 21.08.2014, 11:30

45 seventyone | 07.12.201420:48

през последните 7-8 години покрай тоновете помия, започна да се възражда нещо истинско, нещо БЪЛГАРСКО в млади и стари. То е почти невидимо и трябва да имаш много тънък усет за да го разбереш, но го има. В малко хора, но го има.

Няма никакъв проблем, човек да отиде да работи и учи в друга страна, стига това да стане като развитие и подобрение на статуквото му, като надграждане на неговото лично аз. Такива хора познавам аз, те никога не са използвали думата "емигрирах" , "избягах" , "спасявам се" , "терминал 1 &2" . Тези хора се развиват, връщат се у дома когато могат, без трагедии и без комедии, просто щастливи от това което правят там и това че се връщат тук за малко или повече.

За съжаление познавам и други хора. Те използват горните думички. Опитват се да внушат на останалите как са големите умници, а ние оставащите тук - големите тъпаци. Нищо не било ставало тук, затова да натоварим бохчите на рейса/самолета и накъдето ни видят очите - като хлебарки.
Такива, нито тук, нито там са добре. Те никъде не са добре защото нищо не могат, нищо не умеят добре и ако тук са били на дъното и там са на дъното.
Само че тамошното дъно им харесва повече, държавните грижи са повече.
Не смея да ги питам дали са щастливи "сега , като са там" защото дълбоко се съмнявам че могат да дадат квалитетно обяснение на думата щастие.
Ако тяхното щастие се изявява в социалните помощи всеки месец, за да си покрият голия гъз и заповедите на чужд език които ще слушат до края на живота си зада "живеели в нормална държава" - ок, това е тяхната идея за рай Усмивка

а БЪЛГАРИЯ си остава нашата родина, дом, крепост, призвание и любов.
Мястото където можем да тежим на мястото си!
Навсякъде другаде, просто се реете като използвани кондоми на вятъра.
Може и 62 години да живеете в чужда страна, да завършите 18 образования и да наредите 78 дипломи на стената, но за ТЯХ вие винаги ще бъдете г-н Никой, пришълец от третия свят Усмивка
Затова се радвам на младото, ново поколение, част от което вече проумява че не случайно сме се родили и отрасли тук в БЪЛГАРИЯ.
Тази хилядолетна страна, тази енергийна мистерия, тази история и култура за която няма нищо случайно ни е пазила през вековете.
Ако нашите дядовци бяха побегнали по време на далеч по-страшни времена, войни и глад...незнам кой и къде щеше да роди вас, бегълци... Идея
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 24.12.2012, 15:05

44 Бягащ Вълк | 07.12.201418:23

Май наистина достигаме до глупави аргументи, с оглед да подкрепим тезата за или против оставането си в страната или заминаването някъде... Големите жертви, необходими за постигането на бленуваната реализация някъде - например смъртта на домашния любимец или раздялата с бившето гадже Реве или много тъжен Такава жестока трагедия! А, единствено нещастното българско момиченце в цял свят емигрира, плаща наеми, получава стипендия и се чука, примерно с германци... Смее се

Стига житейски трагедии, дами и господа! Много Ви моля! Годишно емигрират и имигрират милиони, а не го приемат толкова тежко. Ох, розите в градината ми, ох, дупенцето на съседката ми, ох, палавата ми бивша съпруга, ох, сградата на софийската Централна гара Смее се

Реализация, дами и господа, предполагам, всички това преследваме - не просто пари, по-скоро шанс за нормален живот, професионално развитие, защо не и кариера, щастие, любов. Смешно ми е, когато някой ми говори за носталгия, а в България не съм бил зле. Първите години в Ирак даже смущавах останалите българи с обяснението, че не чувствам носталгия, а бях дете...

Деоуин го поздравявам за мнението му - рисковете на една продавачка в България са нулеви, тя няма (най-вероятно) да предприема каквито и да било усилия и авантюри, които да променят амплоато, под което се подвизава. От друга страна, смяната на обстановката е единствено решение като каква марка автомобил притежаваш - в повечето случаи не ти пука дали е хонда или ауди, например.

Англичаните са го казали - "Мисли глобално, действай локално". Да не занимаваме широката общественост с лични трагедии относно излизането ни от пубертета и порастването, с трудния живот в чужбина и раздялата с близките! Какви толкова жертви сте направили, по дяволите?! Умрял е ваш близък, за да ви спаси от вражеските куршуми; работили сте няколко години като проститутка, защото се плаща в пъти по-високо и сте си финансирали образованието; продавате наркотици; давате нощни смени в концлагер, ли?!; подлагате се на медицински експерименти, които ви рушат здравето?!

Стига глупави изпълнения в стил " Отчаяни съпруги", имали сте стипендии, работа за 20 часа седмично, опънали са ви в дупето десетина пъти и междувременно сте си изграждали живота, избирайки къде ще "правите пари".
   

оценка

+1 -1

Регистриран на: 07.07.2011, 12:03

43 Дракон с кисело зеле | 05.12.201418:10

Мина, давай го малко по-спокойно. И ти правиш грешката да си мислиш, че някой те напада теб, лично. И не говорех за теб, а за авторката на статията. За която едва ли съм в грешка.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 25.07.2011, 12:57

42 Мина | 05.12.201417:03

Пак се е обърнало на стария глупав спор...
Момичето е написало, че е много тежко, особено в началото да напуснеш семейство и близки. Ккаво толкова сте зафилософствали по въпроса, не знам!

А на Дракона ще кажа, че не съм взела и стотинка от нашите, за да замина да уча!!! Кандидаствяах при фондация- те ми платиха сам. билет. Живеех от СТИПЕНДИЯ, ако сте чували за такова нещо... И после започнах да работя и през ВСИЧКИТЕ (вече близо 17) години в 2 държави се издържах САМА и пращах в къщи,колкото мога. Така правят почти всички хора, които познавам! Кви пари за учене ви гонят, кви мама и тате... Това, просто НЕ Е ВЯРНО в 90% от случаите! А за да си докторант ти плащат, ако не знаете!!! Имаш си договор и си като на работа!
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 05.12.2014, 15:01

41 Мария Мария | 05.12.201415:14

Доколкото щастието е вътрешно състояние на духа и въпрос на лично решение, едва ли преместването в друга точка на пространството (държава) може драстично да промени нивото му. И едва ли може да натоварим с отговорността да се чувстваме добре и щастливи другите хора, дори семейството.
Съотнасянето и сравняването с чужди „постижения“ само влошава нещата.
Ако си взел решение да емигрираш и си устоял на носталгията и самотата, и си устроил живота си според своите критерии, какво ти липсва да си щастлив?
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 18.09.2013, 11:56

40 Citizen X | 05.12.201411:25

три реда, моряче, три...
   

оценка

+0 -0

Стани автор

Моливче
Изпрати текст

Изпращайте материали по темите, които ви вълнуват. Ако ни харесат, ще ги публикуваме след редакция в рубриката "Стани автор". Не публикуваме текстове, съдържащи обидни или нецензурни твърдения, квалификации, расистки определения или заплахи.