Векът: Кога? А как? | webcafe.bg
Webcafe

Векът: Кога? А как?

Калин Донков , В. "Сега"
21.03.2011, 09:02 (обновена 21.03.2011, 10:03)
Човек

Снимка: © Getty Images

За повечето хора векът не е понятие за време...

По телевизията показват окаяна къща, паметник на културата, която заплашва да се събори. Някакви общинари обясняват, че такива опасни постройки са се превърнали в неразрешим проблем за стария софийски център. Тук младичката репортерка услужливо вметва, че повечето от тях са от началото на века. Къщите са всъщност от началото на миналия век, но никой от групичката на екрана не реагира. Гафът минава незабелязан. Нищо не е станало.

Или просто вътре в мнозина от нас миналият век наистина не е изтекъл? Не се е сменил? Продължава?

Милениумът бе тъй шумно и пресилено ознаменуван, че едва ли остана някой неинформиран за настъпването на новото хилядолетие (и столетие също). Имаше дори световна разправия - кое е всъщност истинското голямо събитие: новата 2000-на или 2001-ва. И всичко това - за да си остане в нас векът, който така тържествено си отиде.

Ето това е тема за дисертация! - би рекъл незабравимият Кольо Генчев. Разбира се, иронично и без да уточнява по коя точно наука. Дисертанти няма засега, изчезна от речта ни дори ироничният въпрос: "Ти в кой век живееш?"

Но това не пречи векът (предишният) да ни владее отвътре, без ни най-малко да ни притеснява.

За повечето хора векът не е понятие за време, той самият не зачита особено календара. Векът са усилията и жертвите на народите, откритията, идеите, техните сбъдвания и крушения. Векът не е симетричен къс от историята, нито е столетие като столетие. Векът е духът и движението на човечеството, дори когато е век на застой.

Цялата работа е, че вековете не винаги вървят един след друг. Календарите им - да. Но идеите, откритията, първенците? И днес е нереално, а и несправедливо, че някои велики векове не са пред нас, а дълбоко в миналото. Как има нужда времето, а и човекът от един век като Деветнайсетия, да речем!

Векът на хуманизма, на дълбокото и мощно изкуство, на големия скок на душите. Изпуснали сме го ние с вас и той въобще не ни се чертае. "Напред към ХIХ век!" - имало е такъв повик сред творци и учени в Европа между двете световни войни, повик за възстановяване на ценности и идеали, както и за бягство от надвисналите световни касапници.

Утопията за векове убежища е винаги закъсняла, а самите тези векове принадлежат на мъртвите. Но те (и техните мъртви също!) все пак са ни оставили всичко, което е било предназначено за нас. Ние сме нехайните наследници и на века на Просвещението, и на века на Великите географски открития, и на века на Леонардо, на Гутенберг, на Шекспир. Както, впрочем, и на два златни века на българската култура. Какво ние, хората от другите, "анонимни" векове сме запазили, отстояли и препредали от това наследство, вече е отделна, не по-маловажна тема.

Това е мисията на стотици поколения, оставени в сянката на историята. Съдбата на милионите е по-мъчна от съдбата на отделния човек. Ако е по-сърцат и със заложби, той все някак може да намери поприще и да запише дело - макар и според своето си скромно човешко измерение. Докато огромни маси, настъпени и сломени от своя век (който всъщност им е бил отпуснат като шанс!), са се изгубили в пукнатините на времето, като да са изтекли през тях в световната пустота.

Мен, например, ме привлича романтичната теза, че българският ХIХ век (пак този ХIХ век!) се простира чак до войните за национално обединение. Така великият обновителен порив на Възраждането, освободителните борби, строителството на Нова България и пълното изстрадване на националния идеал остават в своята завършеност, неразкъсваеми в нашата история.

Така периодите на върховно усилие, подем и тържество се изрязват внушителни и разгадаеми за съвременниците, но и за потомците. След войните на полуострова българинът е различен, с размита вяра и избледнели надежди, най-после въдворен в съдбата си, която оттук насетне ще е тясна за него. Тази съдба го стяга в раменете, както и в душата. И невъзможността за размах, за сила и за полет го сковават в един следващ век, който не му харесва особено. Но, изглежда, и векът не го харесва. Ние, които сме очевидците, можем да свидетелстваме, че България и ХХ век не бяха един за друг.

Но, изглежда, вътре в нас този век не иска да свърши

"В началото на века" - казваме, а мислим за преди сто години. Дали защото нямаме кураж решително да прекрачим в новия, или понеже не вярваме, че старият ще ни пусне безнаказано? Или просто се боим, че ако в душите си се откъснем от него, всичко, с което сме живели, ще рухне зад гърба ни? Като онази къща от репортажа, която заплашва да се събори. Впрочем, ако към нея приложим романтичното наше летоброене, тъкмо тя няма да е от миналия, а от по-миналия, от славния български ХIХ век. И би следвало да се погрижим точно тя да остане...

Segabg.com

Oще: век  време  милениум 


Още от Общество

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 18.11.2010, 01:52

2 pueblo | 22.03.201101:24

Смее се мдаааа, има една такава приказка: сии"бало века! за тва ще да е...
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 20.03.2011, 21:19

1 riki | 21.03.201116:30

Усмивка Много ми хареса статията.В нашето забързано време малко мислим в кой век живеем,какви ценности имаме(ако изобщо имаме).А ако наистина не сме се разделили с 20век,ако си оставаме на нивото на един некомфортен за БГ 20век,каква е перспективата да се реализираме в 21век?
   

оценка

+0 -0

Най-коментирани

Стани автор

Моливче
Изпрати текст

Изпращайте материали по темите, които ви вълнуват. Ако ни харесат, ще ги публикуваме след редакция в рубриката "Стани автор". Не публикуваме текстове, съдържащи обидни или нецензурни твърдения, квалификации, расистки определения или заплахи.