Как медиите усилват болката на жертвите | webcafe.bg
Webcafe

Убий ме отново

Елена Кодинова
16.07.2011, 01:02 (обновена 20.07.2011, 12:01)
Ръце

Снимка: © Getty Images

Репортери преследват жертви на престъпления и техни близки, за да получат информация, която няма никаква журналистическа стойност.

През лятото на 2004 г. двама български шофьори, Георги Лазов и Ивайло Кепов, бяха отвлечени в Ирак от ислямски фундаменталисти. Показваха ги вързани и на колене по всички световни медии, а зад тях стояха маскирани терористи с автомати в ръце. Започнаха дипломатически совалки, разузнаването ни бе на крак, външният министър Соломон Паси се появи по "Ал Джазира" като Сюлейман Фаси...

Но никога няма да забравя вечерта на 13 юли 2004 г., когато пристигна новината, че Георги е обезглавен от похитителите си. Шефовете на вестника, в който работех тогава, ме измъкнаха от едно заведение, където разпусках с приятели след работа, и ме пратиха при майката на екзекутирания шофьор някъде в Благоевградско. Натовариха ни с фотографа на служебната кола и заминахме.

Пристигнахме посред нощ пред малката селска къща. Майката на убития шофьор беше приседнала на стълбите отпред в несвяст, а край нея вече се бяха скупчили колеги от всички медии.

Не виждах никакъв смисъл да питам каквото и да било тази смазана от мъка жена, вероятно силно упоена, поне на шепа транквиланти, още неосъзнала какво се е случило и дори неспособна да се разплаче, както става с хората при много силен шок. Тя само повтаряше "Гошко е жив, сигурна съм, това не е вярно". А на мен сърцето ми се късаше от тази гледка.

Нещо повече - беше ми неудобно, че изобщо съм попаднала там, в обхвата на скръбта й, където нямах право да бъда. Каква съм и аз, че ще съм до нея в този толкова личен момент? А колегата фотограф го беше срам повече и от мен и кашляше силно, за да замаскира щракането на апарата всеки път, когато натискаше бутона, за да снима.

И досега се питам - какъв беше смисълът на целия харч, да ни пратят посред нощ при тази опечалена майка? С какво помогнахме? Каква журналистическа стойност имаха информацията и снимките, които донесохме оттам?

Уви, разпитването на жертви на престъпления, които са още в шок, снимането на виещи от скръб близки на загинали в трагедии, репортажи от погребения, завиране в почернени домове часове след някоя катастрофа - всичко това се смята за изключително журналистическо майсторство. Може пък да съм си сбъркала професията, щом го смятам не просто за ненужно, а за чист садизъм.

Репортерите задават на близките на жертвите възможно най-тъпия въпрос: "Как се чувствате?" Как, по дяволите, да се чувстват? Като ги гледате така, съсипани от мъка, когато току що са изгубили дете, приятел, съпруг, роднина... Как мислите, че се чувстват, като бъркате в прясно отворената им рана с този изумително глупав и ненужен въпрос?

Обаче журналистите не пропуснаха да го зададат и на близките на 16-те загинали в тежката катастрофа в местността Бакаджика през май 2009. Интересуваха се как се чувстват и роднините на жертвите, удавили се след обръщането на кораба "Илинден" в Охридското езеро.

Навряха камерите в лицата и на родителите на децата, умрели в река Лим. Дори излъчиха погребенията им директно по телевизията, заедно с всичките политици, които бяха отишли там да плачат като за пред камера.

Знам, медийната машина трябва непрекъснато да се захранва. Но малко човешко приличие и емпатия на никого няма да навредят.

Жертвите и техните близки непосредствено след трагедията са силно уязвими.  Те са неадекватни, не са на себе си. Никого не са молили да попадат под светлината на прожекторите. Изобщо не осъзнават какво се случва около тях.

Да набуташ микрофон на силно разстроен човек, който е в шок и вероятно няма да си спомня какво ти е говорил, си е чисто лешоядство. Освен това нямаш позволението му да го правиш публична личност. А и той в този момент не може да ти го даде, защото е временно невменяем.

Скръбта е нещо много интимно. Бих се ядосала повече, ако някой снима и публикува мъката ми, отколкото ако ми инсталират скрита камера в спалнята. С какво оповестената пред всички скръб на близките помага на свободата на словото, плурализма или наказанието на виновните?

Понякога ми се струва, че репортерите са по-милостиви към извършителите на престъпленията, отколкото към техните жертви. Веднъж гледах цял час интервю с изнасилена селска баба по една от националните телевизии в "публицистично" предаване.

Едри фронтални планове, съобщаване на пълното й име, местожителството й, годините й, подробности за гаврата - как, колко пъти, къде точно, в какви пози. Второ изнасилване в ефир. На престъпника му споменаха веднъж името, но дори и снимката не му показаха, какво остава да си направят труда да го питат един-два въпроса.

Вероятно защото още не е бил осъден, а само обвинен, и е имало вероятност да се позове на презумпцията си за невинност. За него помислиха, защото може да заведе иск срещу медията, но за бедната и очевидно превъртяла от станалото възрастна женица - никаква милост. Който не бе разбрал, че са я орезилили в залеза на живота й - и той разбра.

Преди няколко дни прочетох по вестниците трите имена и адреса на млада жена, изнасилена пред очите на детето й. Само снимката й дето не бяха пуснали, за да я разпознаят всички, които я срещнат. После се уточняваше, че била ромка и някак си това оправдаваше внезапно сполетялата я публичност. "Е, то при тях се случва. Голяма работа, за какво да й крия самоличността?"

Никаква милост и към жестоко убитата наскоро в Борисовата градина Яна и нейните скърбящи близки. Била алкохоличка и развратна клошарка, това обяснявало всичко. И никакви въпроси към МВР - как е станало възможно такова чудовищно престъпление в центъра на столицата? И то във вечерта на голям концерт, когато районът е трябвало да гъмжи от полицаи поради очакваната поява на подпийнали, които често се оказват взривоопасни.

Надявам се никой, който не се е съобразил със състоянието на опечалените, който е написал имената на жертвите на изнасилвания (а те обикновено се пазят в тайна, поради силния срам, който парадоксално изпитват), който е тиражирал чужда скръб (и аз имам своя грях в това) да не научи от първа ръка как са се чувствали героите на репортажите им. Както е станало с американския журналист Брус Шапиро.

Попаднах на негова лекция на журналистическа конференция през 2005 г. Името му привлече сериозна аудитория, защото бе писал за "Ню Йорк Таймс", "Лос Анджелис Таймс", "Гардиън", преподава в може би най-добрия журналистически факултет в света - този в университета "Къламбия" в Ню Йорк. Но вместо да се фука с постиженията си, той ни разказа следната история.

През август 1994 г., след вечеря се видял с приятели в лъскав бар в скъпарския си квартал в Ню Хейвън. Малко преди заведението да затвори, вътре влетял луд с ловджийски нож и наръгал без никаква причина седем от клиентите. Сред тях бил и самият Брус - от едното пробождане в гърба са срязани диафрагмата и далака му.

Оцелял по чудо, защото бил закаран за минути в хубава болница с необходимото оборудване. Но още преди да е излязъл напълно от упойката след операцията, видял по телевизията кадри от онази вечер. На тях разпознал себе си, окървавен и гърчещ се от болка.

Репортери го нападнали в болничното легло заедно с останалите жертви. Не им пукало, че бил на силни дози морфин, защото всеки поет дъх бил агония заради срязаната диафрагма. Че от въпросите го боляло колкото от ударите с нож в онази вечер. И тогава Брус разбрал, че докато гонят информация на всяка цена, журналистите често прекрачват граници, които не бива.

След като се възстановил, основал центъра "Дарт" за криминални репортери. И започнал да ги обучава как да се държат с жертвите, за да не ги нараняват допълнително след преживения ужас. Защото вече бил научил това от първа ръка. Бил е и от другата страна на микрофона.

"Повечето от репортажите за нашия случай бяха агресивни, безчувствени и неточни", пише Брус в своя статия от 1995 година за преживяванията си като жертва. "Само часове след като излязох от операционната и не можех дори още да говоря, започнаха да ми звънят от телевизии и вестници. Анна и Мартин (приятелите, с които е бил в бара - бел. авт.) бяха изписани и на път към вкъщи причакани от екип на една телевизия, а после събудени посред нощ от други репортери, които им звъннали на вратата.

Издателите на "Реджъстър" разгневиха всички нас, пострадалите, когато публикуваха домашните ни адреси (оказа се политика на компанията) и пуснаха цветни снимки на местопрестъплението с окървавените витрини на бара. Медийното отразяване ни изпълни с бяс, който ми е трудно да опиша.

В изследване на Британския съвет за стандарти в електронните медии оцелели в тежки престъпления описват болката, която им причинява медийното внимание, нахлуването в личното им пространство и преследването, граничещо с тормоз, неточните факти, изопачаването и безвкусните подробности в репортажите. Това страдание не е преувеличено. Пресата може да умножи усещането на жертвата, че светът е непонятно и опасно място."

В Етичния кодекс на българските медии е записано: "Няма да засилваме мъката на хората, попаднали в беда или пострадали от престъпление, и ще съобщаваме такива информации със съчувствие и сдържаност. Ще уважаваме желанието на хората да не бъдат безпокоени в скръбта си."

Сега остана и да започнем да спазваме това задължение.

Oще: етичен кодекс  жертви  журналистика  престъпления 


Още от Общество

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 03.10.2014, 16:09

48 Николай Рангелов.639127350 | 03.10.201416:14

Много точен коментар!
Рано сутринта попаднах на репортаж от село Горни Лом, в който по-съненият от мен репортер направо се самоизтъкваше, че водят (той и колегите му) непрекъснати разговори с роднините на жертвите, защото имали нужда от отдушник.
Съгласен съм, че професионални психолози са необходими на такива места, но не могат да ме убедят, че един журналист, с цялото си "професионално изкривяване", може по някакъв начин да е полезен!
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 08.08.2011, 12:55

47 Cvetelina | 09.08.201114:15

Не знам до каква степен роднините на Яна, са искали да "налапат микрофоните на журналистките", но според мен хората са се надявали, чрез даването на по-голяма гласност на случая, виновника да получи по-справедлива присъда. Няма нормален човек, който да използва смъртта на роднина, за добиване на популярност... и то каква - да те излъчат 2-3 пъти по телевизията..... говорите глупости!

Колкото до статията, личното ми мнение се препокрива с това на авторката! Усмивка
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 12.10.2010, 11:52

46 Dimitar Stamboliyski | 26.07.201116:45

Мн точно: Поредното оплакване от себе си! Нямам какво да добавя...
   

оценка

+0 -1

Регистриран на: 23.03.2011, 12:16

45 Алтер Его | 25.07.201100:40

Много актуален материал, точен и професионално поднесен.

Браво на Елена Кодинова! За мен тя е един от качествените и стойностни автори в този сайт, с усет за значимото и винаги със собствена позиция.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 12.08.2010, 21:07

44 ivorad | 22.07.201116:10

Поредното оплакване от себе си!
Иронията в случая е, че точно роднините на Яна се съдраха от пресконференции, интервюта и писма из медиите, поради което следва да се определят не като жертви на журналистиката, а по-скоро като хора, които се възползват от смъртта на близката си, за да напалат микрофоните, барабар с ръцете на репортерките, които ги поднасят.....
Щеше да е много смешно, ако поводът не бе една погубена млада жена.
   

оценка

+0 -2

Регистриран на: 21.07.2011, 14:25

43 piperikon | 21.07.201115:28

Прелюбопитен казус! Журналята реват "Ах, защо нямаме топки?!" Ами защото в България има само журналя, но не и журналисти, г-це Кодинова! Ако лично Вие имахте такива топки, щяхте да напишете поне името на вестника, който Ви е изпратил навремето да се ровите в мъката на близките на обезглавените шофьори. А защо не и имената на преките Ви началници отговорни за това? Но не смеете... Ах, да! Как можах да забравя - журналята говорят само по принцип, но когато опира до тях самите - "сакън, да не вземе да ни осъдят"! Важното е да се създава впечатление, че сте уж отговорни и независими. Да, да! Плува ли корабче?! Чуди се
   

оценка

+0 -1

Регистриран на: 20.07.2011, 12:49

42 Кристиян Алексиев | 20.07.201112:52

Ето заради тази и други подобни гаври, на нашите иначе така драматично разказващи журналисти, аз телевизия не гледам.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 04.10.2010, 20:33

41 Гризли | 20.07.201111:31

Гледането на новини по телевизиите трябва да се спре - колкото по-рано, толкова по-добре! Новините са изключително тенденциозни, винаги с определена насоченост, като винаги се почва с възможно най-лошата новина за деня! След което ще чуете всички други гадни неща, а някъде най-накрая може и да се чуе нещо нормално или хубаво...

Затова - колкото по-малко новини, толкова по-добре! В интернет има всичко - всеки може да чете и да подбира материалите си, без да го заливат с каквато и да е помия! Особено с такава, за каквато говори авторката на статията!
От повече от 2 месеца вече не гледам телевизия, освен документалните канали, и се чувствам много добре! Даже и от ББ успях да си отпочина вече! Смее се
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 01.11.2010, 16:52

40 Thea Atanasova | 19.07.201122:50

Бички за Вал Килмър ли ще си говориме. Аз го харесвам в "Призракът и мракът", "Светецът" (прав си, че е за жени) и много силна роля направи в "Дорс"...
   

оценка

+0 -1

Регистриран на: 01.11.2010, 16:52

39 Thea Atanasova | 19.07.201122:46

Не е по темата, но сега ми го казаха и е голям смях...
Влезте в translate.google.com, задайте превод от български на английски и напишете ж.к /без втора точка/. Смее се
   

оценка

+0 -2

Най-коментирани

Стани автор

Моливче
Изпрати текст

Изпращайте материали по темите, които ви вълнуват. Ако ни харесат, ще ги публикуваме след редакция в рубриката "Стани автор". Не публикуваме текстове, съдържащи обидни или нецензурни твърдения, квалификации, расистки определения или заплахи.