Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Шарената Барселона

Имигрантите - многобройни, борбени, готови да ринат и лайна, ако се наложи, че и за никави пари. Снимка: Getty Images
Имигрантите - многобройни, борбени, готови да ринат и лайна, ако се наложи, че и за никави пари.

В Ел Ревал е пълно с пет и шест-етажни сгради, разделени от тесни улички. Първите етажи, собственост на невидими испанци, са изцяло изпълнени от поразително еднакви магазинчета, отрупани със стока. Влезеш ли в магазин за дрехи, знаеш точно какви дрехи ще има вътре, защото си ги виждал във всички останали подобни магазинчета в града.

В тях продават мургави и/или черни хора, които говорят развален английски, колкото да се спазарят с Негово Величество Туриста. Питаш за цената, понеже рядко стоките имат етикети. Казват ти я. Сбърчваш нос и понечваш да си тръгнеш, но мигом си задържан от продавача, който обявява, че има "спешъл прайз фор ю" и отбива евро или две.

Нищожността на този жест проличава една привечер, когато в поредния абсолютно еднакъв магазин, поредният смугъл продавач намалява цените наполовина. Купуваме си 12-еврови тениски за 7 евро, 20-еврови за 11 и само някаква особеност на гнилия ни балкански манталитет ни пречи да измуфтим още.

Разбира се, тениските са произведени в Китай, но не е там работата.

Де е България?

Мислят ме за италианец. Казвам на продавачите-сингапурци, че съм от България. Къде е това? Болкан пенинсула, обяснявам. "А, Венецуела!" - кима оня разбиращо. Там е, там. По-късно колегата от Англия ми обяснява, че дори британците не употребяват думата "пенинсула" много често.

В магазина под квартирата се слуша боливудска музика, с което собственикът, тлъстичък мазен индиец на близо 35 години, ми става малко симпатичен. На колегата не му е симпатичен, както повечето нещо в тоя град, и го нарича "Мюмюн".

От практиката си знам, че плодовете, които Мюмюна продава, са брани от български или румънски цигани. Не е чудно, че още от агенцията по настаняването ни предупреждават да си пазим багажа, защото същите тия български и румънски цигани не се задоволяват само с бране на ягоди, ами крадат на поразия.

Измерения на кризата

Хората биха казали, че пришълците бавно задушават Испания и в частност Каталуния, че идват на талази като гневни орди, за да вземат работата, парите и земята на нещастните каталани, но истината бива изказана от една българка под приглушената светлина в наетия за смешна сума апартамент. "Тук е голяма криза." Чудя се що за криза е в останалата Испания, където не се изливат милиони туристически евро, както в Барселона.

"Да сте видели някой испанец да работи?" продължава момичето. В интерес на истината миналия ден видях един такъв да разтоварва камион и го снимах за доказателство. "Навсякъде работят чужденци. Испанците искат да са рентиери, управители, директори."

Предполагам, че може да й се вярва - живее тук отдавна заедно с някакъв диджей. Да си рентиер и директор е хубаво, мисля си, но все някой трябва да бере ягодите на Мюмюна и да върти магазините. Това са имигрантите - многобройни, борбени, готови да ринат и лайна, ако се наложи, че и за никави пари.

Положението е същото навсякъде в застаряваща Европа - с ниска раждаемост и все по-неработоспособно население. Европейците са принудени да внасят работна ръка. Първо, защото няма кой да работи и второ, защото дори да има кой да работи, той обикновено иска да е рентиер и директор, но не и да рине въпросните лайна от по-горе.

Високият стандарт, възможностите за образование и социалната система водят до това - хората искат да се изучат (себе си и децата си), да си намерят лека и приятна работа и ако не могат - просто стоят безработни на социални помощи, които им осигуряват приличен стандарт на живот.

През това време индийците и арабите ринат лайната, берат ягодите и въртят магазините като евтина работна ръка. После мързеливите и претенциозни европейци се оплакват, че трябва да им търпят безобразията, защото работната ръка не ще да живее по европейски, ами си държи на религията, манталитета и племенните обичаи.

Мултикултурно

По изключение в Барселона това изглежда не само приемливо, ами направо хубаво. Мултикултурен, космополитен град, в който всеки носи най-доброто от своята родина и опитва да го продаде на туристите на общия фон на силен локален шовинизъм. Част от него е заразителната гордост на местните.

"Ще бъдем каталунци, без значение харесва ли ви или не!" И наистина човек трудно може да намери причина да не ще да е като каталунците - хора, които обичат да живеят подредено, спокойно и красиво.

Част от тази култура са и прекрасните готически катедрали, както и напълно откачената Саграда Фамилия, която ще достроят след има-няма половин век. Тя доминира над общия пейзаж и напомня коя цивилизация е създала града, а който иска да съществува и да бъде част от него - може, но тихо и кротко, без да оспорва основите и традициите.

Който не ще да е мирен и тих - полицията пипа здраво. Мултикултурно, обаче здраво. Присъствието й е осезателно. По улиците се движат удобни микробуси с решетки по прозорците. Зад тях се виждат разни омърлушени мулати, тикнати вътре на път за арестите.

Да обединиш необединимото

Но основният символ е друг и не може да бъде пропуснат - навсякъде се вее синьо-червеното знаме на футболния клуб, който сякаш обединява и невъзможното. Най-голямата реклама на социално-културната му мощ срещаме в сладкарница на "Парал-лел". Възчерен арап, придружен от забрадена жена и малко момиче, с брада тип "горд ал-каедски талибан", но с фланелка на Барселона.

Довечера ще иде на мач с всичкия си ислям, петкратни молитви и потенциален джихад. Ще го направи напук на проповедите на моллата си и ще вика за Меси и Шави заедно с Мюмюна-шинтоист, католика каталунец и православния българин. Така де - с мен.

И от това на човек му става някак спокойно и го изпълват надежди, че вечно изменящият се свят с тръгнали нанякъде хора, кръстосани култури и все по-заплетени конфликти всъщност не става по-лош.

Просто става различен.

 

Най-четените