Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Тъпи политически клишета. Речник и обяснение

Фразите, които всеки български политик използва Снимка: webcafe.bg
Фразите, които всеки български политик използва

Изкуството да говориш, а да не казваш нищо минава през няколко задължителни кухи израза на политиците. Така че, ако ги усвоите, и вие бихте могли да станете политик - и то с голяма успеваемост.

"Президентът е партиен" (пионка на..., не е президент на Българите) - така е по Конституция. Българският президент се кандидатира като партийна фигура (номиниран и подкрепен от политическа партия). Всички гласуваме за президент, с ясното съзнание, че той е издигнат от партия. Конституцията не предполага той да напуска партията си, нито го „деполитизира".

„Да оставим прокуратурата (съда, полицията...) да си свърши работата". Използва се, когато на някой политик се наложи/бъде попитан да коментира следствие, престъпление, политическа ситуация с криминален елемент. Истината - изказването на който и да е не може да попречи на прокуратурата (съда, полицията) да си „свърши работата". Свършването на тази работа е изцяло в ръцете на въпросните институции. Липсата на политически коментар, прикрита с тази нищо не значеща фраза означава, че на политика не му е позволено да се изказва по темата, или не е „в час".

„Актове на съда не се коментират, само се изпълняват" - прилича много на горната фраза. Няма никаква причина, нито забрана да се коментират съдебните актове (още повече - преди произнасяне на последна инстанция, както често са правили определени министри). Първо, мотивите към съдебното решение са публични и оспорими, нерядко се случва да четем съдебни актове copy/paste, а и магистратите също подлежат на качествен контрол. И второ, държавното обвинение е длъжно да защити обществения интерес в съдебната зала - и ако претърпи провал, това вече е политически проблем. Съответно - отказът от коментар си е липса на политическа позиция, нищо повече.

„Така реши суверенът": Теорията за „невидимата ръка" на суверена. За колективния разум на електората. Политическият елит се освобождава от отговорност за предсказуемост и логика, а на избирателя му се внушава, че дълбоко в себе си винаги е искал да го управлява правителство на малцинството или коалиция от партии, несъвместими по определение. Универсален претекст за всяко действие или бездействие след изборите. Идеално оправдание за съществуването на партийна система тип „50 нюанса сиво", в която няма невъзможни съчетания. Или за безкрайно отлагане на неудобни управленски решения (справка - референдумът за АЕЦ „Белене").

„Нося си оставката в джоба": Любимият отговор на проваления български държавник. Хем се показва жертвоготовен, хем отбива въпроса за личната отговорност, който обикновено отдавна е поставен публично и виси със страшна сила. Оставката в джоба си остава неподадена до последно. Тя е подпис върху празен лист, тя не означава нищо. Няма виновност по презумпция, както няма и пожизнени постове във властта. Зад този банализъм може да стоят две обяснения: тъпо и упорито нежелание за поемане на отговорност или оправдание да се кара „на уволнение".

„Нямам лидерски амбиции": „Ако достатъчно дълго седиш на брега на реката, рано или късно ще видиш по течението й трупа на лидера". По неприкритата им скромност се познават латентните врагове на съответния партиен шеф. Председателстването се предава по наследство, а никога в конкуренция - оттам идва и евтиния вид на българския политически елит. „При нас 1 гр. лоялност тежи повече от 1 кг мозък" е уникален постулат, формулиран от български народен представител, втори мандат. Обаче, ако липсата на лидерски амбиции е искрена, тя е публично признание за дефицит на водачески качества, което в политиката е фатален недостатък.

„Властта не ни е самоцел": Ако предишната фраза може да се приеме за тактически ход, то „Властта не ни е самоцел" е тежък абсурд, ако не - неграмотност. Политическата власт е способността на партията да влияе върху обществения живот, като определи кои са важните проблеми, кои са решенията и как се разпределят общите ресурси. Изборите не са конкурс по красота, парламентът не е клуб по интереси, а политиката е професионално занимание. И нейната цел по определение е властта.

„София не е България": Много удобно на всеки, който се опитва да обясни електоралната си несъстоятелност или да омаловажи всеки по-сериозен опит за граждански протест. За добро или за лошо, една пета от населението живее и работи в столицата. Тя е концентрат от хора, активни в политическия, икономическия и културния живот - с достъп до информация, способност за самостоятелно мислене и политически рефлекси. Да маргинализираш мнението им, при това по географски принцип с димката „местен шовинизъм", е, меко казано, творческа криза.

Ние сме за операция „Чисти ръце": Задължение на Сметната палата, НАП, инспекторатите в държавните институции (и „аналитичното звено" БОРКОР), Агенцията за държавна финансова инспекция, Комисията за установяване на незаконно придобито имущество, финансовото разузнаване в ДАНС, и Прокуратурата, е да засичат чии ръце са „мръсни".

Другото е див популизъм, милиционерски манталитет (всеки е потенциален престъпник, затова - да криминализираме всяка човешка дейност) и отклоняване на вниманието. Досега не се е чуло идеолозите на „Чисти ръце" да са се отказали от правото си на данъчна и банкова тайна. В същото време сами си признават, че нарушават забраните за надлимитно партийно финансиране.

Нашата партия е заявила/предупредила още през 2001 (например) година: Логичният въпрос е - и какво от това? Политикът си е виновен, ако не е успял да привлече вниманието около проблемите, които повдига. „Аз тогава предупредих" е признание за безсилие - политиката е вземане на решения, а не научно-академична дейност. С назидателен тон и високомерие трудно ще събереш широка гражданска подкрепа.

„Не ме прекъсвайте, аз ви оставих да говорите": Да водиш политически дебати не е като да репетираш пред огледалото. Нито журналистите са длъжни да оставят събеседниците си да правят встъпителни и заключителни изявления, нито събеседниците са длъжни да слушат безкрайни речи и празнословия. Бързата и аргументирана реакция е висш пилотаж, а не ниско възпитание.

 

Най-четените