Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Откъс от "Фашизмът" на Желю Желев

През 1967 г. Желю Желев започва да пише произведението си "Фашизмът". През 1982 г. то е издадено, но 3 седмици след пускането му по книжарниците е изтеглено заради ясната аналогия между фашистката и комунистическата тоталитарна държава.
През 1967 г. Желю Желев започва да пише произведението си "Фашизмът". През 1982 г. то е издадено, но 3 седмици след пускането му по книжарниците е изтеглено заради ясната аналогия между фашистката и комунистическата тоталитарна държава.

* Откъс от предговора на книгата на Желю Желев "Фашизмът: Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм", преиздадена през 1990 г.


... Ние, марксистите, първи в историята създадохме тоталитарен режим, тоталитарна държава - еднопартийна държавна система, изградена чрез насилствено унищожение на другите политически партии или чрез деградирането им до равнището на обикновени казионни организации, подчинени във всяко отношение на комунистическата партия.

Този абсолютен монопол на Комунистическата партия в политическата сфера трябваше закономерно да доведе до пълно срастване на партията с държавата и най-вече на държавния апарат с партийния, вследствие на което начело на държавата и партията се оказват едни и същи лица, притежаващи неограничена и безконтролна власт, както и на всички по-ниски нива на държавната и стопанска йерархия - членове на партията.

И за да бъде стабилна и непоклатима тази политическа система, абсолютният монопол на държавата и партията, на партията над държавата, или по-точно на партията-държава, този абсолютен монопол трябваше да се разпростре от надстройката върху икономическата база на обществото.

Трябваше всичко да се превърне в държавна собственост - едрата частна собственост по пътя на експроприацията, дребната - чрез насилствена, кървава, сталинска колективизация.

Когато този процес на одържавяване на собствеността бива завършен, тоталитарният режим е напълно изграден. Така се създава комунистическият вариант на тоталитарен режим, който и до ден днешен си остава най-завършен модел на тоталитарен режим в историята и съвременността.

Фашисткият модел, който често е бивал представян като антипод на комунистическия, всъщност се отличава от него единствено по това, че е недостроен, недовършен по отношение на икономическата база, вследствие на което е по-несъвършен и по-нестабилен.

Това може да се изследва дори по вътрешната архитектоника на нацизма и нацистката система, която все пак представлява най-завършеният фашистки режим. Тук абсолютният монопол на партията не се разпростира върху икономическата база или поне върху цялата икономическа база. Последната е представена от частна собственост, различни видове частна собственост, която естествено не поражда импулси към сцепление, цялостност, монолитност, по-скоро обратното - създава нееднородност, хетерогенност, различия, които в критична ситуация лесно прерастват в противоречия.

Монолитна надстройка и разнородна база - такова е несъответствието между политическата надстройка и икономическата база на фашисткия тоталитарен режим. Това го прави нестабилен и недълготраен.

Затова всички фашистки режими загинаха много по-рано от нашите, комунистическите-едни като нацистка Германия и фашистка Италия в пламъците на Втората световна война, други като Франкистка Испания и Саладзаровата Португалия - след войната, тъй да се каже, в мирни условия.

Но фашистките режими не само загинаха по-рано, те се и появиха и по-късно, което показва, че в това отношение те са една жалка имитация, плагиат на оригинала, който представлява истинският, автентичният, съвършеният и завършен тоталитарен режим.

Моят приятел проф. Николай Генчев с присъщото си чувство за хумор винаги когато е ставало думи за фашизма, го е определял като „ранен, несистематизиран, бонвивански вариант на комунизма", а самият Хитлер - като „жалък подражател и оперетъчен герой".

Трябва да кажем, че в тази шега се съдържа зловеща истина. Без да оневиняваме в каквато и да било степен палача и людоеда Хитлер, трябва да признаем, че в сравнение с палача Сталин, той е същинско джудже - даже и това е слабо като образно сравнение. Палачът Сталин би могъл да носи своя колега в джоба си.

Ще спомена само две цифри, които говорят по-красноречиво от всякакви доводи и разсъждения за принципно различните възможности на двата вида тоталитаризъм. До началото на Втората световна война - 1 септември 1939 г. - Хитлер е избил по-малко от 10 хиляди души. Както се досеща читателят, тук влизат жертвите от „нощта на дългите ножове" (30 юни 1934 г.), когато биват избити опозиционно настроените ръководители на СА, както и цялата оцеляла либерална опозиция, „стъклената нощ" („кристал нахт", април 1938 г.), когато са извършени антиевропейските погроми, за които е написана толкова много литература...

Към същата дата - 1 септември 1939 г. - Сталин е избил не по-малко от 10 милиона. Някои автори твърдят, че тази цифра е към 15 милиона, но няма да спорим за това, тъй като в случая не е толкова важно. Важното е, че става дума за различие, което не се изразява в проценти (единият убил с толкова процента повече от другия), не се измерва и в кратности (толкова пъти повече от другия), става дума за различие, което се изразява с математически порядъци, т.е. за величини, с каквито се борави в космологията, астрономията, модерната физика...

Другият факт се отнася до жертвите от войната.

Германия, която воюва в няколко десетки страни на Европа и Африка, и претърпява пълен военен разгром от обединените сили на съюзниците, дава между 7,5 и 8 мил. жертви, като тук, естествено, влизат и жертвите, които мирното население дава в тила, Съветският съюз, който влиза във войната близо две години по-късно, дава над 30 милиона жертви.

За да скрие своята негодност и провала си като пълководец, Сталин докато беше жив, признаваше 7 милиона жертви, Хрушчов призна 20 милиона, в момента според съветската публицистика жертвите са до 32 милиона. Има автори, които са на мнение, че тази цифра може да стигне и до 40 милиона.

Наистина, тук различията не се изчисляват в математически порядъци, но четири-пет пъти повече жертви при положение, че по-късно си влязъл във войната и не си воювал в толкова много страни както държавата-агресор, това косвено също говори за далеч по-голям палачески размах на завършения и по-съвършен тоталитарен режим.

Но може би, нищо друго не говори така красноречиво на тази тема, както отсъствието на каквито и да било опити да бъде свалено чрез военен преврат съветското ръководство за това, че е изправило страната пред военна катастрофа през цялата 1941 и 1942 година.

Защото историята на 20-тия век не познава такова страшно предателство спрямо собствения си народ и страната, каквото правят Сталин и неговото Политбюро.

Избиването на командния състав на армията, пълното занемаряване на военното материално-техническо снабдяване, демонтирането на отбранителните съоръжения по западната граница, престъпно-пренебрежителното отношение към многобройните предупреждения на разузнавателните служби за предстоящото нападение срещу Съветския съюз, струпването на огромно количество немски дивизии в непосредствена близост до съветската граница, светкавичното нахлуване в Съветския съюз и пленяването до края на 1941 г. на близо четири и половина милиона съветски войници - всичко това в края на 1941 г. и началото на 1942 г. изправя Съветския съюз пред пълна военна катастрофа, когато Сталин е бил принуден посредством каналите на Берия да иска сключването на мир с Хитлер, чрез посредничеството на цар Борис.

Обстоятелството, че дори при тези катастрофални за страната условия съветските генерали не направиха нито един опит да свалят екипа на Сталин, показва само в какъв дълбок политически и идеологически колапс се намира общественото съзнание при завършения тоталитарен режим, какъвто бе тогава съветският.

При аналогични обстоятелства немските генерали, макар и безуспешно, на 20 юли 1944 г. се опитаха чрез преврат да свалят Хитлер и неговия режим. В Италия, година преди това (на 25 юли 1943 г.) военните начело с маршал Бадолио успяха да арестуват Мусолини и да отстранят фашистката партия от властта. И в единия, и в другия случай това беше възможно, защото немските и италианските генерали произлизаха от имуществените класи, което означава, че в гражданската област имаха под краката си почва и то в най-важната сфера на обществения живот-икономическата.

Те имаха собственост. На практика това означаваше, че ако заговорникът пропадне, ако с него се случи най-лошото, неговото семейство няма да умре от глад, няма да загине, родът му няма да бъде затрит.

 

Най-четените