Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Мама ми купи днес...

Искам парички за сладолед...
Искам парички за сладолед...

Освен огледало на пропиляно в дрънкане време, майчинските форуми са извор на трогателни народопсихологични характеристики. Ако потърсиш аргумент за това защо е толкова важно да се получават, макар и нищожни, детски надбавки, можеш да попаднеш на подобни: "преди като получавах, те си стояха в картата и си купихме телевизор за другата стая - и сега ми е гот..."

Тези, които не са открили полезната възпитателна функция на гледането на телевизия превръщат сумата за детски надбавки (35 лв.) в други материални придобивки (половин чифт хубави обувки, анцуг) или хранителни продукти (кило деликатесна луканка, 35 кофички кисело мляко).

Разбира се, че не бихме искали да сме иронични към най-бедните майки, които съвестно си търсят работа, и за техните деца тези пари - както и вдигането им - са наистина жизненоважни (друг е въпросът колко от тях наистина искат да работят).

В полупроведения протест на 1 октомври в цялата страна обаче, сред исканията на родителите беше не само "помощите" да се увеличат на 50 лева, но и да отпадне подоходният им принцип на получаване, т.е. - да има за всички. Сред мотивите е, че от тях се възползват повече циганчета, а български семейства, чийто доход на член надвишава прага от 350 лв. със стотинки, са ощетени.

Това кара хиляди майки в няколко тематични групи във Facebook да натискат ожесточено Caps Lock-а, за да изпишат всички мелодраматични клишета за държавата - от "мащеха" до "убийца" - добавяйки наизустеното "ние плащаме данъци". (Затова в някои европейски страни като Испания например детски надбавки се получават под формата на намаления от таксите, които ще трябва да платят според годишната данъчна декларация).

Ясно е, че в най-бедната страна на ЕС детските надбавки е редно да се запазят. Но и подоходният принцип на получаване. НАП и НОИ трябва да засилят контрола кои родители имат право на тях. Защото излиза, че по равно взимат хора на наистина нищожна заплата и такива, чийто работодател ги осигурява под 350 лв, но им дава в плик още хиляда. И те не смятат за нередно да си събират надбавки за телевизор... С биха ли ги прехвърлили на някоя дарителска сметка?

Някои родители изтъкват, че по-добре нищо, отколкото малко, добавяйки, че всъщност най-добре надбавките да са 500 лева. Освен че е фантасмагорично, колкото и жестоко да звучи, за никого няма да е от полза помощите да са десеторно по-големи, тъй като тогава ще стане като със закона "Харц ІV" в Германия. За доста хора ще е по-изгодно да си стоят вкъщи, получавайки социални помощи, отколкото да работят. И спекулата у нас с подобна политика ще е грандиозна.

Тези, които пък още не са родили, заплашват, че няма да го направят, докато помощта от държавата не доближи сумата за реалната издръжка за дете... Това е като да родиш не от обич, а само защото някой е гарантирал, че ще осигури храната и памперсите (и джобни за кафета, докато се мотаеш с количката из парка).

На фона на парадния тон, с който родители обявяват, че децата им ядат и акат и това струва маса пари, се откроява тоталната неангажираност към едни други нужди на децата - образователните.

От коментарите около темата за надбавките излиза, че отглеждането на дете е свързано най-вече с яденето и облеклото и драматизирането на трудността на осигуряването им е доста смешно - освен ако не държиш то да вечеря два пъти седмично в суши ресторант и още от родилното да се облича като Харпър Севън Бекъм...

Какъв е по-големият проблем дори на бедна страна като България - липсата на средства за задоволяване на най-елементарни физиологични нужди или пренебрежението още от най-ранна детска възраст към интелектуалното стимулиране? Което в крайна сметка ще направи детето човек, а не това дали носи джинси Armani или износва тези на братовчед си.

Открай време протестите на майките са свързани конкретно с парите, които получават или не лично. И много рядко с неефективната среда, в която попада детето около навършването на втората си година.

Затова предпочитам да протестирам за вдигане на нивото на заниманията в държавните детски градини. За да съм сигурна, че ще чуя от детето си вечер три нови елементарни думи на чужд език, а не три нови обидни, които никога не се употребяват у дома, но то ги е запаметило по време на явно неконтролираните игри от немотивираните възпитателки. Английският в детските заведения да стане задължителен, а не свободно избираем допълнително платен курс, сякаш е екзотичен език, който ще се наложи да ползваш само ако корабокрушираш на някой остров.

И не защото допълнителните 20 лв., освен таксата, са кой знае какъв разход или пък нямаме време да учим децата си на най-семплите неща, на които ще ги научат в минутките по английски в детската градина. Обикновено хлапетата се бунтуват, когато си даваш вид за твърде големите очаквания към тях, докато вливането на допълнителните курсове в общия процес на работа им създава едновременно по-формална, но и не толкова натрапчива стимулираща среда.

Дори като добре осигурен родител и аз в края на месеца опирам до едни петдесетина лева назаем, но големият ми страх не е, че тригодишният ми син ще поиска десерт или играчка, които няма да мога да му купя точно сега (и каквито някои деца никога не получават). А че ще спре да иска книгите за Франклин - оная досадна костенурка, която държи на старото си одеяло...

 

Най-четените