Намерих те... | webcafe.bg
Webcafe

Намерих те...

Елица Николова 18.01.2012, 11:33 (обновена 27.02.2012, 14:06)
Фейсбук

Снимка: © Getty Images

Фейбсукът на най-добрия ми приятел

Когато чух хрипавия му смях, мъчейки се да откъртя емблемата на един мутренски мерцедес, трябваше да се стресна, но усетих как вселената ми е пратила съучастник. Седеше зад мен с обичайната си култова за 90-те хип-хоп шапка и за пръв път го виждах доволен. Момчето, което вечно се шляеше озъбено на света, готово да подиграе всяка проява на чалга кич. Особнякът в света на клишетата.  

Кимна ми да вървим без да си даваме хулигански вид към най-близката тъмна уличка и, пъхайки с трепереща ръка емблемата в джоба си, знаех, че това е един от онези редки случаи, в които просто тръгваш до някого и - бум - приятели сте. Аз - 16-годишна, угнетена от мафиотския лайфстайл на връстничките си смотла, той - с една глава по-нисък от мен автентичен пройдоха от центъра на Велико Търново.

Не попита какъв е случаят около тая емблема, но вероятно ме беше виждал да подтичвам по баира нервно, докато някой от клонингите на деветдесетарската борческа мрежа ми правеше серенада от колата си в движение - защото ме смъмри: "Да му бяхме нарязали гумите..."

Живееше в типична за Търново горда къщурка на един хвърлей от главната улица и когато минавах оттам, инертно се пускаше в отегчената ми разходка. Бяха времена на пози и превземки, а той като че ли беше единственият наоколо, на когото можеш да кажеш: - "Искаш ли да се мотаем?" - "Да, искам". Но вече огладнял от марихуаната, първо имаше план да се наядем някъде без пари.

Способен бе и най-сърдитата сервитьорка да убеди, че има право да седи на тая маса колкото реши, защото дълго след угощението ни с пица висяхме на по една кока-кола и чакахме да мине още един познат и още един, които оставяха кой колкото дребни има след доза смях на ръбатите му лафове, за да съберем за сметката.

Даваше вид на човек, който никога няма да играе по формулата "университет-професия по специалността-семейство-деца" и въпреки че аз тайно се мамех по това, алчно се друсах с онова прекалено-хубаво-за-да-е-вярно чувство, което оставят такива хора - като най-мръсната жилка в музиката на любимата ти рок група.

Нямаше кой знае какви мечти, но и нямаше да се приземи в долината на компромисите, вечеряйки вкъщи пред телевизора след тежък работен ден, който винаги ще струва повече отколкото ще получи.     

И двама искахме да сме пилигрими - но ако неговата идея за свещено място беше по хипарски лишена от конкретни контури, моята се изчерпваше със СУ. Когато му казах, че са ме приели, той ме загърби с думите "Това беше то" и никога повече не го видях - заета да се съобразявам с живота такъв, какъвто е.

Десетина години по-късно трия нелепите новогодишни честитики в кутията със съобщения във Facebook и стигам до почти истеричното "Намерих те", изписано с главни букви и сто удивителни. Колкото и пъти да съм се сещала за него, не съм предполагала, че се е предал на общуването чрез социалната мрежа, която ползвам само за работа и я разбирам само в тази й част.

Слава богу - след мелодраматичните препинателни знаци следваха две-три ругатни, от които ми стана ясно, че оновa лютиво момче си е останало същата свободна скица, и за пръв път кликнах на рикуест за приятелство с удоволствие. Усещането си беше като в онази нощ, в която вселената ми го спусна.

Сега си приказваме всеки ден - макар да си даваме сметка, че чатът ни е като да си инжектираш по принуда озон, който да изкарва натрупната отрова от тази десетгодишна липса. "Нали пак ще си лафим?", пита по детски той - пънк версия на бачкатор в Лондон, но не знам дали да му обещая - пренавита работохоличка в София, и нещо между гадже и домакиня, страхуваща се и от носталгията по слободията, и от идеята така да си уредя живота, че да вечерям сьомга с прекрасния си мъж пред убийствената си плазма.

Лошото на призраците от тийнейджърството е, че си даваш сметка как някъде по трасето на житейските си експерименти си изцедил капка по капка съпротивителната си сила срещу клишетата. А смелостта ти не е инструмент да бъдеш щастлив, а да бъдеш щастлив като всички.

И докато най-добрият ми приятел крещи от Лондон как всичко ще бъде както преди, с ужас гледам как хилядите фейсбук жители лайкват послушно мъртвата позьорска онлайн действителност, изяла онова живо приятелство, в което се блъскаш със 170 км/ч.

Сигурно е временно състояние - но може би и на такива моменти разчитат лоу кост компаниите.

Oще: facebook  социална мрежа 


Още от Общество

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Най-коментирани

Стани автор

Моливче
Изпрати текст

Изпращайте материали по темите, които ви вълнуват. Ако ни харесат, ще ги публикуваме след редакция в рубриката "Стани автор". Не публикуваме текстове, съдържащи обидни или нецензурни твърдения, квалификации, расистки определения или заплахи.