При написано черно на бяло „последен чек 6,25 часа" и присъствието ми на софийската аерогара в 6,20 си мислех, че пак успях да хвана последния влак, ама - не...
Защурах се по гишетата, скимтейки „Хора, тук съм, навреме съм, чекирайте ме..." Представителката на „Еър Франс" беше отшумяла някъде в глобалното пространство и докато 30 минути я чаках да се върне, изслушах всички повиквания за моя полет.
Хвърлях искри, ноздрите ми издишваха огън, проклинах държава, система, даже себе си и на финала - безсилна и яростна, с презаверен билет и всякакви наново платени такси - си взех кафе и зачаках да отминат двата часа до следващия полет.
Като всеки, уважаващ себе си българин, излязох навън да пуша. Ранната софийска утрин с обещаващото слънце изобщо не оправи настроението ми. Все още бях готова да късам жива плът със зъби, когато усетих приближаващ се до мен човек. Пуснах в действие периферното си зрение и - що да видя - една циганка, понакуцваща, с типичната за етноса попреведена походка, бавно, провлачено, опитваща се да събуди жал...
Ей сега ми падна! Имам се за толерантен човек, но в този миг загърбих всички евроидиотщини и зачаках с настървение жертвата. Видях се като на кинолента с бликащ от очите ми гняв, с потръпващи от мерак за физическо насилие пръсти... Изчаквах търпеливо да доближи максимално и да започне познатите рефрени: "Нямам пари/дай ми цигара/не съм яла от три дни...„
"Мойто дете, имаш ли огънче да ми услужиш", чух и се обърнах се бавно към гласа. Привела глава над цигарата си, циганката изобщо нямаше намерение да проси. Съсредоточена да разпределя тютюна в хартията, почти не ме погледна. Искаше само огънче, за да запали собствената си цигара.
Зинах. Като не му върви на човек, това си е. Бях готова да унищожавам, а наместо това й подадох услужливо огънче (щото ние, пушачите, сме солидарни). Запали и се запъти към мястото си. Чак сега забелязах, че си има място. На три крачки от мен, на пейка пред автобусната спирка. Беше си разположила найлоновата торба (традиционна) и няколко броя пресни "Труд" и "24 часа".
Мислите ми плъзнаха по две писти - на едната продължавах да плюя срещу целия хаос в сбърканата ни държавица, а на другата мислех за циганката. Хитрушата, как не ми даде шанс да си излея сутрешната отрова. Както си затъвах бавно и сигурно в негативизъм, отново чух същия цигански глас: "Момиче, искаш ли цигара?"
Е, сега вече почти гласно казах "Хлъц". Погледнах към пейката. Усмихната, циганката подаваше кутия цигари. „Гледам, че имаш още кафе, пък не палиш друга, та реших, че са ти свършили. На, земи, запали, ако нямаш!"
Като я гледах такава ведра и добронамерена, не ми оставаше нищо друго освен да благодаря учтиво и да се ухиля. Забравих за недоумиците в страната, за допълнително платените такси, за ранния (почти смъртоносен) час на денонощието и насочих вниманието си изцяло към тази широка циганска душа, която искаше да ми услужи.
Всичко беше абсурдно - прашното шосе с тътрузещия се автобус, угриженият бизнесмен с нахакан в ухото си блутут, влачещите се разнокалибрени куфари навътре и навън от чакалнята и... яркото слънце над усмихнатата циганка на пейката.
Взрях се в нея - чиста, спретната, с посивели коси, груби ръце и жив поглед - на някои можеше да се стори налудничав, но за мен си беше жив. Поседях малко стъписана, сетих се за предстоящите два часа чакане и я приближих. Приклекнах до нея, извадих своята кутия цигари и й отвърнах:
- Не, благодаря, имам. Ако искаш, запали от моите.
- А, не, не ща. Аз си имам.
Така се заговорихме. На 71 години, вдовица, продава вестници всяка сутрин, после ходи на църква. Слушах я и си мислех ак успява да се усмихва, да се радва, да има мечти. Да усеща пълнокръвно малките неща, да е истински доволна и благодарна, че среща слънце, чува птици, посреща и изпраща сезони и пътници.
Обявиха моя полет. Взехме си довиждане топло, пожелахме си стандартните неща. И аз повлякох куфара си към залата. Преди да вляза се сетих, обърнах се и се провикнах:
- Как се казваш?
- Леля Дафинка съм аз. Тебе как те викат?
Казах й името си, а тя добави:
- Ще се моля за теб. Не се притеснявай! Той ни помага...
Запътих се заредена към гишетата. Бях простила на всички, за всичко. Тази беззъба циганка успя да ме усмихне за целия ден. И сега, като се сетя за нея, ми става ведро и слънчево.
Хубави хора има в страната ни. Незлобливи, неискащи всичко тук и сега, немрънкащи. Моля се за повече такива Дафинки. Циганки, българки... Има ли значение?!
