Новият президент на Иран Хасан Рухани направи дългоочаквания си дебют на световната сцена, когато изнесе речта си пред Генералната асамблея на ООН.
Бившият президент Махмуд Ахмадинеджад, демагогът-предшественик на Рухани, бе заздравил глобалната си репутация от трибуната на ООН с тиради, които безпогрешно предизвикваха скандали и показно напускане на залата от западни и израелски делегации.
Въпреки че Израел предсказуемо не присъстваше този път, САЩ бяха представени от зам.-посланика им в ООН - сериозно подобрение на посещаемостта спрямо предишни години.
Самата реч на Рухани не беше особено запомняща се с ораторски постижения
Новият ирански президент трябваше да крачи по тънко острие - едновременно да звучи подходящо агресивно за родната аудитория - и за политическия елит в Иран, ръководен от аятолаха - и паралелно с това да прави помирителни жестове към международната общност, която изгаря от желание Техеран да прекрати осемгодишното си плъзгане към изолацията.
Имаше искрен оптимизъм около новата администрация на Рухани и надежда, че той ще подобри отношенията си с Вашингтон, което би довело до облекчаване на сериозните санкции срещу страната му.
Твърде е рано обаче да се прецени дали изказванията на Рухани са били първи предпазливи стъпки към дипломатическо сближаване. И все пак има три основни неща, които са важни в речта му.
Засега не се очертава решение на проблема с ядреното оръжие
Рухани отстояваше непроменената позиция на Иран, повтаряна многократно и от Ахмадинеджад, че Иран няма интерес към създаването на атомно оръжие и не представлява заплаха за света.
Това е позиция, която някои страни - конкретно САЩ и Израел - приемат доста скептично, и можем само да се чудим какво друго ще развее като илюстрация за иранското вероломство израелският премиер Бенямин Нетаняху, когато изнесе своята реч пред ООН на 1 октомври.
Рухани се надява правителството му и Вашингтон да успеят да достигнат до „рамки", в които да преодолеят различията си, но „липсват особени индикации какви отстъпки биха били необходими от двете страни".
Той изглежда отхвърли и подозрението върху иранската ядрена програма като произлизаща от "войнствени групи за натиск" - отправка донякъде към неоконсервативните кръгове във Вашингтон, които призовават за военни удари и смяна на режима в Техеран. Това може да звучи донякъде като извъртане, но реално е в тона на аргументите, които "по-умерените" иранци ще продължават да употребяват.
Тоест, тезата, ме Вашингтон може и да е склонен на драстични стъпки, но американското население няма голям интерес от сблъсъци с Иран, точно както в момента има сериозна опозиция срещу военна намеса в Сирия. И трябва да признаем, че това е доста сериозно дистанциране от досегашното заклеймяване на "Великия сатана Америка".
Най-окуражаващият знак на атомния фронт е, че и Обама, и Рухани са поверили преговорите на най-важните си дипломати - американския държавен секретар Джон Кери и иранския външен министър Мохамед Джавад Зариф. Последният е прекарал голяма част от кариерата си в ООН и е сериозен и уважаван преговарящ, което засилва надеждите за позитивен завършек.
Има много усилия в бъдеще, които ще трябва да бъдат положени, преди да се стигне до споразумение, но ако сегашните преговарящи не успеят да го постигнат, трудно е да си представим, че въобще някой би могъл.
Призракът на революцията
Ислямската република, както охотно признават дипломатите й, е идеологическа държава, пропита с повече от тридесетгодишно съчетание от шиитска идеология и революционен ляв жаргон.
Въпреки че носи тюрбана на религиозен деятел, Рухани не би стоял ненамясто на американски семинар за дипломанти, тъй като използва редовно фрази за преобладаващия и доминиращ "дискурс" в международната политика, "хегемонските" амбиции на глобалния Север и заблудата на противопоставянето "център/периферия".
Това е език, който режимът много тачи и е любим на върховния водач - аятолаха Али Хаменей, който поддържаше подобен тон в обръщението си преди година пред Движението на необвързаните държави в Техеран. Но сега, след като Западът вече е информиран за "структурното насилие" - термин на Рухани - което санкциите му налагат върху иранското общество, дали ще размисли? Не търсете отговора при Грамши.
Реториката е важна
Речта на Рухани надали е изненадала много хора, но в нея ясно личеше стремеж към по-помирителен тон. Критиките към Израел не включваха изрази от рода на "ционисткият враг". Нямаше дори следа от по-укорителните филипики* на Ахмадинеджад за естеството на Холокоста.
По-интригуващо е, че Рухани повтаряше в рамките на изказването си две фрази, които присъстваха и в речта на Обама по-рано същия ден - и двамата отбелязват важността на "взаимното уважение", като едновременно с това настояват, че ерата на "играта с нулев резултат" в геополитиката е приключила.
Обама и Рухани може и да са използвали тези два израза с противоположни цели, особено в случая с "нулевия резултат" - Иран укорява САЩ, че обмисля едностранно намеса в Близкия изток; САЩ пък са настръхнали от иранската подкрепа за сирийския режим, който отчаяно се бори до последно. И все пак двете страни очевидно се чуват една друга.
Сега остава само да си зададем въпроса: кога те наистина ще започнат и да разговарят.
* филипика - яростна, изобличителна реч, както и едноименно произведение на Демостен
