Как Бате Пере помогна на двама български студенти - стопаджии да си тръгнат от Македония | webcafe.bg
Webcafe

Бате Пере: Само турците нямат претенции към Македония...

Ивайло Динев 07.10.2010, 10:42 (обновена 07.10.2010, 11:47)
Лъвове

Снимка: © Дневник

Лъвовете на скопския бул. Гоце Делчев така и не видяхме

Ту си удрях главата леко в прозореца на югото, ту залитвах към двете раници от лявата ми страна. Движехме се със страшно висока скорост като се има предвид годината на производство на тази кола от времето на Тито. Бате Пере целеше дупките по пътя като за рекорд.

Постоянно щракаше нещо зад мен, сякаш от амортисьорите, които поемаха цялата тежест от лудото каране на шофьора. Отстрани на пътя се изнизваха високи гористи планини и хълмчета. В подножието им - необработваеми поля, навяващи тъжен спомен. Тук-там белееха минарета, а под тях керемидите на поредното албанско село по пътя от Охрид към Скопие.

Ачо се опитваше да поддържа разговор, въпреки умората от петчасовия неуспешен стоп в най-голямата жега. Скоро нагазихме в историята и политиката, които тук на Балканите си вървят ръка за ръка от край време.

- Знаеш ли кой е най-добрият приятел на нас, македонците? Не са сърбите, гърците или бугарите... А турците.

- Защо? - попита Ачо не дотам учудено. Вече започваше да схваща манталитета на тукашните хора.
- Защото - продължи Бате Пере - само те нямат претенции от Македония, а вие - бугарите и сърбите и гърците, искате да разкъсате нашата държава.

Докато продължаваха с репликите усещах, че в последно време едвам издържам подобни разговори на сериозна тематика. Бях прегорял. Цяла една година в университета се занимавах със студентски протести, дискусии, съвети, ректори, декани. Накрая усетих пълно разочарование от хората и се заканих да спра активните си действия от следващата година.

Повечето студенти лесно залитаха към формации и групи с крайни мотиви, в които не виждах много смисъл. Други се опитваха по всякакъв начин да се изсмеят на активността ти, сякаш си тръгнал до луната с перка на гъза.

От своя страна хората от ръководството, хората с власт, показваха пълна ленивост, когато ние - студентите, искахме от тях да са по-активни, докато в същото време те ни манипулираха, за да придърпат към себе си по някой лев отгоре от държавните пари.

В Тетово имаше няколко университета. Забелязах табелите им, докато се движехме по главния булевард на града. Дали заради изтощението, но улиците, сградите и хората ми се виждаха страшно гнусни.

В града беше просторно и скучно. Не се отличаваше нищо, освен стърчащите по средата на пътя високи лампи. Тетово бе албански град кажи-речи. Самите албанци отдалеч се познаваха със своите криви мургави  глави и тъмните си очи. Бате Пере ни каза, че тук ще потърси един албанец, с когото работят заедно.

- След войната албанците се социализираха (честно, не очаквах да започне да използва подобни думи, но явно не беше толкова прост нашият спасител) и започнаха да работят с нас, започнаха да дружат с все повече македонци. Е, сега с тоя албанец.. То ние само работим заедно... Нали разбираш, няма начин. Трябва да работим заедно. В една държава сме, но иначе хич не ми харесват.

Ачо му подхвърли казаното от единия ни стоп от Битоля до Ресен. За бъдещата Велика Албания, на което Пере като попарен подскочи от малката седалка, но този път не от преминаване през поредната дупка.

- Пичка им майчина на шиптарите! Мани го тоя кво ти говорил! Да ми лапа х.я! Тва му кажи. И не по 3-4 деца правят, а по 10! Пичка им матерна! Знаеш ли те как живеят. Раждат детето и го оставят ей така, на съдбата. Според тях те сами трябва да си оправят пътя още от малки. За това и повечето са по други държави на гурбет.

Приближихме един сервиз, при който спряхме. Пере отиде да оправи спуканата гума. Ние с Ачо не говорихме много, на мен ми беше неудобно да мълча в колата, пък когато останем само двамата да говоря, сякаш не искам да общувам с Бате Пере. Затова предпочитах през цялото време да си мълча, прегърнал раницата с полузатворени очи.

Тръгнахме към някакво близко село до Тетово, там живееше албанския колега на Пере. По пътя минахме първо през македонско село. Пере ни предопреди да наблюдаваме портите на къщите тук, а след това портите в албанското селище.

Нямаха разлика с българските. Ниски, почти метър - метър и половина, от тънка стомана, боядисана в зелено, понякога в червено или синьо, както бях свикнал да ги виждам на моето село, по крайните квартали на родния ми град, по старите квартали на българските градчета.

Въпреки че селото беше македонско, пак се белееше джамия, която или сега се застрояваше или се ремонтираше, защото светеха нови пластмасови ПВЦ прозорци с останали все още по тях лепенки от фирмата производител.

След няколко уцелени дупки по изтънчения път и кратки българо-сръбски (македонски) псувни първото нещо, което видях в албанското село бе движещото се старо колело, а на него масивен стар албанец с дамаджанено шкембе, бели мустаци, елече и потури.

Приближихме едно подобие на магазин, където имаше отбивка, и обърнахме колата, след което Пере спря успоредно на една остечка към която заостри поглед очаквайки албанския си колега. Минаващ старец, който явно познаваше Пере, подвикна нещо, сякаш казваше да влезе навътре в улицата към къщата на колегата. На нашия човек не му се виждаше добра идеята. Вместо това излезе извън колата и се облегна на предната врата. Зачакахме.

Имаше разлика между това село и предишното. Тук повечето порти бяха високи над 2 метра и бяха изградени от камък и цимент. Бате Пере подвикна, че го правят, за да не им се виждат жените на албанците. 

След 10-15 минути изникна един на вид сериозен мъж - беше на стотина метра от нас. В дясната си ръка носеше черно куфарче. Беше облечен с черни панталони и бяла риза. Беше мургав и с черна коса. Бате Пере веднага скочи в колата като ожилен и подпали към него.

Къщата му беше невероятна - поне отвън. На двора зеленееха най-различни видове храсти, треви и цветя, които извиваха грациозни по нежно измазаните стени на къщата. Някакво дете притича към колата ни, загледа вътре в нея, отмина и се подпря на задния капак, където Бате Пере и албанецът си говореха нещо и разглеждаха бели листове от куфарчето.

След излишното мотаене на Бате Пере в опит да улучи правилния път за включване в магистралата към Скопие и двамата с Ачо се почуствахме все по-близо до завръщане в родината. Нито аз, което е обичайно, нито той, говорехме. Въпреки че не карахме югото, но самото пътуване ни изморяваше.

Слънцето не спира да пече в очите ти. Бате Пере засили класиката и скоро видяхме отдалеч гордия кръст, извисяващ се над Скопие. С жарка македонска страст Пере започна да обяснява, че този кръст много бъркал в очите на шиптарите, ама нищо не могли да му направят. Той едва не проплакваше докато поглеждаше ту него, ту пътя.

- Ех, Боже, ех кръсте. Как светиш през нощите.. Наше светиньо!

Големите сини очи плуваха в мокро. Бате Пере ви ставаше все по-сипматичен, навярно и на Ачо, навярно би станал и на всеки друг. Закара ни до самата гара, въпреки че живееше в началото на града. Казахме му, че не сме решили какво да правим. Накъде да тръгнем.

Чудехме се с Ачо дали да не хванем някой влак за София, но не знаехме цените. В крайна сметка Бате Пере ни закара до близката закусвалня и ни каза да си изберем каквото искаме, да имаме поне какво да хапнем. Да не ни остава гладни. Видях едно хлябче с кренвирш в него и казах на Пере, че искаме по едно от тях. Попита ни какво ще пийнем. Аз избрах йогурт, Ачо кола.

Бате Пере купи по две закуски и по един йогурт и кола. Ръкувахме се. Пожела ни успешно връщане в България. Сбогувахме се и се качи в югото. Може би за последен път видях Бате Пере.

Надявам се да ги има в повече хората като него, защото човечеството се нуждаеше от тях, най-вече бедните студенти стопаджии.

Oще: бате пере  бугари  македония  македонци  пътуване  студенти 


Още от Общество

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Най-коментирани

Стани автор

Моливче
Изпрати текст

Изпращайте материали по темите, които ви вълнуват. Ако ни харесат, ще ги публикуваме след редакция в рубриката "Стани автор". Не публикуваме текстове, съдържащи обидни или нецензурни твърдения, квалификации, расистки определения или заплахи.