Убиец на 15 | webcafe.bg
Webcafe

Убиец на 15

Мария КасимоваМария Касимова
22.08.2017, 17:55 (обновена 25.08.2017, 13:43)
Наргиле

Снимка: © Gettyimages

Откакто едно дете на петнадесет години уби друго на единадесет, се опитвам да си спомня какво съм правила аз на тази възраст. Единадесет навърших през 1980 година. Същото лято, няколко месеца преди рождения ми ден, имаше олимпиада в Москва. Баща ми беше командирован там, а аз му бях поръчала да ми донесе ракета за тенис и голямо плюшено мече Миша. Донесе ми и двете.

На петнадесет години имах гадже, с което се целувахме и натискахме. Репетирах всяка вечер в театъра на Двореца на пионерите, учех сериозно, слушах италианска музика и най-драстичното нещо, което направих със себе си, е че отидох на студено къдрене по време на учебната година.

Не се давам за пример - детството ни през осемдесетте беше съвсем друго. И да, в него също имаше детски престъпления, макар и не толкова често и толкова необяснимо безпочвени. Не искам и да размахам пръст и да обявя на всеослушание всички виновни за това, че поредното дете убива поредното дете - държавата, обществото, липсата на ценности, интернет, медиите, училището, улицата, родителите, оскъдицата... Това вече го играхме на няколко пъти.

Всъщност всеки път, когато едно дете посяга, за да убие човек и когато едно дете посяга, за да убие друго дете. Задаваме си едни и същи въпроси - къде загубихме връзката, как така, кога го допуснахме, къде са институциите... Корим се, говорим по телевизионни студиа, пъчим се с изказвания, слагаме си провисналите физиономии на притеснени-за-бъдещето-на-нацията-граждани и алармираме в следващите три дни. Трите дни на чудото, дето ще отмине. Трите дни, в които всяка магия се превръща в реалност. И всяко престъпление става пореден номер на папка в някое полицейско управление.

Аз наистина не знам какво точно се е случило в онзи асансьор в бургаския средностатистически квартал. Не знам за наргиле ли е бил спорът, довел до извадения нож, не знам първа ли е била срещата на двете деца, не знам наистина ли три хиляди приятели е имало убитото момиченце във фейсбук, не знам за какво са си говорили, какво са планирали и защо в крайна сметка е станало всичко.

Знам само, че едно дете вече го няма. Знам, че животът му е изтекъл през един трисантиметров разрез в гърлото, направен с плахата сила на едно непораснало момче. Знам... не, иска ми се да вярвам, че това момче изобщо не е очаквало това да се случи. Иска ми се да вярвам, че си е представяло, че ще сплаши, ще се направи на мъж, ще види реакцията на внезапно демонстрираната си мощ. Иска ми се да вярвам, че малкото момиче е мислело да пуши наргиле от онова детско любопитство да пробваш някакви „големи неща", което понякога стряска възрастните с упоритостта и безсрамието си. Иска ми се да вярвам, че цялата тази ужасяваща, кървава история е резултат от едно огромно, неконтролирано и набързо развихрило се детско объркване, детски страх, а не просто логично развитие на някакъв вид човешки взаимоотношения на невръстни хора.

Защото на петнадесет не си съвсем невръстен - напълно наясно си какво е и колко струва човешкият живот и би трябвало ясно да съзнаваш, че не разполагаш с правото да го отнемаш. Би трябвало - и на единадесет, и на петнадесет - да знаеш, че споровете се решават с разговор, а не със сила. Някак се очаква, че след като самостоятелно се движиш в града, менажираш огромно количество контакти в социалната мрежа и имаш сравнително нормална среда, няма как да губиш човешки облик за времето, в което един асансьор се движи между етажите.

Бях в пети клас, точно на единадесет години, когато едни мои съученици навиха две от най-простоватите ни съученички срещу няколко стъклени топчета да се съблекат чисто голи и да се оставят да бъдат изследвани „на живо" в апартамента на единия от тях. Самите момичета не бяха насилени - съзнателно и без никакво чувство за срам преди и след това те обстойно бяха демонстрирали сексуалните си телесни подробности и бяха оставили съучениците ни да ги „изпробват". Когато случаят се разбра, се вдигна истинска училищна подводна патардия. Подводна, защото на инцидента, обяснимо за онова време, не се даде гласност. И патардия, защото така или иначе всички със седмици говорехме само за това.

Момчетата, измислили тогава „схемата", бяха от добри семейства на често отсъстващи родители. Възпитаваше ги улицата, по-големите батковци и личният детски опит на проби и грешки. Двете момичета пък идваха от семейства, където боят беше единствения начин за комуникация. Биеха ги майките и бащите им, те се биеха със сестрите и братята си, родителите им се биеха помежду си, а всички бяха готови да се бият с всеки, дръзнал да им направи забележка. Бащите им псуваха на воля, майките им кълняха, заканите за убийства се размятаха за всичко - „ще те убия гад мръснаааа, ела да си изядеш скапаната чушка, че ще й я навра в... на майка ти", крещеше веднъж гологлавият татко на едната от балкона си на седмия етаж и огласяше квартала с пикантния си речников запас.

Преживявах и премислях дълго тези думи, защото у нас никога не ги бях чувала. Съученичката ми обаче, дъщерята на онзи баща от седмия етаж, чоплеше семки от потната си длан, скрита под балкона на първия етаж и през смях ми правеше знак да мълча. Твърде дълго беше живяла в този филм на ужасите, за да се усъмни изобщо, че има и друга реалност, където подобни думи и отношение се приемат за престъпление.

Днес онези момчета са мъже с биографии. Нито един от тях не стана престъпник или лош човек, за късмет. Едното от момичетата вече е баба на две деца (беше още на тридесет и шест, когато стана баба за първи път), а за другото (онова със семките) нищо не знам. Тази тяхна история обаче маркира всички ни тогава, за цял живот. През годините често се сещам за нея. Отново и отново я преживявам, всеки път с опита от порастването и помъдряването си. И сега, като възрастен човек и майка, си давам сметка, че в онзи апартамент тогава е можело да се случи и нещо много по-ужасяващо. Като убийство например. Което, пак за късмет, не се случи...

Децата притежават една особена жестокост. Всички сме я усещали и сме се опитвали да я култивираме така, както е била култивирана нашата собствена жестокост от нашите родители. Някак си сме вярвали, че сме се справили. Така, както са вярвали, сигурна съм, родителите на това петнадесетгодишно момче, което от онзи ден нататък ще носи в детските си спомени и този как се прерязва нечие гърло. Каквото и да кажем днес, ще е чесане на езиците.

Защото първото и най-важно нещо, което е трябвало да се случи, а не се е случило, е някъде в домовете на тези деца. Може би някой не е отделил достатъчно внимание, за да отговаря на детските им въпроси. Някой е предпочел детето му кротко да седи в социалната мрежа, вместо на коленете му и да рови из непознатите си три хиляди онлайн контакта, вместо да прави прически с косата на мама. За някого е било по-лесно да не знае какво се случва в живота на сина или дъщеря му, защото в неговия собствен вероятно нещата не се случват така, както му се иска. Изглеждало е някак, че всичко е наред, че децата растат и всичко в самотния им живот тече подредено и сигурно, обмислено и по детски чисто...

Въпреки това не бих осъдила тези родители. Единственото, което мога да направя, е на свой ред да се попитам какво и колко пропуснах да направя за своите собствени деца. Да се вторача в очите им днес, докато още не е съвсем късно, и да потърся в тях изпуснатите въпроси, изтърваните лоши емоции, излъганите очаквания, мъчителните страхове, преглътнатите обиди. Да се опитам да поправя поне малка част от това и поне по-голяма част от себе си.

И да се надявам искрено, да се моля дълбоко и суеверно да кърша пръсти в жестокото време, в което живеем, децата ни да спрат да се превръщат в убийци.

Oще: 15-годишно дете уби 11-годишно момиче  бургас  възпитание  деца  нож  родители  социални мрежи  убийство в меден рудник  убийство на дете 


Още от Общество

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 20.05.2011, 17:21

4 peta_wawa | 23.08.201716:44

Дрън-дрън, по-добра съм от вас, и децата ми са по-добри от децата ви, и родителите ви и ви съдя, да, а накрая казвам че не ви съдя.
Това е статията, ако може да се нарече статия Объркан.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 24.06.2016, 09:31

3 sevtopol | 23.08.201714:20

Мария, нали знаеш, че съдът трябва да се произнесе относно вината на това 15-годишно момче? И че дотогава никой не може да му лепи каквито и да било етикети? Ти си длъжна да знаеш това. Иска ми се да вярвам, че си написала този материал "по принцип", малко в стил "съчинение по картинка", без да влагаш никаква предварителна присъда в думите си. Дано да е така.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 06.03.2016, 11:35

2 deaf | 23.08.201711:04

От статията:

"Въпреки това не бих осъдила родителите."

МОЛЯ?! какво?
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 18.03.2011, 09:26

1 explorer | 22.08.201719:14

Според мен въпроса къде да се напушат е бил в контекста на "какво следва". Преди два дни на другия край на същия град един младеж се върна с колата си 20 метра назад, за да ми държи сметка, как съм пресякъл. Нещо в стил бургаски батка. Е, осъзна, че няма как да си превиши правата, но отношението е видимо.
Дано органите си свършат добре и компетентно работата и дано Мария да се окаже права, но като гледам как деца избиват десетки души планомерно, не ми остава друго освен да се моля на Господ.
   

оценка

+0 -0

Най-коментирани

Стани автор

Моливче
Изпрати текст

Изпращайте материали по темите, които ви вълнуват. Ако ни харесат, ще ги публикуваме след редакция в рубриката "Стани автор". Не публикуваме текстове, съдържащи обидни или нецензурни твърдения, квалификации, расистки определения или заплахи.