Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Ние сме децата на прехода

Не можете да ни разберете. Няма и нужда.
Не можете да ни разберете. Няма и нужда.

Ние сме родените през 80-те. Ние сме и гръбнакът, и сърцето с троен байпас, и дробът с цироза и задръстеното с претенции дебело черво на България. Ние изтеглихме най-късата клечка от кесията на времето. Не видяхме точно какво е комунизъм, не разбрахме точно какво е демокрация. Преходът свърши.

Ние си вдигнахме гащите. Учихме какво е утопия и заживяхме в антиутопия. Бяхме чавдарчета, после станахме корпоративни мишленца с баджове, вместо сини връзки. Мениджъри на неуправляема система. Изградихме се като личности в буря от технически прогрес и морална деградация.

През деня се подигравахме на чалгаджийте, вечер ревяхме на Софка. Знаем всичко за всеки и нищо за нас, освен, че искаме да бъдем себе си. Но не знаем как. Ходехме боси и щастливи, играехме на народна топка и с най-голяма сила целехме тези, които харесваме.

Сега не можем нито да ги уцелим, нито с думи да им признаем. Страх ни е, че ще ни преметнат нещо. Но сме на токчета и пием розе. Горди клетници. В душичките Чернобил, в стомасите био пеперудено-водораслен безглутенов екстракт. Издъвкахме стотици дъвки "LOVE IS..." и пак не разбрахме какво е любов. В мола на чувствата имаше прекалено голям избор и се объркахме жестоко. Мечтаехме за "корекомски яйца", а като пораснахме си купихме зловещи уреди за варене на яйца без черупки.

Сдобихме се с излишна пластмаса, която ни обеща по-лесен живот, а ни зароби да се грижим за нея. Отидохме за половинка в живота и се върнахме с половинка сърце и кило кренвирши от смлени чувства. Ревем с емотикони за умрелите ни музикални идоли, но всъщност ревем за изгубената ни пуста младост. За ония моменти на пейките в някое училище, когато целият свят беше в краката ни, защото срещу нас седеше любовта на живота ни и си говорехме за "Зеленият път".

Един черен вадеше злото там, после ние го пребихме на Руски паметник. Щото България е над всичко. А България е под всичко и не мисли да мърда. Избрахме да останем. И пак се преебахме. Щото и другите останаха. Решихме да протестираме и да ги изметем. Изметохме надеждите си. Те останаха.

Имаме каузи. Извън тях - живот, насечен от паузи. Щото се мислим за вечни. Комуникация - нула, претенция - 100. Обичта я продаваме с клаузи. А адвокатите ни са безнадеждници, завършили с "500 марки и едно прасе". Наивни и лицемерни идеалисти от модерни офиси сме ние.

Деца на цветята, мечтаещи за слънце и чиста вода, а получаващи химически тор. Фалшиво щастливи. Бог ни каза да нямаме други идоли освен него, ние им сложихме хаштаг и ги последвахме в Instagram.

Не можете да ни разберете. Няма и нужда. Не се оплакваме, изповядваме се. И продължаваме напред.

 

Най-четените