Начален гонг на мача.
Двата психологически субекта дислоцират физическото си присъствие в центъра на ринга, където започват активно да реализират агресивно-инвазивната линия на своя моментен поведенчески статус, нанасяйки си тежки удари в една от най-уязвимите области на човешката анатомия - главата.
В тези начални минути Кубрат Пулев издава подсъзнателно прикривания досега синдром на провинциална малоценност и респект към противника, демонстрирайки на жестомимично ниво чрез неточните движения на ръцете и сковаността на краката своята несигурност на ринга. Докато Кличко стои авторитарно стабилно и сигурно, движенията му са физически икономични, изчистени от излишен жестомимичен брак и театрален мелодраматизъм.
Пулев решава да компенсира чувството си на несигурност със стратегически рискова и хаотична активност в инвазивен план, целяща бързо намиране на конкретни фактологични аргументи в полза на неговата повече емоционална, отколкото рационална убеденост, че е способен да победи. Това отваря полета за контраатаки в защитата на Пулев, които Кличко умело използва, за да реализира пълния спектър на деструктивния ефект от своите удари.
Един от ударите попада право в целта и запознава Пулев с безотказността на действие на гравитационните закони, изпращайки го на близка среща с пода. Българският боксьор бързо се изправя и с гротескно иронична театралност, заставайки в балетна стойка на един крак, демонстрира своето неглижиране на постигнатия от Кличко нокдаун. Но Кличко светкавично затвърждава постигнатия плацдарм на доминиращо поведение в мача, като с едно круше принуждава Пулев отново да изпробва действието на гравитационните сили върху себе си.
Това поредно падане има повече психологически, отколкото чисто физически измерения за Пулев. Той изправя тялото си, но не и духа си. Затова неслучайно, след като се изправя, започва да търси клинча. В тези все по-чести клинчове започва да има образно красноречива символика на вътрешно безсилие и изчерпаност в опитите на Пулев да се задържи на краката си.
Вербалната подкрепа на публиката в залата не е достатъчна, за да върне съпротивителните сили на българина. Напротив даже - колкото е по-акустично силна тя, толкова е по-трудно поносимо нейното въздействие върху психиката на Пулев, вменявайки му тежкото бреме на исторически отдавна изгубената национално - патриотичната кауза.
Така освен на бой, Пулев е принуден да носи и на свръхочакванията, които той не може да оправдае с оглед развоя на мача. В този смисъл - Пулев е нокаутиран и пада, смазан под тежестта не толкова на противниковите крушета, колкото под непосилното бреме на националните комплекси за малоценност, които са му медийно вменени.
Накрая той пада, смазан и под тежестта на болезнено нокаутиращата истина, че ако Кличко прощава грешки, то България - не. И коментарите след мача, независимо дали са положителни, или отрицателни, доказват именно това - че в този двубой противник на Пулев не е Кличко, а българският робски манталитет, който е по-непобедим, по-безмилостен и по-тежка категория от всеки шампион по бокс в историята.
