Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Как един фен гледа Григор Димитров

"Много често споря с приятели на живо и във фейсбук. Не разбирам как може да си фен на някого, и след серия негови неуспехи да спреш да вярваш в таланта му, да се откажеш." Снимка: Getty Images
"Много често споря с приятели на живо и във фейсбук. Не разбирам как може да си фен на някого, и след серия негови неуспехи да спреш да вярваш в таланта му, да се откажеш."

Днес се събудих относително рано. Зная, че Григор играе първия си мач на турнира в Шанхай. Зная, че никога досега не е минавал втори кръг, но съм обнадежден. Опонентът му е някъде към 50-и в ранглистата и очаквам мачът вече да е приключил.

Не беше. Играеха трети сет. Григор беше загубил първия, Харисън водеше с 4:2 в решителния. Веднага закрещях, разсъних се бързо... Големият боец си пролича и в тайбрека спаси не един, не два, а три мачбола... Спечели двубоя, погледна към небето, прекръсти се, а аз ръкоплясках у дома...

Помня как започна всичко.

Беше месец февруари, годината беше 2009-а. Кучешки студ. Събуждах се с кафе и серия псувни относно зимата, студа, кишата, влагата, относно всички неща, които не обичам. Компютърът беше включен, четях новини в някакъв сайт. И там видях, че някой си българин, тенисист, е победил в три сета Томаш Бедрих (б.р. на турнира в Ротердам).

Браво, казах си, някой българин някъде прави нещо добро. Тогава нямаше специализирани сайтове за тенис и нямаше как да зная, че след победата над Бердих Димитров ще срещне Надал. Е, разбрах в деня след мача, че е загубил, но му е взел сет. Цял сет. На гения Надал.

След мача с Рафаел Надал Григор Димитров влезе в световния топ 400. И така започнах да следя мачовете му, играта му.

Може да се каже, че израснах израстването му заедно с него. Заради него научих основните правила в тази игра, научих се да различавам гейм от сет, както се казва.

Това е общото при всички любови – лични, професионални, пристрастяващи. Влюбеният разделя живота си на два периода – преди и след влюбването. То, влюбването, се превръща в религия, а влюбеният става най–верен последовател, неин поклонник, неин слуга, неин роб... Така се случи и с мен.

Това е ирационална, луда, ненормална, прекрасна, тъпа, космическа, повод за шеги от страна на приятелите ми, повод за напивания, крещения, любов.

След като се пристрастих, вманиачих в това да гледам как Григор играе тенис, веднъж и завинаги разбрах любовта, обсесията, манийността на заклетите футболни фенове към любимите им отбори, или към някой конкретен играч.

Понякога му се сърдя с дни. И изобщо „не му говоря“. Не отврям сайтове, не следя ранкинг, опитвал съм се даже да не гледам мач, когато играе. Тотално неуспешно. Понякога го ругая с речник, на който би завидял и сръбски втородивизионен футболист. Понякога си казвам, че повече няма да го гледам, ама никога.

Така, гледането. Много, много важно нещо. За мен е ритуал.

Гледам как играе Григор сам, абсолютно сам. Пробвал съм и с други хора, не е същото. Всяко чуждо присъствие ме дразни – дразни ме как човекът до мен седи, как гледа – ту с недостатъчен плам в очите, според мен, ту с леко отпусната стойка, как така отпуснато тяло, докато Григор играе? Не искам да се мига, да се диша, луда работа...

Това лято бях в Чипровци и на Мастърса в Синсинати изгоних от стаята й, от дома й, една близка приятелка, изгрубях. Догледах мача сам, после се извиних.

Месец и нещо преди това бяхме с брат ми по работа в Маями, САЩ. Много важна работа. Пиеса, която ние сме написали се поставяше от американски екип в рамките на голям театрален фестивал. Огромен пробив, личен, професионален.

Бяхме поканени да консултираме последните репетиции, и да гледаме премиерните представления. И жестоко се изпокарахме, защото на Уимбълдън Григор играеше срещу Федерер, и аз казах, че ще отидем в театъра след като свърши мачът. Брат ми се разсърди, с право, последваха обвинения, нападки. Аз си знаех – няма да мръдна, докато не свърши мачът. За добро или за лошо мачът беше кратък, Федерер победи, и ние не закъсняхме за репетиция.

Като гледам мачовете му, все едно съм на футболен мач.

Крещя с пълно гърло „Давай, Гриша“, окуражавам го, карам му се, подигравам се на съперниците му, насърчавам го. Живея на последен етаж, шести, веднъж видях във входа съседка от третия етаж, която ме пита бил ли е, или е паднал, чула, че викам, но не разбрала точно...

Ненавиждам ранното ставане, кошмарно ми е, но заради негови мачове и съм ставал адски рано, и не съм си лягал, пропускал съм уговорени срещи, ако мачът почне със закъснение, тръгвал съм си от партита, от срещи с приятели.

Зная наизуст резултатите от всичките му срещи с големите съперници като Надал, Федерер, Джокович, Мъри.

Помня как се запознахме.

През април 2015 година бях в Хасково, в родния му град. Там всяка година се провежда най-големият в България национален фестивал за дебютна литература – Южна пролет. Моят първи роман беше номиниран. Но не това е важното.

В деня на награждаването разбрах, че буквално за няколко часа Григор ще е в града, защото ще получи званието „почетен гражданин“. Веднага отидох на мястото – малък тенис корт, препълнен с публика, адски много хора и отвън, кордон от полицаи.

Снимах отдалеко, много се ядосах, че не ми е добра камерата на телефона, и реших, че трябва да стигна до него. Отправих се към най -близкия полицай, не знаех точно какво ще му кажа, и от устата ми излезе следното: „Здравейте от Нова телевизия съм, пратиха ме да отразя събитието, но на един паркинг ми разбиха колата, откраднаха ми камерата, и ако не заснема кратко интервю с телефона си, ще ме уволнят.“

Полицаят ме пусна, озовах се в центъра на малкия тенис корт.

Григор, кметът на града, майка му, учителката му по литература, журналистка от друга телевизия, камери, и аз... Кметът говори дежурни думи, учителката се умилява, журналистката ми казва, че телевизията, в която работи е платила, за да снима, кой съм бил аз, имам ли акредитация...

Разбрах, че нямам време. Застанах между кмета и Григор, и му казах, че съм тук заради него, не съм от никаква телевизия, че е страхотен играч, и че искам да се запознаем, и да се снимаме, ако може. Той се усмихна, и се съгласи. Снимахме се, казах нещо грубо на журналистката, минах покрай полицая, благодарих му, той отговори, че нямало нищо, нали сме хора, малко ми стана съвестно, но целта оправда средствата.

Вечерта романът ми спечели голямата награда на фестивала, аз си гледах селфито с Григор, и бях щастлив.

Два пъти е играл в София, и двата пъти не успях да го гледам. През ноември 2015-а бях в Беларус, имаме там с брат ми ангажимент към Националния им театър, в наш спектакъл влизаше актриса по заместване...  А през 2017, през февруари, когато спечели турнира, бях в САЩ на турне с един от спектаклите си.

Не се ядосвам, вярвам, че ще съм сред публиката на някой от големите турнири, и той ще го спечели.

Много често споря с приятели на живо и във Facebook. Не разбирам как може да си фен на някого, и след серия негови неуспехи да спреш да вярваш в таланта му, да се откажеш.

Не съм устроен така, не мога. Изстрадвам всяка негова загуба, но никога, никога, никога, дори за секунда, не съм спирал да вярвам в това, което един ден ще стане факт – Григор Димитров ще оглави световната тенис ранглиста. Ще я оглави и ще остане там немалко време. Всичко друго, както се казва, е от Лукавия.

 

Най-четените