Аз не съм политолог (и никога няма да бъда, както би изпял Кирил Маричков), но не мога да не отчета все по-честата и все по-емоционалната употреба на думата "популизъм" и производните й в публичния дебат и медиите.
Странно защо от известно време тя е станала обидна, използваш я, когато искаш да засегнеш някого. И което е най-странното, използват я, когато искат да обидят някакви нормални и здравомислещи консервативни хора.
Ето, в една сравнително кратка статия за последните избори в Австрия думата "популизъм" и нейните производни бяха използвани цели шест пъти, включително и в словосъчетания като "десни популисти" и "популистки демони". При това статията не е полемична, нито е някакъв политически памфлет, а най-обикновен информационен текст.
И още. В ляволибералната риторика "популист" като обида върви редом с "фашист". Като в детската градина. Ако не ти харесват пъстрите демонстрации на хомосексуалистите по градските улици - фашист. Ако се обявиш за ограничаване на злоупотребите със социални помощи - фашист. Ако кажеш нещо против малцинствата - фашист. Ако изразиш малко по-емоционален патриотизъм - фашист. Ако застанеш в защита на вярата и църквата - (православен) фашист. Ако покажеш носталгия към живота в България преди 1944 - (монархо) фашист.
Но какво да се чудим - заглавия като "Келясало Титовско псе" бяха характерни именно за "Работническо дело" през 50-те, там се говореше за "подлоги на световния империализъм", които точат гнойни лиги от злоба пред успехите на социализма. Тъй че какво по-различно да се очаква от съвременните представители на тази школа. Обидите са техен професионален стил.
На изборите в Австрия се случи това, че хората предпочетоха пред баналните приказки на социалистите за нови работни места и чудеса в икономиката, простичката платформа за справяне с имигрантския проблем.
По тази причина спечелилите партии бяха наречени "популисти" като всички подобни на тях в Европа. И нарочно ги нарекоха "популисти" по такъв начин, че прозвуча обидно.
Какво е популизъм и защо започнаха по смехотворен начин да наричат точно десните партии популистки? Може би защото на теория популизмът е метод на противопоставяне, на определяне на нещо като "народ" и насочване на енергията към всичко друго, което не е "народ". Но извън академичните дефиниции, днес под "популизъм" се разбира такова политическо поведение, което е насочено към най-широките и непретенциозни в културно отношение електорални маси.
Популизмът обещава неща, които сам знае, че е невъзможно да се изпълнят, но разчита, че така създадената чрез тях розова перспектива, ще увлече с романтиката си "обикновения човек" и ще го доведе до урните с правилната бюлетина в ръка.
Е, откъде накъде при това положение точно десните партии да са популистки? Значи, не са популисти социалистите с идеите си за "все по-нарастващото благосъстояние на трудещите се" и с обещанията за все по-щедро преразпределяне на несъществуващи блага. Не са популисти и либералите с тяхната "социална държава", с "края на историята" със съвършенството на либерално-демократичния строй, който трябва да обхване цялото глобално село и да научи глобалните селяни на толерантност и мултикултурализъм. Не са популисти те, ами нещастните десни.
И забележете: не просто десни, но и консервативни. Долавяте ли еволюцията на понятията? Щом десните са популисти, а консерваторите минават за десни, то очевидно консерваторите са популисти. Или направо фашисти - какво ще си играем! Днес все по-често и все по-целенасочено наричат консервативния човек фашист.
А всъщност консервативният човек е едно твърде кротко и разбрано същество.
Той е много по-толерантен от либерала, просто не е толкова креслив. Ако го попиташ: "Ти какъв си, от кои си, от левите или от десните?", той вероятно ще махне с ръка, ще каже: "Абе, я ме остави на мира!" и ще отиде да върши някаква работа, в която вижда истински смисъл.
Консервативният човек не се увлича от модерните дрехи и модерните идеи, защото е скептичен. Той често е носител на онова, на което му се вика "бабешко възпитание". Разговаря нормално и свободно и ако го поканиш по телевизията, ще каже същото, което би казал и в компания на маса.
Консервативните хора са много, но е трудно да бъдат представени политически, защото не обичат да се сдружават. Те рядко членуват в партии или в други подобни скупчвания за общи действия. Не дават подкрепата си веднъж за винаги, а само дотогава, докогато онзи, на когото са я дали, я заслужава.
Консервативният човек би подкрепил всяка политика, в която види смисъл, и всяка партия, в чиято искреност повярва.
Дори да не повярва докрай в искреността на партията, защото това често е невъзможно, ще провери нейните възможности да изпълни онова, за което говори. Такъв човек е консерваторът и днес политическите субекти, които са се заели да го изразят и представят, минават за консервативни. И тях наричат все по-често "популисти".
Какво популистко има в това да се обявиш за справяне с имигрантския проблем? Това е реален проблем, не са социално-икономически фантасмагории. Между другото, слава Богу, че ни заляха имигранти, защото можеше да е война, епидемия, природно бедствие или друго някакво отрезвяващо и повдигащо морала събитие.
Имигрантите са криза, а кризите сплотяват.
Когато живее в благополучие, когато не е застрашен от външни фактори, човек омеква, престава да цени това, което има, губи своя хъс за борба, забравя истинската солидарност, защото ближният му не е другар в боя, от когото зависи живота му, а в най-добрия случай весел сътрапезник в изискан ресторант.
Опитът на едни други хора да проникнат в нашия дом ни стресна. И виковете на либералите, че тези хора не са други, отекват напразно, защото всички виждат, че те са. Да оставим настрана дали са по-добри или по-лоши, по-цивилизовани или по-изостанали, с повече или с по-малко права - те просто са други. И бидейки други ни дават повод да изтупаме от прахта общия знаменател помежду си.
Имигрантския проблем прокара ясно забележима граница и всеки може да види кой от коя страна се намира. Така най-сетне се роди европейският патриотизъм - идея, пред която има голямо бъдеще.
Тази идея обезсмисля страховете, че възходът на националистите в много държави ще доведе Европа до състояние, подобно на онова между двете световни войни. Няма да я доведе.
По-скоро ще превърне Европейския съюз в нова Римска империя за ужас на Русия и Съединените щати, които и двете имат своите амбиции и претенции към това наследство.
Достатъчно е Европа да институционализира своя обща външна политика и да създаде своя армия – неща, които отдавна трябваше да се случат, но сега процесите ще се ускорят. Тогава понятия като "патриотизъм" и "национализъм" ще придобият ново и ясно съдържание: европейски патриотизъм и европейски национализъм.
Защото какво е патриотизмът? Да се чувстваш различен, а не еднакъв. Различен от Америка (и от Англия, ако пожелае да отплава към Америка), различен от Русия, различен от Азия и различен от Африка. Твоята различност поражда самочувствие и уважение към другия заради неговата различност. Осъзнаването на различността е здравословно състояние, а не "популизъм".
Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
