Едвам издържам икономическата криза, но очаквам тя скоро да свърши. Искам мерки срещу кризата, но да не съм потърпевш. Това казва българинът според национално представително проучване на Институт „Отворено общество", огласено в четвъртък.
Над 60 на сто от гражданите у нас определят положението в страната като нетърпимо, но 58% очакват скоро да изплуваме. Очакват стабилизиране или повишение на доходите в рамките само на година. Почти всички българи са съгласни, че антикризисни мерки са нужни. И спрямо октомври са три пъти по-информирани за мерките на кабинета, но и са вече три пъти по-недоволни от тях.
Населението е напълно разделено между одобрението и неодобрението - 31% ги одобряват, 30% - не ги одобряват, 25% казват, че никакви мерки не са взети, а 14% не са информирани. Всъщност хората оценяват това, което се говори като мярка, и което още изобщо не е влязло в действие.
Очертава се пълно единодушие между народ и управление. Народът стене от кризата и иска мерки, но не е готов да ги понесе. Управлението му говори за мерки, но не те или не са по същество, или не се прилагат, защото народът не иска или не може да ги понесе.
Липсва санитарен минимум на социална солидарност за предприемането на мерки по същество. Колкото повече хора засяга една мярка, толкова по-малка е подкрепата за нея. Затова идеята здравните вноски да се плащат от държавните служители, които са незначителен процент от населението, е подкрепяна от 60% от хората.
Докато намаляването на доходите е масово нежелано. 82% не са съгласни доходите им да бъдат свити дори само с 5%. (А с много повече бяха орязани заплати и пенсии даже в съседни на България страни.) Едва 13% от българите биха се подложили на сериозни лишения като мярка за излизане от кризата. Най-жертвоготовни са избирателите на ГЕРБ и „Синята коалиция", както и хората с по-високо образование и тези в активна възраст.
Колкото по-бедни са хората, толкова по-големи песимисти са за изход от кризата и за необходимите мерки за преодоляването й. Дори и най-богатите са раздвоени какво да се прави. А средната класа по песимизъм е близо до най-бедните, не до по-богатите. Най-бедните и средната класа като цяло са „за" премахването на плоския данък.
Социалната база за търпимост към реформи е сякаш структурно обусловена. Заедно с Румъния и Латвия, България е сред страните с най-голямо социално разслоение в рамките на ЕС, според „Евростат". Тя е сред страните с най-бързо свиващо се вътрешно потребление, сред тези с най-бързо спадащ индекс на индустриалното производство и с едни от най-ниските размери на социални трансфери от БВП. Страната ни е с най-ниската производителност на труда не само в евросъюза (едва 30% от средната за 27-те членки), но дори с по-ниска от тази в Македония.
Всичко това не само не осигурява социална база за реални антикризисни политики, но може отново да ни върне към политическата метафизика на прехода - бърза ерозия на доверието в управлението и очакване на чудо като решение на проблемите и като нов политически проект.
41% все още трайно смятат, че при Бойко Борисов страната се развива към по-добро, сочат данните на „Отворено общество". Но броят на хората, които смятат, че тя са развива по-лошо отпреди се удвоил само за 5 месеца - от 15% през октомври 2009 г. на 33% през март 2010.
За мнозинството българи постижение номер едно на кабинета е борбата с престъпността, но пък вече 31% смятат, че няма напредък в нито една управленска сфера. И първи приоритет за мнозинството в условията на криза не е сигурността и правораздаването, а доходите, работните места и здравеопазването.
Понеже народът не е готов да подкрепи реални мерки, а премиерът - да престане да бъде харесван от народа заради реални мерки, всички ще чакат неволята. И ако нещата не се оправят от само себе си, народът ще разлюби идола си и като нищо ще си потърси ново политическо чудо.
