Селото, което няма да изчезне | webcafe.bg
Webcafe

Селото, което няма да изчезне

Христо Узунов 27.11.2015, 19:52 (обновена 01.12.2015, 17:33)

1 от 15 снимки Назад Напред

водеща, киселчово

Снимка: © Христо Узунов

На няколко километра от българо-гръцката граница почти изоставеното село Киселчово отново намира сили, за да продължи съществуването си (ГАЛЕРИЯ)

Безбройни са селата и махалите, намерили защита сред величествените гънки на Родопите. Планината ги е приютила и се е превърнала в дом за жителите им. И макар да са рожби на една майка, всяко от тях си има своя неповторима съдба.

Някои села като Модрен отдавна са изоставени и само опустелите им къщи напомнят, че и тук някога е имало живот, а други - като Киселчово - са твърдо решени да не се предават и продължават борба за съществуването си.

Животът в смолянското село Киселчово, разположено едва на няколко километра от границата с Гърция, не се е променил особено от времената, когато конските сили са били само за конете, а земята е била основният източник на препитание.

Днес никой не си спомня историята на селото, но според легендите то е създадено преди има-няма 4 века от занаятчии, работили в султанския дворец в Истанбул.

Останките от древната крепост "Калето", разпилени по скалите над него, говорят, че местността е била населена в още по-стари времена. Времена, за които човешката памет е къса.

Много вода от близкия Киселчовски водопад е изтекла оттогава. Годините са се сменяли, загивали са империи, появявали са се нови граници. Селото обаче си е оставало все там, край красивото ждрело на река Черешовска.

В началото на 70-те години, когато за граничните зони на Народна република България са важели специални правила за пребиваване, повечето от местните жители са насочвани към близкия град Смолян.

По това време градът е в разцвет, а управата има амбицията да увеличи жителите му до 10 000 души. Ето защо всеки заселил се в Смолян киселчовец получава парцел в него.

Изкушението е голямо и много от местните напускат родните си места.

Някои обаче остават. За тях връзката със земята е по-силна от всичко и те продължават скромното си битие далеч от градските хоризонти. По това време земеделието е единственият поминък на селото. Местните си спомнят как всеки квадратен метър се е обработвал от тамошните структури на ТКЗС, а от плодородната земя никнат овошки и зеленчуци. С горчивина обобщават, че сега повечето обработваеми земи са се превърнали в гори.

80-те години внасят смут в иначе спокойния селски живот. В ход е "Възродителният процес", а по-голямата част от населението на Киселчово принадлежи към българската мюсюлманска общност... "Възраждането" не минава гладко - отказвайки да сменят имената си, много хора са подложени на тормоз от комунистическата власт. Стига се и до трагични инциденти.

Киселчовци все още се сещат за 106-годишния дядо, който до смъртта си разказвал за побоя, нанесен му от милицията през онези смутни времена.

Днес всичко това е забравено. Киселчово отново е онова спокойно село от миналото. Дори по-спокойно. След политическите промени населението му се е стопило още повече и в момента постоянните му жители са едва 14 души.

Средната им възраст е два пъти по-голяма от Христовата, но това не им пречи да посрещат с усмивка несгодите на селския живот.

А тук той е много специфичен. Киселчово е едно от последните села в България, което все още не е "облъчено" от мобилните оператори. GSM-комуникацията все още е мечта, а обхватът - нулев. Работят само изпитаните във времето домашни телефони.

Единствената връзка на селото с останалия свят е тесен асфалтов път, който е стар, но за сметка на това достатъчно лош, за да откаже всеки притежател на обикновена градска кола да мине по него.

Оказва се, че през по-голямата част от времето 14-те човека, живеещи тук, трябва да разчитат основно на себе си, за да оцелеят. И те правят точно това.

Единственият тукашен магазин отдавна се е превърнал в част от историята на киселчовския край. Хлябът се кара три пъти седмично с микробус от съседното село Могилица, а останалите продукти се доставят с него, но само след предварителна поръчка. Научени от суровите условия, които животът в планината предлага, местните винаги са запасени с продукти за поне 2 седмици.

През останалото време, когато микробусът с провизиите отсъства, киселчовци разчитат на 70-годишния Недко Кокаров или просто "Кокара" - той е човекът, готов винаги да се притече на помощ и да услужи с нещо. Когато в началото на годината свлачище отнася част от пътя на селото, Кокара веднага се отзовава, пали малкия си джип и в продължение на няколко дни снабдява съселяните си с храна и лекарства.

Родом от близкото село Арда, днес Кокара е пенсионер. С жена му Милка живеят в родната й къща в Киселчово и заедно отглеждат зеленчуци в парника си. Двамата се чувстват щастливи, че обитават този край и никога не са мислили да го напускат.

Разказва, че докато е работел като електротехник, са му предлагали апартамент в Пловдив, но твърдо отказал.

"Родното място на човек му е най-обичаното", отсича с усмивка той.

Един поглед към киселчовската природа е достатъчен, за да осъзнаем думите на Кокара. Разположено на дълго огряван от слънцето южен склон, селото е обградено от драматични скалисти върхове и вечнозелени борови гори.

Всяка една от 50-ината къщи е изградена от традиционния за района дялан камък и идеално се вписва в околния пейзаж.

От близките ниви често се дочува хлопането на чанове - там спокойно пасе стадо овце, а когато слънцето припича, киселчовските баби се събират на раздумка по пейките на мегдана.

Тъй като с кола може да се стигне само до началото на Киселчово, основното транспортно средство тук са катърите и мулетата, които умело изкачват криволичещите пътечки край къщите. На една от тях срещаме възрастен човек, запътил се нанякъде със своето четирикрако МПС.

Това е Рупеца - тръгнал е да нагледа градината си, но с радост отделя няколко минути, за да похвали плодородието на тукашната земя. "Каквото посееш, все расте", разказва той и добавя: "Ако искаш нещо вкусно, сам трябва да си го произведеш".

Привечер, когато слънцето се скрива зад острите върхове, планинският климат, до този момент едва забележимо издаващ присъствието си, се настанява с цялото си величие над притихналите къщи. Захладнява осезаемо и всички вечерни дейности се извършват близо до трапезата, където най-добре е да попаднете в компанията на бай Хашо и неговата чудесна домашна ракийка.

Пенсионираният миньор е работил в урановите мини край Смолян. Неблагоприятните условия там са причина всичките му колеги вече да не са между живите. Отишли са си от различни заболявания, а единственият "дефект", който бай Хашо получава е накуцването.

Също като Кокара, така и бай Хашо предпочита идилията на селския живот. Притежава апартамент в смолянския квартал Райково, но както сам казва, "живее ми се на спокойствие - без да ме занимават".

Веднъж месечно ходи до града, за да си напазарува, а през останалото време се грижи за 114-те си овощни дръвчета. И за джибрите.

Вечерта преваля и бележи началото на новия ден в Киселчово. А той, както се убедихте, не е като този в другите населени места от подобен калибър. Масовото обезлюдяване, обрекло не едно и две български села на забрава, е на път да подмине това място.

Лъчът надежда проблясва преди няколко години с появата на писателката Мона Чобан, заменила бляскавия Париж за пасторалния пейзаж на Родопите.

Създаденият от нея арт-център връща живота на Киселчово. Благодарение на него, доскоро никому неизвестното село вече има своите постоянни посетители от различни краища на страната. Появата на булка от Япония е само едно от многото любопитни събития, които разнообразяват иначе монотонния живот на киселчовци.

Напук на печалната тенденция, изсмукваща живота от нашенските села, писателката организира и доброволчески лагер. Участниците в него през това лято успешно реставрират 100-годишна къща и отново я превръщат в място, годно за обитаване.

Да, на няколко километра от българо-гръцката граница, на територия, населена с едва 14 души, едно малко село продължава да се бори за правото си на съществуване.

И макар до него да не достига нито един читав път, местните жители и техните приятели от страната доказват, че има ли желание и воля, броят на изоставените села в България може да бъде намален.

 

*Още от фоторепортажите на Христо Узунов можете да видите на Facebook-страницата на "Изоставената България"

Oще: архитектура  без обхват  българо-гръцката граница  българско село  възродителен процес  граница  дялан камък  земеделие  изоставената българия  история  киселчово  колективизация  комунизъм  комуникация  могилица  народна република българия  родопите  родопско село  селско стопанство  смолян  фоторепортаж  христо узунов 


Още от Репортаж

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 01.08.2011, 19:58

2 Anton | 29.11.201508:58

Страхотно село, невероятна природа. Много земни хора. Служих в една от близките застави. Що гроздова изпихме в хоремага... Още "чувам" родопската гайда огласяща склоновете нощно време и песента от устата на родопчаните. Никога няма да го забравя това село.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 20.11.2010, 20:35

1 Георги Тотев | 28.11.201512:54

Пляскане поклон
   

оценка

+0 -0

Най-коментирани

Стани автор

Моливче
Изпрати текст

Изпращайте материали по темите, които ви вълнуват. Ако ни харесат, ще ги публикуваме след редакция в рубриката "Стани автор". Не публикуваме текстове, съдържащи обидни или нецензурни твърдения, квалификации, расистки определения или заплахи.