На 14 април 1970 година екипажът на "Аполо 13", който се състои от Джим Ловел, Джон Суигърт и Фред Хейз, е във втория ден на мисията си на път към Луната.
По-рано в контролния център в Хюстън отговорникът за комуникацията с капсулата (CAPCOM) Джо Къруин е съобщил, че космическият кораб е "в много добро състояние", и се е пошегувал с екипажа, че "тук долу си умираме от скука".
Третата мисия за кацане на Луната от известно време е извън интереса на обществото.
"Хората се бяха отегчили", припомня си вече 89-годишния Джим Ловел пред журналиста на БиБиСи Ричард Холингам в обширен материал посветен на най-катастрофичната лунна мисия в историята.
"Публикации за "Аполо 13" имаше на страниците с прогнозата за времето - това беше всичко", казва още Джим.
55 часа и 46 минути след началото на полета, екипажът приключва телевизионното си предаване на живо до Земята. Тримата астронавти са разходили зрителите на туристическа обиколка из командния и лунния модул. Но това не е следено на живо от никоя от големите американски телевизионни мрежи.
"Медиите не бяха пратили никой в контролния център", спомня си и Сай Лийбъргот, който по това време е на пост зад конзолата за електрически и комуникационни технологии (EECOM). "Журналистите смятаха, че обществото не се интересува, че някой отново ще каца на Луната".
Лийбъргот тъкмо е завършил колежа. Той е сред десетките млади хора - повечето от тях на не повече от 25 години към момента на лунните мисии, които са привлечени на работа в центъра за контрол на мисиите.
По онова време той отговаря за състоянието на основните животоподдържащи системи на космическия кораб "Аполо". Лийбъргот е и герой в новия документален филм, наречен "Контрол на мисията: невъзпятите герои на Аполо".
Идеята пилотираните космически полети да се контролират от обща зала, в която има ясна структура на командване, е измислена от Крис Крафт, който доразвива идеите си при авиационни изпитателни полети. Пред БиБиСи Крафт сравнява контрола на мисията с оркестър, като отделните групи "инструменти" се координират от диригент, или в този случай от директор на полета.
Всички инструкции преминават през командването на полета и се предават на астронавтите от един командир - CAPCOM - обикновено астронавт.
"На земята знаехме повече за космическия кораб и управлението му от самия екипаж", казва Лийбъргот. "Мантрата беше "Решавай проблема". Ние просто бяхме обучени да бъдем дисциплинирани."
Всичко в управлението на полета се прави с цел да се елиминира объркване или неясно вземане на решения. Драмите в контролната зала са последното, което някой би искал.
"Тринадесет", казва тогавашният CAPCOM Джак Лузма, преди екипажът да бъде оставен да си почива през нощта. "Имаме още нещо, което да направите, когато имате възможност - да разбъркате криогенните резервоари".
Тези резервоари, намиращи се в сервизния модул на космическия кораб, са в пълномощията на Лийбъргот. Те съдържат кислород и водород, които се преобразуват в електричество и вода в три горивни клетки - захранващи капсулата и осигуряващи на астронавтите питейна вода.
Рутинната инструкция за включване на перките за разбъркване гарантира, че горивото в резервоарите е правилно разредено, така че да е сигурно, че измервателните уреди измерват количеството му правилно.
Суигърт задейства превключвателите на перките. Три минути по-късно се чува взрив и прозвучава основната аларма.
В контролната зала Лийбъргот е в последния час от осемчасовата си смяна и е първият, който забелязва, че се е случило нещо нередно. "Екраните с данни обезумяха, в контролната зала настана хаос" казва той. "Не знаехме какво се случва".
Тази осемчасова смяна в крайна сметка завършва три дни по-късно.
"Хюстън, имаме проблем", заявява Ловел на центъра за контрол на мисията. "Струва ми се, като гледам през люка, че нещо изтича. Нещо изтича от нас в космоса".
"Когато се случи експлозията, не знаехме какво точно се е случило", припомня си Ловел. "Чак когато видях кислорода да изтича и погледнах таблото с уреди, установих, че напълно сме изгубили кислорода от единия резервоар и той бързо изтича и от другия. Тогава осъзнах, че сме закъсали сериозно".
Докато телевизионните станции се опитват да получат някаква информация, прекъсвайки програмата си, за да предават от центъра за контрол на мисията, директорът на полета Джийн Кранц се захваща с екипа си да "работи по проблема".
Всички в контролната зала са инструктирани да говорят само със слушалки и микрофони, да съберат поддържащия екип и да установят какво не е наред.
"Дори за миг не ми е хрумвало, че може да не върнем екипажа жив", казва Лийбъргот.
Но на 322 000 километра от Земята в космически кораб, който продължава да се отдалечава от нея, Ловел не е толкова сигурен. "Не разполагахме с готови решения как да се върнем или какво точно да направим", казва той.
"Това вероятно беше най-критичният момент на полета, поне що се отнася до шансовете да се върнем на Земята".
Като отговорник за дефектиралите системи, ролята на Лийбъргот е да спаси колкото може повече от оставащия кислород и съответно да осигури запаси от енергия за авариралия космически кораб.
Стратегията му, която включва аварийна процедура, предвидена в случай на отказ на горивна клетка, е да започне да изключва почти всичко възможно в космическия кораб - което би намалило натоварването на единствената оставаща функционална горивна клетка.
"Задачата беше да се поддържа горивната клетка в командния модул достатъчно дълго, за да могат астронавтите да влязат в лунния модул и да задействат системите в него", казва той. "И точно това направихме, в много подредена систематична процедура, която поддържаше горивната клетка функционираща".
Горе в космоса, екипажът не стои без работа, докато очаква инструкции.
Астронавтите вече са започнали да се прехвърлят в незасегнатия лунен модул, но Ловел скоро осъзнава, че вътре в него няма да бъде особено комфортно.
"Лунният модул е невероятно крехък", казва той. "Той беше проектиран само за двама души, които да прекарат в него два дни, а екипажът ни беше от трима, и пресметнахме, че ще са ни нужни четири дни, за да се върнем обратно".
"Най-после осъзнахме, че няма да можем да кацнем на луната, мисията ни отпадаше", разказва Лийбъргот. "Решението беше да се направи едно завъртане в орбитата на Луната, за да се насочи корабът към Земята".
В оставащите дни, контролиращите мисията работят денонощно, като си открадват по няколко минути сън под бюрата си, когато могат - за да върнат екипажа на "Аполо 13" у дома.
Има предостатъчно проблеми за решаване - планират се включвания на двигателите, за да се поддържа курсът, преценява се е как да се поддържат астронавтите живи - с пластмасов капак, стар чорап и леплива лента, за да се поставят квадратните филтри за въглероден двуокис от командния модул в кръглите отвори за филтри в лунния модул.
"Беше чудесно сътрудничество", спомня си Ловел, който ясно заявява, че на нито една от групите не е било особено лесно.
"Едните бяха в комфортна контролна зала с горещо кафе и цигари - и трябваше да измислят как да ни върнат обратно... А втората група беше в студения, влажен космически кораб, за да изпълнява правилно взетите на Земята решения..."
Дори когато екипът на Лийбъргот успява да включи отново капсулата за безопасно връщане на Земята, няма гаранция, че екипажът ще оцелее. В опитите си да спестят енергия на модула, хората в центъра за контрол на мисията орязват достъпа до електричеството, използвано за подгряване на парашутните системи.
"Ако пиротехниката, която задействаше парашутите беше отказала, щяхме да вървим по правилния курс, но да се движим твърде бързо, за да можем да оцелеем при приводняването", казва Ловел.
Едва на 17 април, докато телевизионните зрители по цял свят наблюдават капсулата на "Аполо 13" да се спуска през облаците с трите си парашута, за да се приводни в Тихия океан, управляващите мисията разбират, че са успели.
Членовете на екипажа са признати за герои. След като изпушват по пура в чест на успеха в контролната зала, Лийбъргот и неговият екип се прибират у дома да отдъхнат. Няколко дни по-късно те пак са на работа, като планират следващата мисия.
Снимка: 17 април 1970: Операциите по спасяването на екипажа на "Аполо 13" приключат / Getty
И днес принципите, първоначално формулирани от Крис Крафт през 60-те години, все още са в сила. Всяка мисия е дело на цял екип. Зад всеки астронавт стоят стотици хора, които правят всичко по силите си, за да гарантират, че екипажът ще се върне жив и здрав на Земята.
Както казва Ловел, мисията на "Аполо 13" остава един от най-прекрасните мигове в неговия живот.
"Като гледам назад, след години на размисъл за това, експлозията на "Аполо 13" вероятно беше най-полезното нещо, което се случи на космическата програма".
Снимка: астронавтите Джеймс Ловел, Джон Суигърт и Фред Хейз след спасяването им "Аполо 13" / Getty
