Владимир Арабски: не е само Сирия | webcafe.bg
Webcafe

Владимир Арабски: не е само Сирия

Webcafe, Емил Симпсън, Forein Policy 03.11.2016, 18:23 (обновена 07.11.2016, 14:06)
владимир путин

Снимка: © Getty Images

Русия тихо трупа влияние в Близкия Изток, но какво означава това и какви последствия може да има?

В брилянтната книга "История на стратегията" сър Лорънс Фридман дефинира стратегията като "изкуството да се създава власт и влияние". Това е полезен ракурс, от който можем да погледнем към една от основните геополитически тенденции тази година: завръщането на Русия в Близкия Изток.

Освен тесните си връзки със сирийския режим, които датират още от 70-те години, Москва не е играла сериозна роля в Близкия Изток от 1972-ра, когато Ануар Садат изхвърли съветските съветници от Египет.

Защо е това завръщане сега?

На първо четене е ясно, че руският президент Владимир Путин иска да оспори перспективата за световен ред, предвождан от САЩ и да насърчи завръщането на многополярния свят, въпреки че той се съобразява със самоналожени ограничения върху своите амбиции.

Въпреки намесата в Грузия и Украйна, Путин няма желание да започне по-мащабна война, като атакува източноевропейски държави, които вече са членки на НАТО. В Близкия Изток обаче пред него се разкрива терен, на който той има възможност да подкопава западното влияние и да създаде власт и влияние за себе си, без риск от евентуална война със Запада.

Както знае всеки демагог, един от начините да се създаде власт от нищото е да се намери разделение и после да се използва.

В Близкия Изток фундаменталното разделение, от което Русия се възползва, е от една страна антипатията на Запада към ислямистите, от една страна, а от друга нарушенията на правата на човека.

Конфликтът между тези две ралности често води до увъртане във външната политика на Запада. Това също така отваря политическо пространство, където Русия може да действа,  подкрепяйки репресивните режими и в ущърб на демокрацията.

Москва недвусмислено поддържа настоящите авторитарни режими в Дамаск, Кайро и Тобрук, които представя като защита срещу разпространението на радикалния ислям. В Египет например Путин дълго подкрепяше президента Абдел Фатах ал Сиси и действията му срещу "Мюсюлманските братя", въпреки многобройните доказателства за репресивни тактики от военното му правителство.

От 2013-та Русия въоръжава египетското правителство, като се възползва от нежеланието на САЩ да осигурява военно оборудване, което би могло да се използва за вътрешни политически репресии.

Въпреки че Египет продължава да зависи в много по-голяма степен от финансовата подкрепа на Вашингтон, отколкото от Москва, това действие е образцов пример за стратегията на Русия да използва всякакви слабости в отношенията между САЩ и регионалните им съюзници, докато Вашингтон е принуден да лавира между сигурността и защитата на човешките права.

Наблюдаваме същото в Либия и Сирия, където Русия не си съперничи с утвърден партньор на САЩ.

В Сирия, въпреки зверствата и нарушенията на човешките права от страна на сирийското правителство, които провокираха презрението на Запада, никой от западните анализатори и досега не успява да обясни как премахването на режима на Башар ал Асад ще подобри сигурността на страната, тъй като това може да доведе до възход на ислямистката анархия.

Путин използва тази празнина, като безрезервно подкрепя Асад и оставя Запада да отстоява постепенен "преход" на властта от сирийския президент към друг лидер. Това допълнително засилва властта на Русия и Иран, единствените държави с достатъчно влияние и сила в района, които могат да стартират подобен преход.

Що се отнася до Либия, САЩ застанаха зад подкрепяното от ООН "правителство на националното съгласие", разположено извън Триполи, което се стреми да обедини разединената страна. Проблемът е, че сепаратисткото движение в Тобрук в Източна Либия, подкрепяно от Египет и Обединените арабски емирства, не е съгласно с това политическо решение.

Почувствала възможност да застане между САЩ и двама традиционни негови съюзници (Египет и ОАЕ), докато формално поддържа официалния процес на ООН, Русия доставя оръжие, най-вероятно през Беларус и Сърбия, до силите на генерал Халифа Хафтар, който подкрепя правителството в Тобрук.

След успешното превземане на петролните терминали от Хафтар в басейна Сирт на Либия в последните два месеца и твърдата му линия срещу ислямистки групи в Бенгази, Западът в момента изглежда е приел реалността - и до известна степен необходимостта - от управлението на Хафтар, и покрай това и от руското влияние в Либия.

До голяма степен същото може да се каже за изненадващия дипломатически завой на Путин към Турция.

Отново почувствал възможност да се опита да разцепи съюза с НАТО, след опита за преврат срещу президента Реджеп Тайип Ердоган през юли, Путин покани турския лидер на среща в Москва.

Руските санкции, наложени след свалянето на руски изтребител в Сирия миналата година, бяха отменени. Сега се налага Западът да се справя с деликатната ситуация да понася в НАТО страна-членка, чийто президент отстоява политическа философия, по-близка до тази на Путин, отколкото до демократичните ценности, които НАТО би трябвало да защитава.

Въпреки че Путин се опита да се намеси и на  други места в близкоизточната политика тази година, не би трябвало да преувеличаваме неговото влияние.

Спомнете си например, че пропагандната стойност, която руснаците придаваха на бомбардировката в Сирия от иранска база през август раздразни Техеран и руснаците бяха изхвърлени от базата три дни по-късно.

По подобен начин опитът на Путин да си осигури роля в израелско-палестинския мирен процес тази година, роля, която предимно цели да оспори позицията на САЩ като основен посредник, надали ще доведе до някакъв пробив.

Остава въпросът: Владимир Путин някакъв стратегически гений ли е или по-скоро е безразсъден хазартен играч?

Реалността е по-прозаична. Да, Русия отбеляза дипломатически напредък тази година, основно в Източна Либия и Турция и подкрепи Асад, но това има сериозна дългосрочна икономическа цена за Русия.

Както знае всеки демагог, единственият начин да се поддържа власт и влияние, породени от нищото чрез разделение, е да се налива масло в огъня на постоянния конфликт, от който зависи това разделение.

Но когато обявяваш Запада за постоянен враг, не можеш да се изненадваш, че постоянно си обект на икономически санкции и че западните фирми са доста предпазливи относно перспективата да инвестират в твоята страна.

Възможно е Путин да вярва, че действията му в Близкия Изток ще му дадат лостове, за да преговаря за отмяна на санкциите, въпреки факта, че украинските и сирийските санкции официално не са свързани помежду си.

Но е по-реалистично да приемем, че насърчаването от Путин състояние на постоянен конфликт със Запада прави премахването на санкциите по-малко вероятно в близко бъдеще - особено ако Хилъри Клинтън влезе в Белия дом.

Путин е поставил Русия в позиция, от която тя все повече се налага да ориентира икономиката си към Китай, далеч от Запада, а това дава на Пекин твърде сериозно влияние над Москва.

Също така е важно да отбележим ролята на измамата и блъфа в руската стратегия.

Това е начин да се постига власт и влияние от нищото, но е рискова власт, която в дългосрочен план вреди на убедителността на онези, които разчитат на нея.

Да вземем например отношенията на Русия със Саудитска Арабия.

Въпреки че са от различни страни в сирийската гражданска война, Путин успя да вкара Рияд в своята дипломатическа орбита чрез сътрудничество по петролната политика. И предвожданите от Саудитска Арабия държави от ОПЕК, и Русия имат нужда от доста по-високи цени, за да вържат държавните си бюджети.

Москва показа, че държи на такова сътрудничество и саудитците най-вероятно вярват на руските уверения - в противен случай Русия просто би погълнала голямата част от пазарния дял, отстъпен при намаляването на производството в Саудитска Арабия.

Но Рияд почти гарантирано ще изгуби от подобно споразумение.

Миналия месец Игор Сечин, изпълнителният директор на контролираната от държавата руска петролна компания "Роснефт", заяви, че неговата компания няма да участва в подобно орязване на производството, с което мълчаливо оспори Путин.

Русия изглежда иска да накара саудитците да подпишат споразумение, което Москва няма реално намерение да спазва.

Трудно е обаче да си представим колко дълго Путин ще успява да ги подвежда да носят тежкото бреме. В краткосрочен план официалното оповестяване на споразумението за производство на петрол между ОПЕК и Русия, което се очаква да бъде огласено този месец, временно ще вдигне цените. Но в дългосрочен план, когато споразумението се провали, както се очаква да се случи,  убедителността на Путин пред Рияд и ОПЕК ще пропадне.

Преценяването на успеха на стратегията на Путин всъщност зависи от времевата рамка: през 2016-та Русия бележи възход в Близкия Изток; но в по-дългосрочен план щетите, нанесени върху руската икономика заради скъсването със Запада, ще надделеят над ценността на съюза с партньори като режимите в Източна Либия или дори в Турция.

Вече измъчена от ниските цени на петрола, руската икономика не може да си позволи да бъде изключена още дълго от западните капиталови пазари и инвестиции.

Но пък може би абсолютно погрешно анализираме международния успех на Русия и това, което Путин печели от стратегията на постоянен конфликт.

Стратегията може да е изкуството на създаване на власт и влияние, но властта, от която най-много се интересува стратегът, е тази в собствената му родина.

Постоянният конфликт в чужбина видимо спомага за засилване на народната подкрепа от руснаците, която държи президента в Кремъл, независимо, че страната му затъва около него.

Oще: башар асад  близък изток  владимир путин  влияние  война  външна политика на русия  демагог  ердоган  либия  популист  путин  русия  сирия  турция 


Още от Свят

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 27.02.2015, 15:00

2 Mako | 04.11.201614:41

от една страна антипатията на Запада към ислямистите, от една страна, а от друга нарушенията на правата на човека.
-------------------------------------------------------

Путин е изверг. Защото взема страна на авторитарните режими, като този на Асад. А Асад не уважава правата на човека. Особено правата на човека-джихадист.
Обама е доброто зайче Бъни. Защото подкрепя джихадистите. А ги подкрепя, защото ако тези мили хора вземат властта, то ще настъпи незабавен мир, любов и спазване на човешките права. Така, както се случи в Ирак, Афганистан, Либия и Египет след намесата на добрите зайчета.
Това е положението. Ясно е кой е лош и кой - добър.
Намига
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 28.09.2010, 14:22

1 Pavur Pezev | 04.11.201610:58

Горките, лавирали между сигурността и човешките права хахаха :https://www.facebook.com/fusionmedianetwork/videos/1619160294776609/
   

оценка

+0 -1

Webcafe търси асистент-реклама

Wecafe

Екипът на WEBCAFE.bg се разширява.

Търсим асистент-реклама. Задълженията включват грижа за успешното протичане и отчитане на кампаниите, комуникация по текущите проекти с рекламни агенции и рекламодатели.

Ако имате интерес към позицията, изпратете CV на мейл: dani@webcafe.bg

Най-коментирани

Стани автор

Моливче
Изпрати текст

Изпращайте материали по темите, които ви вълнуват. Ако ни харесат, ще ги публикуваме след редакция в рубриката "Стани автор". Не публикуваме текстове, съдържащи обидни или нецензурни твърдения, квалификации, расистки определения или заплахи.