Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Не се чувствайте длъжни да харесате "The Post"

Това е филм, който се гледа по задължение. Току-виж повече хора се престрашат да оцапат с мастилото си "белите покривки" на властта.
Това е филм, който се гледа по задължение. Току-виж повече хора се престрашат да оцапат с мастилото си "белите покривки" на властта.

"The Post" е филм, който се гледа по задължение. За журналистите и политиците - заради професионалния интерес, за всички останали - заради триото "Спилбърг - Ханкс - Стрийп".

Ако едва сега се запознавате с драматичната история на отношенията между Никсън и американската преса, "The Post" ще ви се стори чудна интродукция.

Това е филм, правен по учебник - с колосални таланти, по действителен случай, с тънки препратки към съвременните дразнители, с универсална поука... Ако някъде съществува идеалната рецепта за "Оскар", той е писан, сниман и изигран по нея, без отклонения в грамажа.

Както обаче често се случва с теоретично перфектните формули, "The Post" не произведе съвършен резултат. Не се чувствайте длъжни да го харесате.

Далеч не би заслужил отличието за "Филм на годината" въпреки служебната номинация. Едва ли и най-отдадените почитатели на Спилбърг биха го поставили в Топ 5 на произведенията му.

Можеше ли да бъде шедьовър?

Защо не? Сюжетът пресъздава реален пример за смелост и героизъм в журналистиката - занаят, който отдавна не е произвеждал повод за историческа гордост.

Разследването на т.нар. Pentagon Papers в "The Post" осветява най-големия абсурд на Виетнамската война и бърка надълбоко в комплекса на глобалната суперсила, която не може да си позволи загуба в епохата на ядреното противопоставяне.

Героите му стоят пред планина от казуси, които всеки съзнателен гражданин би трябвало да може да разреши сам за себе си.

Бихте ли влезли в затвора, за да спрете война?

Бихте ли рискували фалита на бизнеса си, защото вярвате, че обществото има право да знае истината?

Бихте ли жертвали отношенията с най-влиятелните си приятели, за да разобличите грешките им пред цялата нация?

Естетическият поглед към бавния процес по създаването на утрешния вестник е един от най-силните елементи на филма.

Вглеждането в машинарията на аналоговата журналистика само засилва ефекта на почитание към усилията на някогашните професионалисти - личности с призвание и принципи, а не търсачи на сензации, лесни тиражи и ШОК! на всяка цена.

Тръпката да намериш ексклузивен материал, да гарантираш достоверността на информацията със сигурни източници, да обработиш наум гигабайти данни, да проверяваш фактите не с Google или Wikipedia, a с бакелитен телефон, молив и бележник - това е само миниатюрна част от подготовката, преди изобщо новината да стигне до печат.

Добавете към това и коректорската работа, подредбата на страницата, набирането й на ръка - буква по буква, задвижването на печатната преса, комплектоването на целия вестник, "разхвърлянето" му по всеки ъгъл на града.

Колкото и вехта да е старата медия в технологично отношение, тя все още превъзхожда с класи fast-food стандартите на Facebook-журналистиката.

За да няма неразбрали, Спилбърг кара героите си да изрекат няколко аксиоми на глас: Медиите са длъжни да служат на управляваните, а не на управляващите. Свободата на публикуване се защитава само с публикуване. Вестникът е черновата на историята.

Финалът е "щастливо" отворен. Краят на аферата с "Виетнамските досиета" е прелюдия към аферата "Уотъргейт" - залавянето на групата, изпратена в сградата на Демократическата партия, за да инсталира система за подслушване.

В последната минута на "The Post" се чуват записи* със заканите на Ричард Никсън да не допусне никога повече журналист от Washington Post в Белия дом. Малко след това репортерите от Post Карл Бърнстийн и Боб Удуърд ще го принудят да подаде оставка след мащабното разследване за намесата на висши служители на президентската администрация в подслушванията.

Точно този финал на "The Post" беше причината да погледнем назад към изминалите два часа и да съжалим за всички пропуснати възможности на филма.

Всеки, който е гледал "All The President's Men" ("Цялото президентско войнство", 1976 г.) с Робърт Редфорд и Дъстин Хофман, би трябвало да разбере разочарованието от The Post.

На фона на класиката на Алън Пакула, филмът на Спилбърг изглежда наивен, двуизмерен и скучен.

Съпоставете го и с "Frost / Nixon" ("Фрост / Никсън", 2008 г.) - третия задължителен филм за сблъсъка между журналистиката и политиката, посветен на епохата на Никсън. В сравнение с него The Post също е лишен от дълбочината, която темата изисква.

Това не отменя нуждата на всеки новинар, публицист и медиен издател в България да се огледа в дилемите на Кей Греъм, Бен Брадли, Бен Багдикиян и Даниел Елсбърг.

Онзи, който открие прилики с тяхната смелост в себе си и околната среда, да вдигне ръка. Отвъд другите съображения, всяка малка стъпка напред към златния стандарт от "The Post" е добре дошла.

Това е филм, който се гледа по задължение. Току-виж повече хора се престрашат да оцапат с мастилото си "белите покривки" на властта.


* Тези реплики са единственото значително отклонение от документалния стил на The Post. Въпреки че Никсън наистина е силно недоволен от изтичането на докладите за Виетнамската война в пресата, нареждането Washington Post "да не стъпват в Белия дом" не е заради Pentagon Papers. То е изречено едва година и половина по-късно и е провокирано от статиите на Удуърд и Бърнстийн за "Уотъргейт".

 

Най-четените