mother!: брутална сатира за егото и за майчинството като наказание

Преди няколко дни си мислех, че ми липсва текст, който да развенчае копнежа на жените към раждането на деца като ключ за справянето с личните им и семейни неволи. Много двойки, но най-вече жени, сляпо вярват, че децата са онези 50 грама любов, вярност и магия, които ще вкарат връзката им в собствената им идеалистична представа за равновесие.

После попаднах на mother! на Дарън Аронофски с Дженифър Лорънс и Хавиер Бардем.

Зрелищен филм, който не е онази увлекателна история, която да гледате със семейството си по Коледа. mother! е яка съвременна черна сатира - безпощадна, зрелищна и съвсем не масова. В един филм с много прост и дори небогат сюжет, Аронофски засяга няколко теми:

За копнежа на жените по идеалистични връзки и личностното им саморазрушаване в името на идиличната им представа за любов.

За мъжкото его и славата първо като ерекция, после като вдъхновение и накрая като лудост.

За глупостта на масите, люшкащи се между овчедушна фенщина и опустошителни битки, фалшиви каузи, анонимни псевдогерои, култове и мании.

Във филма Хавиер Бардем и Дженифър Лорънс са двойка, която живее откъснато от света, някъде там в нищото в красива Викторианска къща. Аронофски не им дава имена - те са Той и Тя. Бардем е писател, който търси музата си, а Лорънс, която трябва да е неговата муза, се е посветила на това да създава уют за Него.

Всичко започва с пожар, огън и пепел и завършва така, а краят е началото на следващата история, в която Той е пак той - ненаучил нищо от грешките си - напротив, готов да ги повтори дословно. Само че Тя е друга Тя, предопределена да попадне в същия капан.

Филмът започва като класически трилър - неочаквано позвъняване на вратата, непознат гост (Ед Харис) със странно поведение, който остава да пренощува. После към компанията се присъединява и съпругата на непознатия (Мишел Пфайфър) - дама на средна възраст с афинитет към лимонадата с алкохол и сексът на отворени врати.

Тази двойка обръща живота на Хавиер Бардем и Дженифър Лорънс с главата на долу. Те разрушават крехкия баланс на Лорънс и бъркат в раната й - липсата на дете. За Хавиер обаче те са глътката слава, от която той има нужда. Ед Харис го разпознава като любимия си писател - нещо повече Харис казва, че е негов "див фен" и че е бленувал да го срещне "преди да си отиде от този свят" (през цялото време Харис има много лоша кашлица).

Това признание е индулгенцията за всички бъдещи злини, които Харис и Пфайфър ще нанесат на този дом. Ситуацията става още по-абсурдна, когато се появяват и двамата синове на двойката. Синовете се сбиват и единият е ударен фатално в главата с падналата дръжка на една от вратите. Ако имаха имена сигурно щяха да се казват Каин и Авел.

От този момент нататък трилърът отстъпва на бруталната сатира. Абсурд, който на моменти ще ви разсмее, въпреки апокалиптичността на сюжета.

Оплакването на покойника (братът умира от раната на главата си) се превръща в парти. Сълзите са избърсани и се търси място за усамотение.

Присъствието на непознати действа като афродизиак за заспалата потентност - и творческа и мъжка, на Бардем. Жена му забременява, а непосредствено преди раждането той е готов с новия си роман.

Непознатите са изгонени като че ли завинаги, кръвта от пода е измита, и хармонията изглежда възстановена.

Но Той е жаден за слава. И тя идва. Идва на малки групи, на големи групи, на тълпи. Писателят става знаменитост, почти божество. Феновете са в краката му, жадни да го видят, да го пипнат, да вземат нещо негово, да отчупят парче от таланта му, от дома му.

По особено саркастичен начин Аронофски илюстрира подчинената роля, в която млади и наивни жени се поставят, замаяни от успеха и авторитета на зрели мъже, надарени с някакъв артистичен талант. Нещо като Уди Алън, но с обратен знак.

И все пак най-брутално е осмиването му на славата - на фенщината, която напомпва до краен предел егото на твореца. За размиването на границата между лично и публично, за доброволното канене на непознати в онова пространство, което по правило би трябвало да е строго интимно.

На моменти имате чувството, че гледате визуализация на някаква Фейсбук драма - всичко започва с 5-6 лайка, после истерията расте, прераства спор - появяват се сектантите, феминистките, защитниците на животните, за да прерасне накрая всичко това в самоубийствена война.

Бойното поле във филма е прекрасната къща, която се руши под ръцете и краката на неканените си гости. Същата къща, която на моменти прилича на затвор, друг път на храм, трети път на страноприемница, която е издигната от пепелта, за да стане пак на пепел. Успехът е само на крачка от тоталното разрушение, а сбъдването на мечтата - началото на края.

Реализираното майчинство на Дженифър Лорънс е физическият край на брака, майката тук е с малко "м" (mother!), защото майчинството не е реализирането на жената, а обратното - нейното изчерпване, нейното наказание.

Детето става жертва на егото на твореца, както много често в живота, а любовта на тълпите е унищожителна, разкъсваща. Хората са консуматори, масите не могат да създават, те искат да притежават.