Алехандро Гонсалес Иняриту - мексикански режисьор, на когото дължим филми като „21 грама", „Вавилон" и „Бютифул", не е снимал филм от 4 години, като не броим две късометражки и един behind the scene.
Това е дълъг период, особено за активен режисьор, но чакането си заслужава, защото Иняриту буквално избухва с „Бърдмен".
Това пък е първата главна роля на Майкъл Кийтън от 6 години насам. Това е и най-трудният филм, който Кийтън снима, по негови думи. За да стане по-ясно, ще кажа, че този филм е толкова непонятно различен от всичко, което сте гледали, колкото са различни родното кино през 2014-а и това на Иняриту по принцип.
Във филма участват още Едуард Нортън, Ема Стоун, Зак Галифианакис, Наоми Уотс и с малки роли се появяват Ейми Раян и Линдзи Дънкан - именно на нея дължим една от култовите реплики във филма: „Но вие забравяте едно нещо, господин Томпсън, вие не сте актьор, а най-обикновена холивудска знаменитост. Ето това е разликата!"
Някои смятат, че "Бърдмен" е отражение на кариерата на Кийтън, но истината е, че филмът е отражение на живота на всеки човек в даден момент. Историята разказва за актьор, станал звезда с ролята си на супергероя Бърдмен, който се опитва да избяга от това амплоа и да покаже, че може повече.
Макар разорен, разведен, с разглезена досадница за дъщеря, депресиран и много нещастен, той решава да постави една от любимите си книги, адаптирани на пиеса и режисирани от самия него на Бродуей. Колкото повече филмът се задълбочава в нещастната история на тотално изперкалия персонаж на Кийтън, толкова повече зрителят и самият Кийтън стигат до заключението „... че скапаната пиеса се превръща в едно странно отражение на шибания ми живот".
На всичкото отгоре Иняриту решава да снима този филм в един кадър. Не наистина, но така изглежда. Когато го споделя на свои приятели, те отвръщат, че или е невъзможно или толкова трудно, че няма да успее в срок.
Но той успява и снима целият филм за 30 дни.
Стилът е толкова откачен, че Кийтън и Нортън решават да си направят бъзик с всички и да броят грешките на актьорите. Ема Стоун прави най-много, Зак Галифианакис - най-малко.
Кийтън се навива да снима филма трудно, защото смята, че това преживяване ще бъде трудоемко и доста откачено - оказва се прав.
Стоун, Нортън и Галифианакис се навиват да се снимат заради Кийтън. Защото са го гледали в „Батман", „Бийтълджус" и защото Кийтън просто е Кийтън, тоест мега голям.
Неслучайно алтернативното име на лентата е „Неочакваната добродетел на невежеството", защото да не знаеш, да не можеш, да те е страх, да се чувстваш малък, незначителен, наранен, не достатъчно добър, не достатъчно млад, не достатъчно красив е окей.
Най-ярко отражение на този момент е една сцена, почти към финала на филма, когато Кийтън тича само по бели гащи по Таймс Скуеър, докато хората го снимат с телефоните си и крещят: „Бърдмен, майната ти, нещастнико!"
През цялото време Иняриту работи на ръба на действителността и онова, което се случва в главата на персонажа на Кийтън.
Реалността и фантазията се сливат толкова умело, че дори зрителят се бърка понякога. „Бърдмен" е крошето на Иняриту, в което модерната поп-култура е подложена на жесток сарказъм и същевременно играе една от най-важните роли. Седмица преди снимките да започнат Иняриту праща на актьорите снимка на френския артист Филип Пети, който изминава по въже разстоянието между двете кули на Международния търговски център в Ню Йорк през 1974-а, с послание:
„Хора, това е филмът, който правим. Ако паднем, значи сме се провалили."
Но те не падат, а летят и се приземяват плавно на върха, където им е мястото. Не е случайно, че „Бърдмен" взе два Златни глобуса и че има 9 номинации за „Оскар", пожелавам му да спечели повечето от тях.
„Бърдмен" е филм за неудачниците. Не, че е готино да си неудачник, а че въпреки това е нормално. Всеки от нас е бил такъв в един период от живота си. И това е окей.
