Spoiler Alert: В текста се разкриват детайли от сценария на Homeland до 8 епизод на 4 сезон и е подходящ само за хора, които са напреднали в гледането.
"Помощ! Кери! Измъкни ме оттук! Дяволите да те вземат! Как можа да ме излъжеш!"
Бившият директор на ЦРУ Сол Беренсън току-що е попаднал право в ръцете на 20-тина талибани, от чийто плен едва успява да избяга ден по-рано.
Само няколко секунди преди това Кери Матисън - неговото собствено свръхинтелигентно и свръхделикатно творение - с огромни усилия го убеждава да не дърпа спусъка на пистолета, чието дуло е подпрял в брадата си. След което съвсем съзнателно го изпраща право в засадата на врага. За да спаси живота му.
Кери наблюдава отчаянието на Сол, прожектирано върху огромна видео-стена в щаб-квартирата на ЦРУ в Исламабад - през трансмисията на разузнавателен дрон над забравен от Бога край на Пакистан.
Това е Homeland. Това е сезонът на предателствата.
Целият четвърти сезон на сериала гради бавно, внимателно и много детайлно сюжета си върху мотива за цената на (не)доверието.
И предателството на държавата спрямо служителите й / на правителствата спрямо външните партньори / на живите спрямо мъртвите / на мъжете спрямо жените (и на жените спрямо мъжете) / на родителите спрямо децата / на учениците спрямо учителите.
Кралицата на дроновете
В центъра на турбулентния сценарий отново е Кери Матисън - красивият ум на американското разузнаване, преживяла както собствената си лудост и страх от отчуждение, така и смъртта на голямата си любов - Никълъс Броуди, обесен като предател на площада в Техеран.
Това е историята на метаморфозата на Кери Матисън - вече няма следа от налудничавите й епизоди от последните три сезона. Но също така няма следа от човешка емоция, съчувствие и нормалност.
Само няколко епизода преди драматичната й намеса за спасяването на Сол, бяха нужни няколко мъже, за да не й позволят да го унищожи с едно дръпване на спусъка. В умопомрачението си, предизвикано от желанието да ликвидира най-търсения терорист в Пакистан, Кери беше готова да пожертва ментора си като съпътстваща щета.
Без никакви скрупули пожертва нищо неподозиращия си информатор Аян Ибрахим, след като го накара да й се довери и да я "заведе" до целта.
Беше готова да пожертва и собственото си дете, което възприемаше като пречка пред възможността да се върне "на терен".
Химическото й равновесие сега се крепи на останките от човешкия й образ. Преценката за света, приятелите и враговете й отново избива в остра крайност, но този път - в трезвина, доведена до абсурд.
Едва когато терористичната къртица на конкурентното разузнаване разбира за слабостта й и я довежда до психотичен транс (в който съзнанието й "съживява" Броуди и я кара да го припознае в тялото на полковника от вътрешното разузнаване на Пакистан - Аазар Хан), едва тогава Кери Матисън се опомня и за първи път успява да осмисли адската мелница, на която е станала жертва.
("Не разбирам как може спасяването на човешки живот да е грешно решение? Но то е такова - просто защото всички решения са грешни. И чак сега го осъзнавам, за пръв път. Нищо хубаво не може да се случи в този шибан свят, който сами сме си създали")
Капанът на мъдреца
Сол Беренсън има ключова роля в четвъртия сезон на Homeland. Идеологът на разузнаването, човекът зад кадър, невидимата ръка на ЦРУ сега попада в подчинение. Сега вече той е обектът в чужди ръце.
Камерите на дроновете го превръщат в пурпурна точка на двуизмерното бойно поле между неравни сили. Направляват го с гласови команди като контролен екземпляр в лабиринт от експерименти.
Учителят на Кери се оказва прекалено умен, за да бъде оставен начело на разузнаването, прекалено лоялен, за да търси лесна печалба като частен консултант по сигурността, прекалено неспокоен, за да живее спокойния живот на цивилен пенсионер и... прекалено доверчив, когато разчита на собствените си хора. Той е лицето на проклятието да станеш жертва на собственото си творение
(Впрочем той й причини същото страдание в 3 сезон, когато я използва за примамка на иранския разузнавач Маджид Джавади, а преди това "освети" пред Сената нестабилното й здравословно състояние и биполярното й разстройство).
Сол Беренсън е геният в клопката на собствения си разум, той е човекът, който осъзнава цената на пощадата, когато съхраненият живот се превръща в капан.
Мъжът в минало време
Homeland разказва историята на предателството като спасение, като удоволствие от добре свършената работа, като триумф на адреналина над морала. Пълната деградация на предателя е оправдана от самия него с факта, че го избави от неуспеха му като мъж, професионалист и гражданин.
Mоментът, в който Денис Бойд (съпруг на американската посланичка в Пакистан) взема окончателното си решение да стане двоен агент, е един от най-силните епизоди на Homeland.
"Има една теория, че всички мъже тайно се страхуват, че жените им ще се окажат луди. А всички жени тайно се страхуват, че мъжете им ще се окажат загубеняци", признава на глас посланик Марта Бойд зад гърба на съпруга си, без да осъзнава, че той я чува.
Всяко колебание на съвестта му падна в този момент - мигът, в който разбра, че в очите на жена си той вече е мъж в минало време. Не по-рано, когато беше подложен на унизителен натиск и заплахи за провал на кариерата - неговата и на съпругата му. Не защото нямаше друг изход.
В онзи момент, в който се почувства излишен в собствената си среда, той се обърна против нея.
Впрочем, образът на предателя в Homeland показва кристално ясно става на какво се дължи огромният успех на тоталитарните служби за сигурност в привличането на доносници и нещатни служители.
Затвореното общество, премълчаният комплекс от неусетното достигане на предела на личните възможности и страхът от непредсказуемото отмъщение на държавата, стават поле за брутални лабораторни експерименти върху отношенията в семейството и обществото - в полза на Системата.
Това съчетание е далеч по-ефективно от грубия физически тормоз. Количествено и качествено.
Момчето, обречено да не порасне
Най-болезненият образ е този на Аян Ибрахим - момчето, което оцелява в екзекуцията на цялото си семейство, дошла под формата на "огън от небето" - от атаката на американските дронове, направлявани лично от Кери Матисън.
Оцелява, колкото да бъде употребен като изключително ценен "човешки ресурс" - както от страна на екзекуторите, така и от страна на най-близкия си човек, най-търсения терорист в Пакистан.
Аян Ибрахим е толкова наивен, колкото и невинен. Той е единственият, който не преживява конфликта в търсене на отмъщение. Единственият, който искаше само да получи билет за нов живот, право на образование и спокойствие.
Единственото му искрено обяснение в любов е пред жената, която така и не призна, че е дръпнала спусъка на оръжието, унищожило най-близките му хора.
Телефонната му изповед е досадна микрофония на публична честота, която се чупи в непробиваемата стена на Кери - химически "обезличена", оперирана от чувствителност, но преизпълнена с гордост от демонстрацията на комбинативна мисъл от страна на вербувания от нея информатор.
Накрая Кери го предава в ръцете на талибаните, а собственият му чичо го предава на Алах с куршум в челото - като отмъщение за наивността му.
Животът като имитация на изкуството
Цялата идея на Homeland е базирана на действителността - като се започне от интрото на всеки епизод, в което звучат гласовете на Хилари Клинтън ("Няма как да държиш змии в задния си двор и да си мислиш, че ще хапят само съседите") и Джон Кери ("Има неща, които пакистанците са свършили, колкото и да са сложни отношенията ни с тях") - до последния епизод, в който шефът на ЦРУ прави препратки към смъртта на журналистите Даниел Пърл и Джеймс Фоли.
Homeland е и доказателството за теорията, че животът е имитация на изкуството - само преди месеци в САЩ си върна последният военнопленник Боу Бергдал - поразително копие на сержант Броуди, но от плът и кръв.
Homeland е сравнително ясно обяснение на кривото огледало, в което новините за войната срещу тероризма отразяват (не)успехите на американската външна политика.
И за слабостта на дипломацията, която едновременно се опитва да запази тънките нишки, които все още я свързват с легитимните арабски правителства, и да се пребори със собствените си дразнители - "лошото ченге" от разузнаването, което унищожава с един удар миниатюрния прогрес, постигнат с дългогодишен труд.
И за деморализацията сред служителите, от които се очаква да изнесат войната на гърба си (пилот на изтребител си позволява да нападне Кери заради отчаянието си от безсмисленото насилие, което е принуден да извършва по заповед на властта).
И за целия абсурд, при който демокрацията сее смърт от неспособността си да реорганизира по-ефективно силите си спрямо живота на другите.
