Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Хайку-пънк за Великден

The Reunions са три съвсем нормални софийски момчета

Помня първия път, когато чух The Reunions. Помня и реакцията си. Сториха ми се твърде шумни, прекалено сурови, недостатъчно "лъскави" и изобщо... джангър в най-чистия му вид. След това обаче ги пуснах отново и после пак, и с всеки следващ път ме хващаха все повече, докато в един момент установих, че имам на айпода си почти всичко тяхно, което са пуснали за сваляне.

The Reunions са три съвсем нормални софийски момчета. Възприемат се толкова насериозно, колкото ситуацията го предполага, доказателство за което са имената им: Мат Содъм, Жан-Батист ван Дуум и Бонд Бой.

Твърде тривиално би било да обясняваме откъде идва името им. Достатъчно е, че и тримата са част от бившите вече (за съжаление) Cigarettа, свирили са във Fyeld и Кълн.

Определят стила си като хайку-пънк и всеки, който ги е чувал, може със сигурност да твърди, че въпреки завидната им музикална култура, това е една от малкото бг банди, които по никакъв начин не напомнят за нещо вече слушано.

Изключително земни и безкрайно положителни, когато става дума за нещо истинско, в което вярват. Цинизмът им e обясним, може би, защото са идеалисти. Няма да ги чуете по големите фестивали, нито на "мега-рок'' концерт. Затова пък със сигурност, ако следите програмата на някой клуб, предлагащ чат-пат музика на живо, ще ви попаднат, наред с други подобни групи.

Самоиронизират се и нахално се забавляват с "артистичността" на всеки, който посмее да се възприеме като "звезда", заради брит тишърта или изява на по-голяма сцена. Това не ги прави зли, а просто реалисти в страна, в която живеят, познават и дори харесват понякога. Не разчитат да печелят от музиката си, а просто да свирят, защото са добри, правят го с неземен кеф и го смятат за значимо.

Ако търсите дълбоки и смислени лирики в стил описателно-сълзливи-истини-за-живота, едва ли ще ги намерите при тях, но затова пък текстове като "Нема get up, a get down, бе!'' или "Тhe situation in my life... It just makes me wanna meow'', казват точно колкото трябва.

Визията им не цели оригиналност, а по-скоро е резултат от разговор в бара или репетиционната и ако сте очаквали да видите тримата пичове, с които снощи сте си разменяли смешки и "мъдрости", е по- вероятно да се появят с изрусени до бяло коси или мазни сутеньорски катинари и мустаци. Щото така им е хрумнало, докато са си допивали... И идеята съвсем не е да бъдат интересни. Просто им се е сторило забавно.

След тяхно участие ти става леко като след тренировка, но с известен брой въпросителни в главата. Заради неспособността им да се държат и възприемат като творци. Заради това, че музиката им е израз на собственото им виждане за смисъла и сериозността на нещата принципно.

Заради липсата на претенция, че свиренето им спасява човешки животи, прави ги известни, богати, талантливи и достатъчно велики. И точно затова им се получава. Без очаквания, че някой ще си каже нещо, че на друг ще му просветне или еди-кой-си ще размаха пръст.

Твърде възможно е да не ги разберете на първо слушане, но пък ще ги усетите - шумни, мелодични, безболезнено близо до романтиката по някакъв странен техен си начин... Затова трябва да се видят - за да бръкнат в главите ви и да поровят там известно време без да нанесат сериозни щети. Чудесен повод е понеделник, когато The Reunions свирят в клуб Алкохол. Доза поствеликденски (целомъдрен) пънк. Действа прочистващо.

 

Най-четените